ДИВОТО ЗОВЕ (Марин Розата)

 В рубриката КЛАСИКА – Lentata.com публикува поредица от емблематичните текстове на Карбовски.

Първо е ред на книгата -  "Пътеписите". Текстът ДИВОТО ЗОВЕ:
Чупене на ръце, побоища, кръв, алкохолни маратони и дълги години по наровете в затворите. Сред опиянението на една циганска сватба Мартин Карбовски случайно се натъкна на рецидивиста Марин Розата и се опита да разбере кое може да накара един човек да престъпи всички човешки и божи закони.

  Коефициентът на интелигентност на една тълпа, знаете, че се изчислява като вземете коефициента на най-тъпия в тълпата и го разделите на броя на хората в нея.
В тълпата обаче винаги има един особен човек - този, който седи малко встрани. Винаги съм смятал, че той обикновено или е ченге, или е светец, или просто има газове. Оказва се, че може и да е друг.

Ако отидете в малък град в Североизточна България, шансът да попаднете в тълпа е почти никакъв. Освен на събори и сватби.
В малкия град хората се виждат всеки ден поотделно и само понякога им се налага да се видят накуп.

Това се случи на една циганска сватба в Тервел, квартал Север - циганския квартал. Докато махалата се беше събрала на една от прашните улички под раздиращите звуци на турска музика, забелязах леко встрани един шоколадов човек, облечен със сив, нехарактерен за топлото време шушляк. Стоеше, усмихваше се благо, пушеше и от време на време подвикваше нещо и щракаше с пръсти.
Дори да се приближеше към тълпата зяпачи и сватбари, около него се образуваше шпалир от хора, които усмихнато се бояха да не го настъпят. Мургавото му лице, жълтите зъби и весело кървясалите му очи не говореха, че това е лош човек. Лицето му беше като музика на Горан Брегович. Ако видиш такъв човек в гръб, ще си помислиш, че е от онези, които ги бутат и мачкат в автобуса. Когато обаче се обърне с лице, веднага се сещаш за типа хора, които могат да умрат за приятел, но могат и да убият заради него. А могат да убият и не само приятел.
Стоеше встрани, не говореше с никого, обаче беше там повече от останалите сватбари. Ако белият човек може да се фрустрира по всяко време на денонощието, се сещате и сами, че понятие като „фрустриран циганин“ не съществува.
Известно е, че циганите по ген са си самодостатъчни, но този, както постепенно разбрах, живееше и се чувстваше така, сякаш именно той е разрешил на слънцето да изгрее - едно, защото няма нищо против, и второ, защото слънцето му е приятел, а приятелите се броят на пръсти.

Марин Розата е рецидивист. На пръв поглед - благ, изключително благ човек, който гледа цветя в оскъдната си стая, смее се непрекъснато и говори с мен на два езика: единият - културен, другият - пъстър, смешен и цигански.

В началото не приказва много, но усмивката не слиза от лицето му - дори когато обяснява как, за да счупиш пръстите на човек, трябва да прекрачиш ръката му и да дръпнеш силно фалангите обратно към корема си. Може да вади ключицата на дясната си ръка и ябълката на бедрената си кост от таза. На гръкляна му има потъмняла цветна татуировка. Други цветни татуировки той няма. Цялото му тяло е надраскано със синьо мастило - сякаш от напил се неграмотен татуист.

Преди да говорим, го карам да се съблече на слънцето гол до кръста, за да го снимам. Изпълнява послушно - като лукав вампир, който знае, че още е твърде светло и се спотайва.

