КАКВО ВСЪЩНОСТ СЕ СЛУЧИ ПО ВРЕМЕ НА ВИЗИТАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ ВЪВ ФЕНЕР?

КАКВО ВСЪЩНОСТ СЕ СЛУЧИ ПО ВРЕМЕ НА ВИЗИТАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ ВЪВ ФЕНЕР?

Посещението на Българския патриарх във Фенер отново показа, че кризата в световното Православие е далеч от разрешаване

Посещението на Българския патриарх Даниил в Константинопол в края на декември 2025 г. се превърна в събитие, което външно изглеждаше като обичаен жест на братско общение между две Поместни църкви. Въпреки това зад протоколните формулировки, тържествените речи и взаимните приветствия се крие цял възел от сериозни проблеми, свързани както с вътрешната ситуация в Българската православна църква, така и с общоцърковния конфликт около признаването на ПЦУ.

За да разберем какво точно се случи във Фенер, е важно да разглеждаме тази визита не изолирано, а в по-широк църковно-политически контекст.

ЗАЩО ИЗОБЩО СЕ СЪСТОЯ ТОВА ПОСЕЩЕНИЕ

Веднага трябва да отбележим, че пътуването на патриарх Даниил до Константинопол не беше негова лична инициатива. Напротив, той беше обвързан с решенията на Светия Синод на Българската православна църква, в рамките на който отдавна съществува група архиереи, ориентирани към Константинополската патриаршия и подкрепящи нейната линия.
Особеността на църковното управление в България се състои в това, че предстоятелят няма степента на свобода, която имат, например, патриарсите на някои други поместни църкви. Той просто е длъжен да изпълнява синодалните решения, дори и да не е лично съгласен с тях.

В резултат патриарх Даниил се оказа, по същество, в положението на заложник на синодалния механизъм на Българската църква.

Също така ще отбележим, че съставът на делегацията, която го придружаваше във Фенер, не може да се нарече случаен. Например, сред участниците в делегацията беше Старозагорският митрополит Киприан, който на 19 май 2024 г. се отличи с това, че съслужи с патриарх Вартоломей заедно с Евстратий Зоря /украински разколник от т. нар. Киевски Патриархат на Филарет Денисенко, преминал в ПЦУ в края на 2018 г. бел. прев./. Разбира се, не може да се твърди, че целият състав на делегацията може да се отнесе към т.нар. „профанариотско крило“ в Българската църква. Но фактът за присъствието на Старозагорския митрополит показва, че визитата, в определен смисъл, може да се разглежда не само в контекста на сближаване с Константинопол, но и в контекста на по-нататъшното приемане на неговото решение относно ПЦУ.

НАГРАДАТА КАТО СИМВОЛ И КАТО СИГНАЛ

Отделно внимание заслужава решението на Синода на Българската църква да награди патриарх Вартоломей с най-високото църковно отличие – ордена на свети Йоан Рилски. Формално наградата беше връчена „за преодоляване на разкола“ в историята на Българската църква. И повод за такава награда наистина има. През 1998 г. в софийската катедрала „Александър Невски“ се проведе Всеправославен събор, иницииран от патриарх Вартоломей. Но в действителност разколът беше преодолян не благодарение на този събор, а поради промяната на ситуацията в българската политика /след идването си на власт в България Н.В. Симеон II Сакскобурготски изигра решаваща роля за разрешаването на разкола в БПЦ, заставайки на страната на каноничния Синод во главе с патриарх Максим бел. прев./.

Затова подтекстът на връчването на ордена на патриарх Вартоломей има своите особености.

Става въпрос за това, че в гръцките медии награждаването беше представено като потвърждение, че Константинополският патриарх е уж миротворец и лечител на разколите в световното православие. Ясно е, че такова представяне на тази награда има една цел: да покаже, че патриарх Вартоломей прави всичко правилно не само в контекста на България, но и в контекста на Украйна. По същество гръцките медии се опитаха да използват тази награда за оправдаване на действията на Константинопол при предоставянето на Томос на ПЦУ.

