ДРЕМЕ МИ НА УБЕЖИЩЕТО... (Внушават ли ни автори?)

Евгени Минчев
/лично мнение/
Колко трябва да си невеж, че да се възторгваш от една награда, независимо британска или афганистанска е тя. 

Награди под път и над път, награди за писателски стопаджии, награди за временни авторски убежища. 

Хрониката на тази предизвестена награда дойде от толкова наколенски статии, та не остана съмнение в мен, че това е нещо подготвено и нетърпеливо внушавано. Нито се възхищавам, нито се гордея, че българин е спечелил това нещо. 

Наградата според мен е Евровизия за книжни награди, постамент от който да се надвикват наградени и да се наслаждават онези, които се кичат с чужди „постижения“. Тези, които прецениха, че това е много важна за страната ни награда, нека знаят, че това изобщо не е така. 

Нищо за никого не е важно, освен за временно увлечените по машиналните аплодисменти и социално крякане в мрежите.

 Пазя лични съобщения, в които уважавани от мен хора, а и непознати такива казват, че са опитали да прочетат „тази книга“, но или не са разбрали нищо или са я запокитили след петата страница. 

Дреме ми на убежището, защото всички знаем, че винаги има по-талантливи автори, от онези, които са награждавани. Някой беше казал- Четете забранените книги, не наградените. Защото едните sа наградени, но другите са... наДградени, те се концентрират в смисъла, не в наградата. И те остават.

 Лепкавата реклама около наградата на Господинът вероятно ще му извърти лоша шега. 

Може би ще го упои в ласките си, в пъпчивата недостоверност на хвалбите, които са винаги недостоверни и съмнителни, когато са прекалени. 

Читателят накрая ще каже кой е Авторът, Авторът, а за Господинът ще остане бръшлянът на времето, който ще се увива около него и ще го смалява.  

Пожелавам да издадат книгата му на руски и да бъде сравняван с Достоевски или със ... земята.