Цената на живота

Здравепогазване /част + ∞/

Аз съм 24-годишна жена, която ходи на преглед три пъти в годината – два пъти на гинеколог и веднъж на зъболекар. 8% от месечната ми заплата се удържат задължително за здравни осигуровки. На всеки 100 изработени лева месечно в Здравната каса отиват 8. Все съм си мислела, че съм в сигурни ръце, щом внасям тази сума и когато се наложи да вляза в ролята на пациент, ще бъда обслужена качествено. Да, ама не! След няколко близки срещи със здравната система и нейните служители не мисля така и се сещам за поговорката „Не вярвай на онова, което мислиш!”

Често се питам какво получавам срещу парите си? Направления за безплатни прегледи при специалист. Личен лекар, който да се грижи за дребните ми болежки. На хартия всичко звучи добре, но в действителност нещата са доста по-сложни и тромави, типично по български.

За да се домогне до лелеяните направления, пациентът трябва да се въоръжи с търпение, да се освободи от работа, да се нареди на пенсионерска опашка, да чака часове наред пред кабинета, да убеди джи-пито, че имам нужда от това направление сега, а не в началото на следващия месец...

Веднъж взел безценния лист и по-болен от преди, пациентът се отправям към кабинета на специалиста. Истината е, че най-добрите лекари работят на частна практика и пред тях направлението не важи. Тук идва моментът, в който пациентът тегли една майна на здравното осигуряване. Всеки болен човек осъзнава, че е крайно време да си плати като поп, за да бъде прегледан. След целия зор здравно осигуреният излиза от кабинета с рецепта в ръка, тъкмо да си поеме глътка въздух, но се сеща, че лекарствата са скъпи, а отстъпките – все по-голяма рядкост. Контролният преглед, извършван седмица по-късно, също се заплаща... Имам един приятел, който няма моето щастие да посещава доктор рядко. Той има редовни близки срещи от третия вид със здравните работници, чиновници и често си блъска главата в задънените клинични пътеки.

Среща N1 – безплатното направление излиза солено:

„Дълго време имах болки в коляното и не знаех какво ги причинява. Реших да се консултирам със специалист. Чист късмет беше, че успях да запиша час при прехваления доктор, преди да изтече давността на направлението ми. С каменна физиономия лекарят ми каза, че имам тумор, нищо притеснително, трябва да се извади и коляното ми „ще е като ново”. Горкото момче, мисля си аз и вярвам, че диагнозата е най-страшното, което се случва на пациента. Той ме уверява, че от самото начало е знаел, че лекарят не е прав, защото не е направил нужните изследвания и продължава разказа си: „Хиляди сълзи по-късно и консултации с още лекари реших да си направя ядреномагнитен резонанс. Манипулацията струва между 250-450 лева, но ако си осигурен и подадеш молба, би трябвало да е безплатна. Още едно да, ама не! Молбата ми за направление беше отхвърлена без посочено обяснение защо. Наложи се да подам жалба, след нея още една. Трябваше да чакам месеци наред, да гриза ноктите си от притеснение и да „живея” с тумора си, докато получа безценния здравен лист. Оказа се, че съм по-прав от лекаря с леталната диагноза и нищо ми няма. Разбрах го половин година по-късно. Половин година, в която развалих съня си от нерви, а майка ми започна да пие успокоителни в чакане на направлението. Да си бяхме платили шибаните 300 лева!“

Среща N2 – „доброволните“ дарения:

Моят приятел е голям карък! Едва „спасил се от рака“, той счупи носа си. По спешност го откарахме в Пирогов, където първият лекарски въпрос беше: „Момчето има ли здравни осигуровки?“. Интересно ми е дали щяха да го върнат вкъщи окървавен, ако нямаше...

Той претърпя операция за наместване на хрущяла и лежа 4 дни в болницата, уж за да бъде под лекарско наблюдение. Тези дни обаче бяха празнични и доктор в отделението нямаше. На визитации минаваха само млади стажанти, които не обърнаха внимание на оплакванията му и той вдигна температура. През цялото време за него отново се грижеше майка му, не хората от персонала на лечебното заведение. Тя беше „помолена” да направи „доброволно дарение” на болницата в размер на 60 лева, за това че и е било разрешено да остане до сина си. Болницата нямала практика да допуска външни лица през нощта, за нея било направено изключение и тя трябвало да се отблагодари. 60 лева – защото е спала на стола до леглото на сина си 4 нощи! На това му казвам първокласно европейско обслужване!

След като си припомням разказаните истории си задавам въпроса за какво плащам здравните си осигуровки и сама си отговарям – защото законът ме задължава, не защото виждам смисъл от тях. Колко щастлива съм, че не съм на мястото на това момче! Надявам се никога да не попадна в порочен кръг, в който обикаля болният. Той тича из лабиринта като плъх. Моли се за направление, моли се за добро отношение, моли се да оздравее, да не се разболява никога повече, но осъзнава, че изход от клиничната пътека е само смъртта или емиграцията в здрава държава.