ДВЕ РЕЧИ – ДВЕ ЕКЛЕСИОЛОГИИ

Ключът към разбирането на случилото се във Фенер е съпоставянето на речите на двамата патриарси. Ако се погледне на техните думи повърхностно, може да се стори, че говорят за едно и също: за единството на Църквата, братството, любовта и верността към Преданието. Но ако се вслушаме внимателно в смисъла на казаното, става очевидно, че се касае за две различни представи за природата на Църквата и властта в нея.

Така, в своята реч патриарх Вартоломей последователно подчертава особената роля на Константинополския престол в световното Православие. Той говори за Фенер като за „Майка-Църква“, за престола, „който обгръща и благоукрасява цялата земна шир“, и отново подчертава първенствуващата роля на патриарха на Константинопол в делото за запазване единството на Православието.

При това патриарх Вартоломей смята, че неприемането на неговите решения (например признаването на ПЦУ) са само „частности“, които не засягат единството: „Различията по частни въпроси, които намираме в нашата Църква, не засягат единството и съгласието по съществени въпроси“. Освен това той настоява, че всяка критика към действията на Константинопол е или „измама“, или „целенасочена подмяна на истината“: „Напоследък някои се опитват да създават разцепления в тази хармония на съчленената с изкусност мозайка, представяйки Великата църква като всяваща произвол и престъпваща установленията. Това, със сигурност, представлява измама и целенасочена подмяна на истината“.

Според думите му излиза, че всички, които не приемат решенията на Фенер (включително и по въпроса за ПЦУ), се оказват разрушители на единството и хора, движени от „користни стремления“: „особеното място на Константинополския архиепископ в междуправославен план в последно време, се преврьща в камък за препъване, понеже
логиката и користните стремления у някои надделяват и се опитват да преобърнат преданието”.

Особено важно е, че за патриарх Вартоломей единството на Църквата е пряко свързано с признаването на особен статут и пълномощия на Константинополския престол. В такава логика „единство“ означава не съгласие между Църквите, и дори не евхаристийно общение, а съгласие с решенията на Фенер.

Словото-отговор на Българския патриарх Даниил е принципиално построено по друг начин. Той ясно и недвусмислено подчертава, че Главата на Църквата е Христос, а не някой земен предстоятел: „Макар и в отделни държавни и канонични юрисдикции, ние сме и оставаме догматически единни - в една Църква, с един Пастир и Глава: нашия Господ, Бог и Спасител и единствен истински Учител Иисус Христос, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки" (Евр. 13:8).

Патриарх Даниил говори за Църквата като за Тялото Христово, в което всички са свързани с един Дух, и акцентира върху съборния характер на църковния живот: „Църквата е съборна по своята природа. Тя решава всички проблеми по съборен път”.

По същество думите на патриарх Даниил са отговор на решението да се предостави Томос на ПЦУ, което Константинополският патриарх е взел едностранно. За да подчертае още повече значението и необходимостта именно от съборни решения по такива въпроси, Българският патриарх продължи: „Вие за пореден път засвидетелствахте това във Вашето служение, чрез свикването на Всеправославния, надюрисдикционен събор в град София, през 1998 г., по молба на Българската православна църква – Българска Патриаршия, с чиито съборни решения бе преодолян достопечалният разкол, който раздираше единството на БПЦ по онова време”.

Тоест патриарх Даниил ясно даде да се разбере, че само в такъв контекст (чрез съборно решение) трябваше да се решава и „украинският въпрос“.

Фактически предстоятелят на Българската църква напомни на патриарх Вартоломей класическото православно учение: решенията, засягащи цялата Църква, не могат да се вземат еднолично. Те трябва да бъдат плод на съборно разсъждение, а не израз на волята на един център, колкото и древен и уважаван да е той.

Именно в това е коренът на разминаването между двамата патриарси.

ИМАШЕ ЛИ ДИСКУСИЯ ЗА ПЦУ? ФАКТИЧЕСКИ – ДА

Въпреки че в официалните съобщения не се говори за пряк спор, самата структура на изказванията и контекстът на визитата позволяват да се твърди: между патриарсите е имало сериозна, макар и завоалирана, дискусия по въпроса за ПЦУ.