• Как ти е пълното име?
• Казвам се Марин Тонев Маринов. Оттука... от Тервел съм
• За какво си лежал?
• Тука водеха ме РЦ, член 29 ми сложиха, тъй като съм бил рецидивист
• Какво си правил, че си станал рецидивист?
• Преди пак побоища правехме тука в квартала с циганчетата. Имам 17 години и осем месеца лежани, с прекъсване...
• А на колко години си?
• На 38
• Тия татуировки оттам ли са?
• Оттам, да. Тези - от Варненския затвор. Тези офицерски пагони тогава не бяха още излезли на мода. Сега почнаха да ги правят често. Имам различни татуировки, тука тъй, навсякъде.
• Нури. Кой е Нури?
• Сина ми
• Пати кой е?
• Дъщеря ми. Четири деца имам. Две са тука при жената, две са в селото. От различни жени. Да ма помнят. Поне целият квартал ще ме помни. Искам да ма помнят, няма значение как. Аз на всеки Байрам взимам една крава, режа, пръскам месото навсякъде, на целия квартал по малко, всеки да куса.
• Татуираната роза на гръкляна?
• Тая роза ми е прякора. Марин Розата ми викат. Бях много луд по розите и тъй ми остана прякора.
• Обичаш рози?
• Много. Много обичам, макар да съм дългогодишен затворник и много съм лежал. От 84-та година съм вътре. Тая година - втората година, откакто съм се върнал. Туй е череп. Тука решетка с луна. По ръцете имам надписи на семейството си. Тука Ани - едно много хубаво джобно гадже беше. Нурие - жена ми.
• Жена ти и гаджето ти - на една и съща ръка. Жена ти не се ли сърди?
• Еми няма начин, то вече е свършен факт. Гюлзар - пак една моя приятелка. Меко името на сина ми. Тука - Афиза, бившата ми жена. Сега те жените са много при мене. Тая е от Добрич, една приятелка пак. Мъжкарана беше.
• Толкова години в затвора, как си успявал приятелки да завъртиш?
• Вътре идват на свиждане, пишат ми чрез вестници, писма, идват и се запознаваме... Сега, откакто излязох, само с тях живея.
• Разкажи как живееш.
• Добре живея... Сутрин се събуждам обикновено рано, към шест и половина. Пия две кафета вкъщи, пуша някоя друга цигара, отварям си прозорците, поемам си чист въздух, проветрявам стаичката си, пускам си музиката. Слушам една-две песни, обличам се, парфюмирам се. Имам си един мотор - 43. Паля мотора, излизам малко на квартала да видя хора. Хубав живот. Става година и половина как съм излязъл от затвора, все още не мога да се зарадвам. Все още не мога да повярвам, че съм на цивилния живот. В най-скоро време тука се разведохме с жена ми, тъй като ме завари с приятелката ми. Не се срамувам от това нещо, честно ти казвам. Не се срамувам, радвам се, че съм на толкова години и има кой да ме погледне, или пък има кой да ме обича, да ме харесва. После отивам право при приятелката си, щото от нея много съм доволен. Тя е 12 години по-малка от мене. Едно хубаво гадженце - тука от турците. Гюлер се казва.
  
  

   Марин Розата се усмихва като човек, който е бил с много жени и всичките са останали доволни. Завежда ме при едни хора, които са седнали на земята далеч от музиката на сватбата, дъвчат тревички и нещо си подвикват на цигански. Настаняват ме да седна и, без да искам, се оказвам в кръг от бивши пандизчии. Най-младият от тях е на 19 години - осъден на две години, защото откраднал желязна врата. Никой не иска да бъде сниман или записван. Само Розата се смее на страха им и вика:

