„Свободата идва гола“, казва Бардо, а ние стоим слисани в новия СССР

И тръгнаха едни публикации за вината на Бриджит Бардо към наследниците ѝ, и тръгнаха едни обвинения и упреци от хора, които не познават живота ѝ. „Свободата идва гола“ – това са думи на Бардо, които са сърцевината ѝ. Защо не само европейското кино, но и целият свят скърби за нея? Каква е причината за нейната оглушителна слава, при все че красавици в киното не липсват? 

Бриджит е била бунтарка от малка: тя се е бунтувала срещу правилата и приетите норми, а самият ѝ външен вид, и особено действията ѝ, винаги са били проява на свобода. Разпусната коса, очи, силно очертани с въгленовочерен молив, небрежна походка на бивша балерина с нейната опияняваща грация, перфектно тяло и директен, ненатрапчиво детски поглед. Такива жени никога не са съществували в световното кино и все още не съществуват.
Тя е жената наопаки: ако се предполага, че една майка трябва да се посвети на децата си, Бардо публично заявява, че ѝ липсват майчински чувства и дава малкия Николá на съпруга си (нещо, за което горчиво съжалява години по-късно).
Всички актьори се стремят към Холивуд, но тя многократно отказва най-примамливите предложения от чужбина. Макар че наградите обичайно се приемат с благодарност, тя отказва Ордена на Почетния легион (между другото, Берлиоз и Сартр са направили същото преди нея).
И така е било с всичкото ѝ. Очевидно Бардо копнее да бъде себе си - нещо, което малцина постигат. Дали тя не е била глашатая на младежката революция от 1968 г.?
Свобода на избор, свобода на действие, свобода в любовта – това е всичко за нея. И въпреки тези свободи, в този отчаян либертинизъм, у Бардо няма и полъх от вулгарност. Либертинската философия днес не се разглежда като антитеза на християнския морал, а като признаване на свободата на другия, като зачитане на човешкото над догмата.
През целия си живот Бриджит не прави компромиси с чувствата и си тръгва, щом усети, че страстта е угаснала. Може би това не се харесва на примирените домакини, които с цената на унижения и самота, са готови да стоят до смъртта си в един опустял на обич дом. Може би това не се харесва на мъжете, които все още възприемат жената като собственост. Но Бриджит Бардо е твърде свободна, за да се спогоди с ролята на мека мебел.
Ето тази Европа изгубихме, както написах и вчера. И тази тъга по Бардо е повече от носталгия по хубавото кино. Тя е вътрешният ни вик срещу налагането на правила против волята ни. Тя е поривът да си върнем правото да решаваме как да живеем, тя е гневът срещу каноните на брюселските чиновници, които произведоха европейския СССР, чиято върхушка затисна държавите под ботуша на притворната грижа за човека, задуши свободата на словото, отказвайки на опозиционни журналисти достъп до залата за дебати, коварно обърна свободата в подчинение срещу пари и произведе думата „директива“ в царица на душите и мислите ни.
Последният съпруг на Бриджит Бардо - Бернар д'Ормал, с когото тя живее над 30 години - е обвиняван от същите тези чиновници, че е крайнодесен, сякаш всяко политическо убеждение извън спуснатото от еврочиновниците, е ерес и трябва да се клейми, а самата Бардо се бори за своята Франция, пишейки през 2008 г. писмо до Саркози, в което го обвинява, че с допускането на тълпи от мигранти разрушава страната: „Колко жалко за националната ни история и за християнските ни традиции“ – пише Бардо в писмото си. Тази ли жена ще обвиняват драскачите за липса на ценности?
И кои са всъщност ценностите на европейския СССР, ако свободата да изразяваме мнението си е заплашена да попадне под ударите на брюкселските наказателни палки, ако референдумите, които са същината на демокрацията, са вече мръсна дума?
„Свободата идва гола“, казва Бардо, а ние стоим слисани в новия СССР и чакаме да ни издокарат в дрехите на новата диктатура.
Ето тази Европа изгубихме.