Поезия и силикон

Пиша тази жалейка (от тълковния речник – „траурен знак, некролог”) само и единствено, за да възвестя смъртта на нормалността наоколо.

Ние, в тази държава, сме един леден мъртвец. И някой трябва да го съобщи. Нали такива са традициите – да залепим на стената на кметството черно-бял лист със снимка и да кажем датата, на която се е случило фаталното събитие.

Само че, ние дата не можем да установим, понеже в тази държава умирането е процес...

Бавно и мъчително губим въздуха си, удавени в чалгата си и в страха си.

Конкретният повод, който ме подсети, че ние сме „отдавна пиши ги бегали” е коледната новина, че Мис Силикон Джулиана Гани е издала стихосбирка. Попаднах на нейно гостуване по телевизията, където тя ПРЕДСТАВЯ новата си книга, писана цели няколко години, посветена на мъжете със СКАНДАЛНОТО по думите й заглавие – „Мъжете са боклуци, но не можем без тях”. Малко, след като „младата поетеса” (както бе представена) разказа как е написала това си творение и, че всички стихотворения „са изпитани от мен”, Джулиана прочете едно от тях, цитирам, все пак това става в национален ефир:

Не обещавам, че за тебе ще мисля.

Не обещавам, че няма да боли.

Искам да те мразя за това, че ме нарани.

Не обещавам, че отново ще съм твоя, че съдбата друг ще ми изпрати.

Не обещавам, че ще го отблъсна, а, че ще го мразя обещавам.

Но не ти обещавам, че теб ще сънувам, че теб ще бленувам и ще копнея.

Не мисля от любов да се поболея. Не обещавам и не моля мой да си.

Нека времето да го реши. Дали тя ще премине през воли, неволи, пясък и лед.

Не обещавам, че пак с теб ще посрещна новия ден.

Почувствах се като във филм на Тарантино – извратено, с много кръв и накрая всички умират, без да си сигурен защо...

Не, че досега не съм виждала как поразяващата простотия подменя смисъла.

Не, че досега не съм знаела как глупостта продава, а сексът маскира тази глупост.

Не, че не разбирам шуробаджанашките конструкции в социалния ни живот.

Не, че чак толкова ме изненадва, че силиконът е по-печеливш от скромността и ума.

Не, че съм очаквала някаква велика справедливост да се възцари и в нея – умните да са престижни и богати, а бездарните да си го знаят някак и да си траят. Не.

Просто изведнъж, като гръм от Зевс, като светкавица от мрачно небе, постигнах „инсайт”. И разбрах. Късно е либе за китка, то млякото вече се е разляло и котката го е изпила. Дори не можем да обясним на децата – ЗАЩО това силиконово момиче не е поетеса. Не можем, защото всичките признаци тя си ги носи:

- Издала ли е книга, издала е?!

- Канят ли я по телевизията да си представя „стихотворенията, канят я!

- Наричат ли я „младата поетеса”, наричат я! -

Прочете ли си творбите в ефир, прочете ги!

- Каза ли, че Яворов й е любимият поет, щото е много романтичен, каза го!

Е, айде сега обяснете къде е проблемът де! Обяснете що пък Гани да не е поетеса и кое е обидното в употребата на думата „поезия”, когато говорим за Джулиана и ...Пол Верлен, Пушкин, Вапцаров или...Яворов. Обяснете кое е нередното да живеем в общество, в което Джулиана Гани е поетеса, а Калина Паскалева – писателка.

Обяснете или се скрийте. От срам, че не можахме да спрем това силиконово цунами. Метафорично казано, ако някой в т’ва общество още си спомня – какво е метафора и, че такива изразни средства се използват по време на писане...Нали разбирате...

Честито на мъртвеца!

Ние завинаги подменихме думите, а оттам и смисъла си. Когато смелиш в едно – талант и бездарие, ум и глупост, чистота и пошлост, ти смесваш добро и зло. И тогава...хората губят критерий, а оттам става напълно невъзможно да говориш за правила, за кое е редно и кое не.

Не е редно да наричаме едно момиче, което борави с минимален брой думи в речника си „поетеса” не за друго – тогава как ще наречем великите гении на нацията и човечеството?

Не е редно да наричаме друго момиче, което се развява по риалитита и светски паланки – криминален журналист, не за друго, а тогава как ще наречем хората, влизащи в битки за истината и за „обществената полза”?

Не е редно да нямаме грам ориентация какво е ”стойност” и кое ние дефинираме като такова - чрез показването му по телевизора. Но рейтингът е станал наш Бог, а телевизията негов пророк.

Не е редно, но вече е факт. Настояще, което прави само едно – мъртвороденото ни Бъдеще.

Яд ме е, че си го направихме такова. И ще си го търпим.

Яд ме е, че нямам калашник.

Единствено не ме е яд, че не съм издала книга. А може би трябваше. Роман със заглавие „Изповедта на един народ: как да се самоубиеш със силикон”.