Къде биха играли децата дори и да искат, не знам

В ден, в който бащата на Николетко Михайлов подаде оставка като шеф на БФС и на фона на този авангарден шедьовър на социалистическото изкуство в най-великия квартал във вселената - Дружбай, ще ви разкажа за моите опасения за футбола.

Израстнал съм в Дружбай Едно като дете, блок 60. Малко по-надолу бе и този културен панелен феномен, който напомня на два целуващи се блока на тайна среща, и който е любим на всички сайтове за архитектурен брутализъм. Там играехме футбол. Имаше една бабунеста ливада, която наричахме "Бабун арена" и на която правехме легендарни мачове. 

Оттатък "Голямата улица" се разпростираха дълги гигантски  тръби, които деляха Дружбай на две части, до тях -  голяма поляна с две метални врати. Съответно това бе "Тръба стейдиъм" и там правехме междукварталните дербита с мизерниците от Дружбай Две. 

Сега на местата на тези култови детски терени са застроени бизнес сгради, пазари, големи и лъскави офиси. Няма никакво място дори да изпуснеш игла.

Къде биха играли децата дори и да искат, не знам. Не оставя дори въображението да си построи детски терени за футбол.