Лондон 7/7: зверството, за което не говорим

Двайсет години по-късно все още не сме се изправили пред заплахата, която представлява вътрешният ислямистки екстремизъм.

Върху каменен постамент на площад „Тависток“ в Блумсбъри, в центъра на Лондон, стои скулптура на възрастен Махатма Ганди. Изобразен е седнал по турски, с наметало на рамото и вечно сведени очи – образ на съзерцание, на миролюбие. Преди двайсет години тази почит към най-известния пацифист в историята бе мълчалив свидетел на почти неизразимо насилие.

В 9:46 ч. на 7 юли 2005 г. двуетажен автобус с номер 30 навлизал в площада. Не е трябвало да бъде там. Но онази сутрин транспортната мрежа на Лондон се била срутила в хаос. В целия район около „Юстън Роуд“ автобуси, пълни със закъснели пътници от сутрешния пик, били пренасочвани по алтернативни маршрути – включително автобус №30 към Хакни Уик, който минавал през площад „Тависток“. Но в този конкретен автобус имало един пътник, който не отивал нито на работа, нито в колеж, нито на разходка. 18-годишният Хасиб Хюсейн търсел възможност да задейства бомбата, скрита в раницата му. В 9:47 ч. той я открил. Последвалата експлозия разкъсала автобуса, разнасяйки смърт сред най-близко стоящите. Хюсейн убил себе си и още 12 невинни души, ранявайки мнозина.

Скоро станало ясно, че касапницата на площад „Тависток“ е четвъртият и последен акт в координирана кампания от самоубийствени атентати, извършени от група британски джихадисти. Шест часа по-рано, Хюсейн заедно с лидера на групата – 30-годишният Мохамед Сидик Хан, и 22-годишният Шезад Танвир – потеглили от родния си град Лийдс с нает автомобил към Лутън. Там се срещнали с четвъртия член – 19-годишният Джърмейн Линдзи, който живеел в Ейлсбъри, графство Бъкингамшър, но също бил от Лийдс. С раници, пълни с експлозиви, хванали влака за „Кингс Крос“ в Лондон и навлезли в метрото. Намерението било ясно – да взривят бомби в претъпкани вагони по време на сутрешния пик.

Около 8:50 ч. трима от тях изпълнили мисията си. Хан задействал устройството си във влак по кръгова линия, пътуващ към „Падингтън“, убивайки шестима. Танвир направил същото между „Ливърпул Стрийт“ и „Олдгейт“ – седем жертви. А Линдзи взривил бомбата си в южнопосочен влак по линията „Пикадили“, малко след напускането на „Кингс Крос“ – загинали 26 души.

Хюсейн трябвало да се качи на Северната линия, но услугата била прекъсната. Почти час след като другите трима радикални ислямисти взривили вагоните, той унищожил един от най-емблематичните символи на столицата – червения двуетажен автобус.

Освен атентаторите, онази ужасна сутрин загинали 52 мъже и жени. Петдесет и два живота, прекъснати внезапно. Като Гладис Ундова, 50-годишна майка на две деца, пътуваща между почистващи работи. Като младата Кери Тейлър, бъдеща писателка, отиваща на работа в Кралското дружество на изкуствата. Като Атик Шарифи, 24-годишен афганистански мюсюлманин, избягал от талибаните и опитващ се да изгради нов живот в Лондон. Хора, които значели толкова много за мнозина, и които изведнъж вече ги нямало.

Почти 800 души били ранени, 24 – критично. Експлозиите обгорили кожата им, а шрапнелите разсекли плът и кости. Десетки хора били осакатени. Загубили крайници, зрение и слух. Оцелели, но животът им бил необратимо променен.

Макар и предимно скрита в тунелите под този велик град, разрухата била колосална. Лондонските бомбени атентати са най-смъртоносният акт на тероризъм във Великобритания след взрива на полет 103 на Pan Am над Локърби през 1988 г., когато загинали 270 души.

И все пак, въпреки мащаба на зверството, споменът за 7/7 остава неудобен. Не е напълно забравен. Принц Чарлз откри мемориал в Хайд Парк през 2009 г. – 52 стоманени колони, всяка в памет на една жертва. А тази година се появиха редица проницателни документални филми по BBC, Netflix и Sky за 20-годишнината. Но 7/7 никога не е получил културната и политическа тежест, каквато има 9/11 за САЩ.

Разликата може частично да се обясни с мащаба на нападенията на Ал Кайда срещу Кулите близнаци. Но има и по-дълбока причина. Лондонските бомбени атентати поставят тревожни въпроси за британското общество, каквито 9/11 не поставя за Америка. Атентаторите от 11 септември са били египтяни, ливанци, саудитци и емиратци – нападение отвън. А в Лондон – атентаторите са от Лийдс. С изключение на Линдзи, роден в Ямайка, всички били родени във Великобритания. 7/7 е вътрешна атака. Както наскоро каза Тони Блеър, лондонските атентатори „бяха израснали във Великобритания, ползваха се от всички предимства на британското гражданство, и въпреки това искаха да нанесат дълбока, опустошителна вреда на страната ни“.

Защо група британци, трима от които родени тук, искат да избият съгражданите си? Това е въпросът, който виси над 7/7. Все още без отговор. А именно от него зависи да разберем значението на събитията от онзи ден. Въпреки че ислямисткият екстремизъм – голяма част от него домашен – остава най-големият източник на смъртоносно терористично насилие.

Разбира се, предлагат се лесни обяснения. Според някои десни коментатори, тези млади мюсюлмани донесли смърт само защото били мюсюлмани – изпълнени с „мюсюлмански гняв“ срещу Запада, по терминологията на Бернард Луис. Но самият ислям не обяснява защо само някои млади мюсюлмани стават самоубийствени джихадисти.