• Питай квот искаш, всичко ше кажа, не ма е страх кат тях...
• Какво работиш сега?
• Сега в момента търся някой да ми плати и да счупя главата на друг някой. Няма значение кой. Да ми плаща, да вървя да му счупя главата. Аз така работя. Това е чист занаят.
• Професионален бияч си, така ли?
• Много. Обичам туй занаят!
• Е как се връзва прякорът „Розата“ с боя?
• Туй ми е мерака, че голям кеф ми прави, кат го бия - и той вече кат няма ни говор, ни картина - фъргам розата отгоре му. Навремето бях гледал един филм, сега голям мерак ми прави. Имаше един филм Зоро - кат него бях тръгнал да правя.
• Полицаите много лесно ще те познаят по тая роза.
• Да не съм само аз Розата?! Целия квартал се научи аз кво правя, може друг да го направи. Докажи ми, че съм аз. Някъде пипнал отпечатъци... Аз целия закон го знам, наказателния кодекс го знам наизуст. Юрисконсулт да си - нищо не е пред мене.
• Колко искаш, за да набиеш някого?
• Зависи от клиента. От 200 нагоре
• Много ли ще го набиеш?
• Зависи клиента как го иска, ако каже да го осакатя - ше го осакатя. Ако каже да лежи в болницата някой друг месец, нямам нищо против.
• Кога работиш?
• Работя събота и неделя
• Тогава биеш хората? Да, Понеделник, вторник... до петък не се занимавам с никого.
• Разкажи ми как започва тогава една събота?
• Да речем - днеска е събота, ето, днес се отказах от туй работа, тъй като има сватба, да не си развалям настроението. Събуждам се, обличам се, всеки тука в Тервел ме знае кой съм, що съм. Идват сами да ми предложат. Идват - Рози, айде, Ето ти двеста лева, мойто момче, иди пали таз къща ли ще бъде, или бий тоз. Дават ми снимка, ако не познавам човека, дават ми точен адрес, къде живее. Отивам - няма значение дали денем, или вечер. Отивам право у тях. Почуквам на вратата като най-обикновен гражданин, да речем. Преди туй дебна снимката. Ако този човек ми се появи на вратата, почвам да го бия, без да кажа гък.
• Да убиеш човек колко ще вземеш?
• Не съм решил туй нещо. Не съм пробвал, но съм сигурен, че мога.
• Колко пари?
• Да речем един човешки живот... безценен е, ама аз ше сложа цена на човешкия живот. Например като мене, един тъпанар, един простак, дето се занимава с такива работа... Колкото струва моя живот - на толкоз оценявам чуждия - значи, евтино е.
• Колко пари?
• Пет бона ше искам... Ше рискувам. Тези пет бона ше си оставя на децата, ше вървя, ше лежа в затвора - 20 години ли, 30 години ли, или ше ме застрелят.
• Ти си потенциален убиец. Полицаите ако те чуят, ще те заключат.
• Да ме заключват. Хич не се коркам от никого. Единствено от Господа се страхувам
• Вярваш ли?
• Вярвам, да.
• Господ наказва такива като теб.
• Още не ме е наказал.
• Как не те е наказал?! От 38 години - 17 в затвора.
• Това не е Божие наказание. Туй е мое наказание. Тоя път аз съм го избрал. Не ме е карал Господ, да речем - ей, ела тука ти, избирай туй път. Не.
• Иначе май се имаш за добър човек?
• Между другото, много съм добродушен. Честно ти казвам, стига да не ме закачат.
• Като биеш хората, не ти ли е жал?
• Не. Не ми е жал. Щото всеки човек си заслужава боя. Да речем ти си патрона, толкова години си гледал на един човек нормално, пък той да посяга на дъщеря ти, или пък ти отнеме най-полезното нещо. Е, именно ти ше тьрсиш някой като мен.
• Не са ли искали да те вземат в някоя група - да работиш за тях?
• Предлагали са ми няколко пъти да работя за тях. Да крада вносни коли, да бия, каквото те си искат. Да работя роб с една дума. Отказах.
