Кога комплексите станаха мръсна дума? Няма здрава личност без комплекси

Теодора Духовникова, Фейсбук:

По повод българското знаме на сцената на Долби Тиътър, в ръцете на Димитър Маринов и Оскара за "Зелена Книга"...

Прочетох толкова много и толкова крайни коментари в мрежата.

Че са много е нормално.

Това е нещо, което се случва, виждаме и съпреживяваме за първи път.

За първи път, наистина!

По повод, че са крайни - също не се изненадвам.

Ние отдавна нямаме казус, по който да не сме крайни.

Не само ние всъщност.

Светът отскоро си се раздели трайно на две половини, а средата все още няма своя убедителен глас.

Или махалото просто все още не се е успокоило, за да закове “златната среда”, мечтата на всяко едно зряло общество.

Махалото у нас се блъска до краен предел и в двете посоки.

От “О, я стига с тия комплекси, Оскарът е лично постижение и не търпи родова гордост, Оскарът е за продуцентите, аман от запалените огньове на патрЕотизма”, до, “Уау, това беше толкова вълнуващо, толкова хубаво ме накара да се чувствам, значи все пак наистина може, всичко може. България на три морета и на Долби Тиътър даже”...

А всъщност е просто.

Можеше и Димитър Маринов да не развее българския флаг.

Но го направи.

Защото знаеше, че го гледаме.

Че се вълнуваме.

И го направи специално за нас, като един от нас, който отдавна не е сред нас, но някак емоционално (и чак дори прекалено сантиментално) показа, че в неговата лична, американска мечта, ние никога не сме престанали да присъстваме.

Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право удовлетворено и да не се занимава с никакви флагчета.

Но все пак го направи.

По същата причина, поради която Ялица Апарисио (номинираната индиано-мексиканка за водеща женска роля) не спря да говори за корените си, за това, каква изключителна възможност е в този момент да се чуе за “нейните хора”.

Само че “нейните хора” никога не я обвиниха в популизъм и евтин патриотизъм.

Напротив.

Просто й се зарадваха.

Вълнуваха се за нея.

И за себе си.

Вълнуваха се по някакъв отвлечен, неясен и никак непряко свързан със собствените им успехи начин.

Нещо, което през всичките години единствено и само магията на киното и ултиматумът на червения килим са постигали винаги, с лекота и еуфория.

Постигат повод за разговор.

Повод просто да ти се вдигне адреналинът и да не спиш цяла нощ.

Повод да се напиеш от радост.

Повод утре да идеш на работа и да ти е една идея по-весело.

Повод да се почувстваш, макар и неясно защо и без никаква лична заслуга - една идея по-добре.

Една идея по-добре от вчера.

И това изобщо не е малко.

И, наистина, защо толкова много се срамуваме от комплексите си?

Защото и в двата варианта - “срамувам се от българското флагче на церемонията Оскар” и “България на три морета , а вече и в Долби Тиътър” са си комплекси.

И двете са комплекси.

Само дето не знам от кога комплексите станаха толкова мръсна дума.

Няма здрава личност без комплекси.

Нямаше да я има една цяла наука - психология на личността - ако всички се правим, че си нямаме никакви, ама грам никакви комплекси и ожесточено се подиграваме на комплексите на другия.

Не знам как е това според вас, но според учебниците е патология.

И проблем.

Та така.

Всички имаме комплекси.

Различни, но ги имаме.

Аз живея с моите.

Те са хиляди, от това каква жена, през каква актриса съм и нататък все по-страшно става, но да не ви занимавам.

Не се гордея с тях, но се опитвам и да не се страхувам от тях.

Страхувам се само от онези, които твърдят, че нямат никакви и се настървяват от комплексите на другите.

Ето това си е за страх.

Та така.

Прегръщам всички хора с комплекси!

Заедно сме.

И хубава поредна седмица от тъй наречения наш живот.

А на останалите - не знам, те вероятно нямат нужда от нищо.

Имат своето непоклатимо съвършенство...

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}