Забележително е колко нерелигиозни били лондонските атентатори в по-голямата част от младостта си. Дори лидерът им, Сидик Хан, проявявал слаб интерес към исляма до средата на 20-те си. Подобно на други европейски домашни джихадисти, животът му бил предимно светски. Наричали го „Сид“, имал връзки с момичета, пиел алкохол, пушел трева, влизал в сблъсък с полицията – получил предупреждения за нападение и кражба. По-късно, около ислямската книжарница Iqra в Лийдс и местен фитнес, той и група млади британски пакистанци започнали да се радикализират. Това било фундаменталистки ислям, напълно различен от вярата на родителите им.

При всеки от тях има ключов момент: пътуването на Хюсейн до Пакистан през 2004 г., сблъсъците на Танвир с полицията същата година – всичко това ги насочва към радикален ислям. Това била съзнателна, зряла идеологическа трансформация – не предопределена съдба.

Обяснението на левицата – теорията за „бумеранга“ – също не е убедително. Те продължават да вярват, че атентаторите избили невинни заради антимюсюлмански настроения и участието на Великобритания във войните в Ирак и Афганистан. Според London Review of Books малко след атентатите: „Войната на Блеър бе обучение за млади джихадисти“.

От Stop the War Coalition до The Guardian, левите представят 7/7 като ужасна, но предвидима реакция срещу империализма. През 2015 г. Кен Ливингстън, кмет на Лондон по онова време, заяви, че службите предупредили Блеър, че Ирак ще направи страната мишена. „Той пренебрегна това, и 52-ма лондончани умряха.“

Хасиб Хан в посмъртно видео на Ал Кайда от септември 2005 г. заявява, че атакувал „граждани на Запада“, защото били избрали правителства, извършили „престъпления срещу човечеството“. Айман ал Зауахири също обвинява Блеър за 7/7.

Но това „ние си го причинихме“ няма смисъл. Хронологията е грешна – 9/11 предхожда инвазията в Афганистан и Ирак. А Хан започва участието си в джихадистки групи още през юли 2001 г., когато посещава тренировъчни лагери в Пакистан, свързани с талибаните. Ако изобщо го е мотивирал външен конфликт, това е дългогодишният спор за Кашмир.

И двете обяснения търсят причините извън Великобритания – в исляма или в Близкия изток. А проблемът е тук, в Британия. Тези млади хора от Лийдс са формирани от реалността около себе си, не от Ирак, Афганистан или Пакистан. Както пише Кенан Малик в From Fatwa to Jihad (2009), в корена на тяхната радикализация стои дълбоко отчуждение от обществото. Чувство, че животът във Великобритания не им предлага това, което смятат, че заслужават.

В миналото подобно отчуждение можеше да ги тласне към светски форми на бунт или класова политика. Но във Великобритания на прага на новия век класовата политика почти е изчезнала.

След 80-те години и доклада на Лорд Скарман за бунтовете в Брикстън, държавата усилено налага мултикултурализма. Това става предпочитаният начин за управление на етническите напрежения – чрез разделение на обществото на културни блокове и насърчаване на идентичност, базирана на етническа принадлежност. Британските мюсюлмани, особено от второ и трето поколение, били насърчавани да мислят за себе си не като британци, а като мюсюлмани – и то жертви на враждебно общество.

Публичната мюсюлманска идентичност се оформя като политически акт – срещу британската култура. Това се вижда в увеличеното носене на забрадки и повърхностното, но енергично отъждествяване с „мюсюлмански“ каузи – като Палестина.

Международните фактори също усилват тези тенденции – упадъкът на светския арабски национализъм и възходът на ислямизма, подкрепен от Саудитска Арабия и по-късно Иран. През 1989 г. фетвата на Хомейни срещу Салман Рушди пренася тази идентичност в британската публична сфера. Политическите и културните елити почти не оказват съпротива.

В този социален контекст – без светски радикализъм, с десетилетия мултикултурализъм и внесен ислямизъм – Хан, Танвир, Линдзи и Хюсейн намират обяснение за своето отчуждение. Те не намират вяра, а идентичност. Ислямизмът им дава роля – те са герои в битка между доброто и злото, между „жертвите мюсюлмани“ и „бездуховния Запад“.

Когато в началото на 2005 г. Хан и компания наемат апартамент в Лийдс, за да направят бомбите си с помощ от Пакистан, те вече са решили да умрат. За тях насилието не е средство, а цел. Актът на самоубийствен терор е моментът, в който тяхното отричане на обществото става истинско. Те искат да бъдат разпознати – като чисти, свети воини. Водени от нарцистичен нихилизъм, те искат да бъдат видени как умират – като най-чистите и добродетелни мюсюлмани. „Аз и хиляди като мен се отказваме от всичко заради вярата си“, казва Хан в посмъртното видео.

И така, на 7 юли 2005 г., четирима млади мъже пристигат на „Кингс Крос“ с план да убият себе си и възможно най-много от нас. Защото вярват, че те са чисти, а ние – не.

Това зверство не бе резултат от войната в Ирак, а от зловеща политика на мюсюлманска идентичност – насърчавана и от британския елит, не само от ислямистите в чужбина.

Затова 7/7 е забравеното зверство. Затова най-смъртоносната терористична атака на XXI век във Великобритания е оставила толкова малък културен и политически отпечатък. Защото поставя неудобни въпроси – особено за мултикултурализма и интеграцията – които властите не желаят да бъдат задавани. Но докато не се изправим пред вътрешните причини за 7/7, уроците от тази катастрофа ще останат неусвоени.

Автор: Тим Блек

Тим Блек е заместник-редактор на spiked.

Източник: “Spiked”