• Откога си започнал така да правиш?
• От 86-та година. Докат' съм навън, ама и вътре има работа...
• Как живее един бандит?
• Един обикновен бандит, нещо като мене, живее... Как живее... Сутрин аз обикновено като се събуждам, тука на масата трябва да има поне пет бири, за поправка. Пия ги, пия си едно-две кафета, някоя друга цигарка, и тръгвам. Обаждам се на шофьора си, на таксито, идва човекът. Кажи, Рози, накъде ше заминаваме днеска. Няма да говориш, няма да гъкваш, аз кво ти казвам, туй ше правиш. Задължението ти е да караш.
• Как става това? Имаш хора, които ти се обаждат?
• Идват хората, обаждат ми се. Казват: „Розе, днеска има чалъм да отнемеш на някой патрон, да му задигнеш колата, да заминаваш да наказваш. Еди си кой адрес, продай го, ще чакаме“. Да речем, за хиляда марки ако е дялът, там двеста-триста марки слагам в джоба си
• Това е много малко.
• А, риск губи, риск печели. Аз не зимам мотиката като комшията, не вървя да ровя из боклука. Хич няма да го направя туй нещо, никога. Никога... Аз кат имам... Мразя богатството. Що, ше кажеш - като имаш много манги, много приятели имаш. Пък аз мразя тези приятели, такиви хора. Да обикалят край мен или заради жена ми, или за парите ми. Тука вечер съм събрал поне десетина-петнайсет гаджета, с приятелите барабар. Живейте, яжте, пийте, чупете, трошете, глейте си работата. Аз съм бохем човек.
• Мога ли аз да ти поръчам да набиеш някой?
• Разбира се. Няма никакво значение кой, какво, защо.
• Колко ще ми струва?
• Зависи. Сега се запознахме, да речем, си ми приятел вече... аз както стане туй, имам път към София...
• Не бе, кажи парите.
• Зависи как го искаш. Да го бия, да го троша. Зависи. Като ми кажеш: „Марине, искам този човек да пати поне 2-3 месеца на количка“... Двеста лева, не повече. Съгласен съм. Изобщо— нито мъча клиента си, нито себе си...
• Имаш ли много поръчки?
• Имам. Имам случай, сега тия дни тука, една седмица става само 3 поръчки има. Различно.
• Тук в района само, в Тервел?
• 13 района, към Дулово, Силистра, към Балчик. Имам случай - по-миналата седмица - слязох до Русе за един, Салико му викат, на сина ми името. Пък той ми се падаше баджанак малко. Съжалявам, че куфарчето ми не е тука. Щях да ти покажа с какви инструменти работя.
• Какви?
• Еми, в куфарчето ми има един пистолет - Булфорс, марокански. Мароканските полицаи умират за тези. За по-малко от две секунди изстрелва четиринайсет патрона. Автоматичен. Може да го използваш под вода.
• За какво ти е пистолет? Нали не убиваш ?
• Плаша ги. Иначе как. Бухалки и такива работи не използвам, имам един бокс.
• Пръстите как ги чупиш?
• С мерак, с мерак ги чупя. Чупя ръце, пръсти, имам едно малко чукченце, обичам да бия по капачки. Ако се правят на интересни. И най-вече обичам да тормозя. По време на боя се самозабравям, да ти кажа честно. Голямо удоволствие ми доставя.
• Ти си извратен, пич. Честно.
• Направо ненормален. Извратен и ненормален. Откачен. Тъп стар рецидивист. Съжалявам, че... ама до довечера мога да дигна един телефон, да докарат куфарчето ми. Имам черни гащи, черни ботуши, имам черно яке, качулка, ръкавици - работните ми дрехи. Боксът ми е вътре, чукчето. Туй имам, ако се наложи да влизам през прозореца, режа, влизам, ако се наложи по време на боя кражба - дигам го без проблеми. Не ме е страх от никой, ни майка имам, ни баща, ни брат, ни сестри...