Патриарх Вартоломей по същество изисква признаване на своя модел на църковна организация, според който Константинопол има право еднолично да „коригира“ ситуации в другите Поместни църкви. Патриарх Даниил, от своя страна, внимателно, но последователно защитава принципа на съборност и невъзможността за признаване на ПЦУ без всецърковно съгласие.

Тази позиция не е нова: патриарх Даниил я е изразявал и по-рано. Например, той многократно е заявявал, че патриарх Вартоломей е предоставил Томос на украинските разколници без тяхното покаяние, обединил е всички разколнически структури в ПЦУ и е признал това образувание за каноничната Православна църква на Украйна. Освен това, още като Видински митрополит, патриарх Даниил казва, че Томосът на ПЦУ е заплаха за цялото световно Православие. И, подчертаваме, той остава верен на своята позиция дори и под сериозния натиск от т. нар. профанариотска партия в рамките на БПЦ.

Особено важен момент беше поменаването на главата на ПЦУ Епифаний Думенко по време на богослужението във Фенер в присъствието на патриарх Даниил. Формално Българската църква не е признала ПЦУ. Въпреки това самият факт на такова поменаване само потвърждава практиката на „пълзящо признание“, която използва Константинополският патриархат. Ясно е, че във Фенер се надяват всички постепенно да свикнат с това поменаване, да се примирят с него и след това да признаят ПЦУ. Този сценарий е използван не само срещу Българската църква, но и срещу други църкви – спомнете си съвместната литургия на Константинополския и Румънския патриарси в Букурещ.

ВЪТРЕШНИЯТ КОНФЛИКТ В БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

В същото време е важно да се разбере, че въпросът с ПЦУ не е само външен проблем. Вътре в Българската църква вече съществува напрежение между част от епископата и значителна част от вярващия народ. Например, веднага след съслужението на българските иерарси с представители на ПЦУ, свещеници на Българската църква поискаха църковен съд за техните епископи. Освен това вярващите от Българската православна църква организираха протестна акция пред сградата на Светия Синод срещу иерарсите, които съслужиха с представители на ПЦУ във Фенер.

Потвърждение на факта, че в Българската църква далеч не всички са готови да приемат ПЦУ, може да бъде и петиция срещу пътуването на патриарх Даниил до Фенер. Авторите на петицията се обявиха не само против визитата, но и против съвместните богослужения с патриарх Вартоломей. В текста на петицията ясно се говори за недоверие към каноничното поведение на Константинополския патриарх, за неговите икуменически стъпки и за страха от разрушаване на православната идентичност.
Въпреки че петицията е подписана от не толкова много хора (550 души), самият факт на нейното появяване е много показателен. Това означава, че темата за признаването на ПЦУ и отношенията с Фенер вече е излязла извън тесния синодален кръг и е станала болезнена за обикновените вярващи в България.

Затова може да се каже, че въпреки натиска от страна на „профанариотската партия“, е изключително малко вероятно Българската православна църква да признае ПЦУ в близко бъдеще. Причините са няколко.

Първо, позицията на патриарх Даниил остава принципна. Второ, в рамките на Синода на Българската църква няма пълен консенсус по този въпрос. Трето, значителна част от вярващите откровено не са готови за такава стъпка.

По този начин признаването на ПЦУ при настоящите условия може да доведе до сериозна вътрешна криза, дори до открит конфликт между иерархията и паството.

Във всеки случай, трябва да признаем, че визитата на Българския патриарх във Фенер още веднъж показа: кризата в световното православие е далеч от разрешаване.

Зад думите за „единство“ стоят различни, понякога противоположни представи за това какво е Църквата и как трябва да се вземат решенията в нея. Така Фенер продължава да настоява за своята първенстваща и фактически надсъборна роля. Българският патриарх – макар и предпазливо – все пак напомня, че единственият Глава на Църквата е Христос, а пътят на Църквата е пътят на съборността.

Именно между тези два подхода днес, по същество, минава една от главните линии на разлома в православния свят. И дали с Божия помощ ще успеем да излекуваме този разлом – времето ще покаже.

***

Автор: Константин Шемлюк