Един исторически ден за вашия портфейл

Martin Sonneborn (немски еродепутат)

Въпреки тревогите на много граждани относно защитата на личните данни, засиления държавен контрол, надзора и опеката, проектът за дигиталното евро продължава настойчиво да бъде прокарван в структурите на ЕС от различни заинтересовани кръгове.
Тук виждате френската евродепутатка Орор Лалюк, която някога — според френските социалисти: „грешка!“ — е била член на Френската социалистическа партия, преди навреме за европейските избори през 2019 г. да премине към „Place Publique“ на Рафаел „ЦРУ“ Глюксман.
Глюксман е убеден трансатлантик, глашатай на войната военен и идеолог на мейнстрийма, на когото немалко хора приписват почти антиевропейска близост до американските неоконсерватори, американските разузнавателни служби и провалените операции на САЩ за смяна на режими.
Най-забавната вътрешна шега на европейската демокрация е, че именно Глюксман се е превърнал в говорител в Европейския парламент по темата за „борбата срещу чуждестранната намеса“ — разбира се, свеждайки я до Русия и Китай — докато самият той е живото, при това евродепутатско, доказателство за успешната намеса на този трети геополитически играч. Камбаната удари.
Във всеки случай Лалюк е част от алианс, наречен „Envie d’Europe écologique et sociale“ — „Желание за екологична и социална Европа“. На някакво по-високо ниво на съзнание това вероятно трябва да се вписва в обстоятелството, че в съответната делегация на ЕС тя отговаря за отношенията с — екосоциално доста отдалечените — САЩ, тоест и с онази държава, от чиито технологични и банкови системи дигиталното евро уж трябва да ни еманципира.
В ECON, комисията на Европейския парламент по икономически и парични въпроси, където тя представлява групата на социалистите и демократите, Лалюк показва най-победоносното си евробюрократично излъчване — защото дигиталното евро вече било „минало“: „прието!“
Ако човек се вгледа по-внимателно, това всъщност означава, че 43-ма души, представени там като народни представители и по погрешка разполагащи с първоначална власт да решават бъдещата парична рамка на целия ЕС, са подали своите гласове. Гласове, които на свой ред претендират, че представляват 450 милиона граждани на ЕС и техните интереси в областта на паричния суверенитет — чрез една система на демократично упълномощаване, която напомня на чирака-магьосник, излязъл извън контрол.
Казано накратко: 43 души решават вместо 450 милиона, които никой никога не е питал.
Поддръжниците на дигиталното евро, сред които и Лалюк, го описват като крайъгълен камък на европейския суверенитет. Според тях то щяло да намали прекомерната ни — и, можем да добавим, самопричинена — зависимост от американските технологични и банкови системи и да позволи на ЕС да се защити от „нелиберални хищници“ и технологични гиганти от САЩ.
Освен това би имало и частично ограничаване на властта на търговските банки и така наречените доставчици на платежни услуги — което, трябва да се признае, само по себе си не звучи съвсем несимпатично.
Критиците обаче виждат във въвеждането му решителна стъпка към държава на надзора, в която финансовото, потребителското и всяко друго поведение на гражданите ще може да бъде централно регистрирано, съхранявано и анализирано.
На практика чрез своята програмируемост дигиталното евро би открило напълно ново и наистина дистопично пространство от възможности за контрол върху средствата за плащане. Това би разширило инструментариума на държавното наблюдение, управление и контрол почти до неизмерими размери.
Защото дигиталното евро няма да бъде само централизирано и контролируемо. То ще бъде — поне потенциално — програмируемо, обусловимо и геолокализируемо. Употребата му може да бъде обвързана с условия, правила и политически цели. Средствата биха могли да получават срок на годност и лимити, а централният контрол при определени обстоятелства би могъл да ограничава или изключва достъпа до тях от разстояние.
Въпреки уверенията на Европейската централна банка в обратното, съществува опасение, че дигиталното евро може да бъде използвано целево — например само за определени стоки — което би позволило на държавата да контролира или блокира потребителски решения. Това не само проправя пътя към ограничения върху финансовия суверенитет на гражданите, но и към сериозна намеса в свободата на собствеността, чак до тиха форма на отчуждаване чрез възможността при нужда директно да се начисляват отрицателни лихви върху дигиталните наличности.
Според нас това е много повече от техническа актуализация или закъсняла „модернизация“, както проектът се рекламира. Той несъмнено носи потенциала да промени дълбоко не само ежедневието, личната сфера и финансовата свобода на стотици милиони граждани, но преди всичко отношението между индивида и държавата.
Такъв тип „пари“ неизбежно губят основната си функция: да бъдат свободно достъпно средство за размяна и неутрален носител на стойност. И то само поради факта, че тяхното функционално съдържание се измества към разпореждането на държавната власт. Така се отваря достъп за институционални играчи.
Попадне ли веднъж в „грешните“ ръце, модерната структура, върху която работят Лалюк, Лагард и други, би се превърнала незабавно в онзи вече неконтролируем инструмент за тоталитарно управление и господство, какъвто критиците виждат в нея: програмируема, обусловима, социално оценяема мерна единица, която без усилие може да бъде използвана за контрол и потискане на поведението.
Ако питате нас, рискът това нещо — дигиталното евро — да се окаже толкова дяволско, колкото се опасяват критиците му, е твърде голям, за да можем да смятаме проект с такъв мащаб и с такава уязвимост към злоупотреби за добра идея.
В крайна сметка въпросът за дигиталното евро е въпрос на доверие в държавната власт и в публичните институции — и, разбира се, въпрос на способността да различаваме доброто от злото в тях. Ако гражданите все още вярваха в съществуването на добронамерена европейска метаструктура и в добрите намерения на нейните архитекти, създаването на дигитална валута вероятно нямаше да бъде голям проблем. Фактът, че днес е проблем, показва по-ясно от всичко друго в какво състояние са изпаднали европейските демокрации.
За Русо доверието на гражданите е идеалното състояние на обществения договор, което може да бъде оправдано само чрез легитимната власт на институциите. Това доверие не може да бъде наложено със сила. Държавата трябва да го заслужи чрез добродетел и прозрачност. Краят на доверието за Русо бележи сигурния разпад на държавата.
Или, по думите на Орор Лалюк:
„Исторически ден за Европа.“
P.S. Гласуването в пленарната зала за дигиталното евро ще бъде в началото на юли. Аз няма да гласувам „за“. Просто защото не искам в бъдеще да стоя безпомощно пред автомат за дъвки.