Нека ти разкажа, Апостоле...

АВТОР: Девора Цочева

Едни сини очи.

Русолява коса.

Красиво лице.

Безсмъртно дело.

182 години от неговото рождение.

От рождението на Васил Иванов Кунчев.

А сега отречете, че тези сини очи не всяват респект и чувство за отговорност у всекиго.

Апостола ни наблюдава, всичко вижда, но мълчи. Упорито мълчи.

Мълчи от срам.

Ние така сме свикнали с присъствието на Апостола – неговите портрети,  думите му са навсякъде, че дори не го забелязваме.

Или поне повечето от нас не го забелязват.

Мисля си, какво ли би ни казал той, ако можеше да говори, ако можеше да се разходи с мен по улиците на моя град, по пътищата на моята България? 

Дали би одобрил това, което ще видят очите му?

Едва ли, след като и ние самите отвръщаме поглед от разбитите пътища, опустелите села и дрипавите хора край контейнерите за смет.

Не такива бяха мечтите му за свободната родина!

Предателство.

Предателство на идеята.

Акт, познат на човечеството от самото сътворение на света.

Нищо от това не е чуждо на Апостола.

Знаете ли защо предателството е толкова болезнено?

То никога не идва от врага, а винаги от хората, които сме приемали за най-близки.

И сега, десетки години по-късно, ние отново те предаваме, Апостоле, без дори да го подозираме.

Ние не сме народът, за който се пожертва.

Ние сме хора, имащи късмета да живеят на едно късче земен рай.

Но сме покварени.

С подменени ценности.

И продължаваме да живеем постарому.

Не ни пречи, че измежду нас има все по-малко ценностни хора, защото изобщо за какви ценности говорим в XXI век?

И всеки от нас върви по своя път, без да обърне внимание на общата картина.

А тя е страшна.

България е една от най-бедните държави в Европейския югоизток... а ние ежедневно сме убеждавани в обратното.

Всеки народ се стреми да разреши своите собствени проблеми, само ние – не!...

А ние имаме.

Имаме проблеми, Апостоле.

И няма кой да ни помогне да ги разрешим.

Стоим на кръстопът и викаме неволята…

Ние сме си виновни, Апостоле.

Виновни сме, че сме се примирили.

Виновни сме, че за нас не е проблем да започваме деня си с лъжа – още с включването на сутрешните новини, където се говори за нови реформи, които ще облекчат живота, ще доведат до светло бъдеще – а то все остава някъде на хоризонта.

Всеки се надява, че промяната ще дойде някой ден, но никой сам не прави първата крачка към нея.

Нашите родители се уповават на нас.

Те вярват в новото поколение и в нашите възможности.

А ние възможности имаме, Апостоле.

Само че, този наш потенциал в по-голямата си част не се реализира в България – а някъде в чужбина, където и образованието е по-добро, и работата е по-добре платена.

Много качествени хора отиват навън, защото тук трудът на знаещия и можещия не се оценява.

Ограбен и обезверен - това е българинът днес.

Ако те имаше днес, Апостоле, щеше ли да има някой, който да тръгне след теб?

Кой друг би обрекъл себе си на Отечеството?

Аз съм сигурна, че има такива българи – които биха жертвали живота си в името на родината.

Но, Апостоле, как да ги открия?

Защо започвам да се разколебавам?

Друга личност като тебе, Апостоле, не е имало.

И днес аз, семейството ми, градът ми, държавата ми, се нуждаем от личност като твоята – с нестихваща любов към България, с лидерски качества, за да се обедини народът.

Къде да я търсим тази личност?

В себе си ли?

Може би.

Промяната започва от самите нас.

Всеки може да се доближи до героя, от когото има нужда.

Можем да постигнем много, когато сме едно цяло.

Доказателство за това е историята ни, която пази много спомени за силата на обединения български народ...

Да ти споделя ли нещо, Апостоле, с риск да те отвратя?

Днес едни хора злоупотребяват с името ти.

С лика ти.

С идеите ти.

И те се намират по високите етажи на властта.

Портретът ти виси в кабинетите на повечето от тях и аз се чудя това поклон пред делото ти ли е или демагогия?

По-скоро второто, защото да следваш заветите на Левски означава ежедневно да работиш за интересите на България.

И ако нашите държавници, вместо да слагат портрета ти в кабинетите си, мислеха и работеха в тази насока, то те щяха да бъдат много по-достойни.

Уви, публично те се обявяват за твои последователи, но с делата си зачертават заветите ти!

А нима не каза: „Аз съм посветил себе си на отечеството си, да му служа до смърт и да работя по народната воля.“

Има ли по-голям оброк от този да се посветиш на родината си  – не да я управляваш, не да я ограбваш, а да ѝ служиш до смърт?

Гледат портрета ти, Дяконе, но дали те виждат?

Днес ни е нужен държавник, който да притежава чувство за отговорност пред народ и родина, човек който докрай да отстоява българските национални интереси.

Може би през тези качества трябва да търсим образа на Апостола такъв, какъвто ни е нужен днес.

А аз съм сигурна, че ще открием такава личност.

Не една.

България има достойни синове.

Наша е нелеката задача, да ги запазим в пределите на родината си.

Промяната ще настъпи, Апостоле.

Длъжници сме ти!

Въпрос на чест е да догоним напредналите народи.

А в книгите, посветени на известни личности, да срещаме все повече разкази за успели българи.

Преди това трябва да преминем през катарзис, който да ни пречисти, промени морала и ценностите ни.

Промяната ще настъпи, Апостоле.

Вече няма да хленчим в домовете си, очаквайки чудо.

Ние сме чудото.

Ние сме тези, които решават.

Ние сме силата.

А обединени, ние сме приливната вълна, ние сме бурята, която ще събуди заспалите съвести.

Промяната ще настъпи, Апостоле.

А ти ни даде най-ценното – даде ни примера, показа ни пътя, който да следваме.

И дано никога, никой повече няма повод да напише „Народе????“ 

Не ни съди, Апостоле!

Тръгнали сме накъдето трябва, а къде ще стигнем, само времето ще покаже.

Както ти казваше – „Ние сме във времето и времето е в нас“. 

Ще работим сърцато, защото „народната работа стои над всичко” !

Продължавай да ни гледаш, защото...

ПРОМЯНАТА НАСТЪПВА, АПОСТОЛЕ!

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}