  Наистина не го е страх. Ако притежаваш много неща, се страхуваш за тях. Ако нямаш друго, освен себе си, ти остава само да преодолееш страха от болката и смъртта. От Розата разбирам, че човек не мре лесно - душата си отива без проблем, ама тялото се гърчи и почва отново. Питам го за голямата татуировка на гърба му - от плешка до плешка с особен шрифт пише „САЛИКО?“ Било името на първия му син. Розата обаче се съмнявал дали бил от него и поставил въпросителна.

• Разкажи ми за затвора.
• Първата ми присъда беше 84-та година, октомври месец. Четвърти октомври. Влязох в казармата и на третия ден попаднах в дисципа. 66-ти набор съм. Оттам ми дадоха 8 месеца и осем дена просрочно. Лежах ги, излязох. Първият ден набих сержанта, дадоха ми две години. Варненския затвор. Във Варна стоях един месец, втория месец ме вкараха в Разделна. Много белези имам от Разделна. Там много бият. Повече с палки, с бухалки. И ако разберат в цивилния живот каква работа си направил, още по-зле. Пред мен са изнасилвали много хора. Мъж-мъж. Беше дошло едно момче от Провадия, тъкмо си завършил и го докараха при нас, при рецидивистите. Казвам на всички майки и бащи - никога да не позволят на децата си да крадат, да бият. Да не ги пускат така на разкош живот. Щото утре ше попадне в затвора. Ако го изнасилят, както го изнасилиха туй момче... За една година беше присъдата му. Пред мен го изнасилиха двама рецидивиста от Варна. За една година беше присъдата му, айде да видим, туй дете излезе от шпора, мина една година. То една година нищо не е за мене, или пък за някой друг рецидивист. Излезе. Ама какъв живот го чака за в бъдеще? Много ше връща...
• Ти защо не му помогна?
• Аз в такива работи не се меша. Е тука тъй пред мене да убият човек, аз не се меша
• Какво се яде в затвора?
• Повечето „педигрипал“ му викат, една кучешка храна. Фърли го на прасето - няма да го яде. Сичко вътре - боба му, кучешката храна, пипера му, моркова му, сичко вътре. Абе просто каша.
• Не слагат наистина кучешка храна.
• Слагат! Пред нас го правят. Ние разтоварваме стоката. И за новата година, последната преди да излезна, грах ли беше, каква манджа точно беше, не помня... сложиха нафта в манджата. Вместо олио сипали нафта, а туй беше ачик-ачик техните номера.
• Нарочно?
• Нарочно, да
• Кой?
• Главният готвач. Тони се казва. Правят го, понеже искат да ни уморят от глад. Имаше хора, които се обесиха от глад. От глад се разболяваха -туберкулоза, жълтеница. Много хора са измрели от глад. Особено във Варненския затвор - много е гладен. Гладен затвор, като ти казвам, много гладен затвор! Въшки колкото си искаш. Краста, въшки, няма баня, няма кат хората една хубава мивка, сутрин човек като се събуди, да върви да си измие очите. Няма, братко! Идват на свиждане родителите - бъркат, навсякъде крадат. Дрехите, цигарите, кафето ти липсва, храната ти, пратката. Най-гадният и най- гладният затвор е Варненският! Само туй ше кажа, че този варненски затвор е най-краставият, най-въшливият и най- гладният затвор.

   Розата ме води в къщата си. Имам такъв детски спомен - вървя покрай една река, а зад мен възрастен човек води кон. Човекът се казваше Найдо, току що беше излязъл от затвора, а някой ме прати с него по реката някаква работа да сме свършели. Беше ме страх - човекът, излязъл от затвора, да не ме бутне в реката - ей така, без причина. Реката се казваше Блато, спомням си. И сега сме така, в аскетичната стая на Марин Розата - неоправено легло, маса, кушетка, части от касетофон, които свирят, мушкато на прозореца. Беден рецидивист е Розата, живее в къща, в която няма какво да се открадне. Изтъква това - в смисъл, че не е бандит.

• Щом си лежал 17 години, предполагам, че е било за убийство?
• Сега, да не се лъжем. Бях трепал един, за туй ме вкараха. И то трепенето стана внезапно. Аз не исках да се случи туй нещо. Пак тука на маса бяхме. Телевизора кат угасиш, нали, огледално става. Аз съм срещу телевизора, жена ми, първата, зад мен някакви мимики прави - да ми дава повече пиене оня, да си лягам, че жената ми да земе оня, да изчезват. Аз пък не съм пиян. Аз ше пия тука 48 часа, не знам да залитам на една страна. В затвора чист спирт съм пил, одеколон. Черния ми дроб - няма го. Нямам черен дроб. И да съм имал - избегал е от мене...
• И заради жена ти...?
• Зарад жената го трепах. Сутринта се събудих, жената я няма, аз отидох, намерих го тоз. Пиеше в центъра, изкарах някой друг лев, фърлих на масата, викам: „Аз черпя. С тебе имаме да уговориме някои работи“. А той: батко, стига, нямам аз никакви проблеми. Викам: нямам и аз с тебе бе. Просто ше се почерпим. Седнахме да си поприказваме - една бутилка водка, той се напи. Взех го, качих го на рамо. Дойдох тука вкъщи. Другата стая отворих, фърлих го на пода, ритах го два-три път да се съвземе - няма. Напьлних една кофа вода, фърлих отгоре му. Изчаках някъде към два часа, излязох вънка, заключих вратата. Ходих се разкарвах, два часа ме нямаше вкъщи. Додах, тоз отрезвял долу на мазата бях направил килия - с кого имам работа, там да го заключвам. Прозорците са на решетки. Свалих го долу. Салим се казваше. Ставай, бе! Стана. Ма, батко, аз какво правя тука? Много добре знаеш какво правиш. Какви мимики правиш ти на жена ми? Ма няма такива работи. Добре! Заключих, дръпнах решетката. Паля колата. Докарах жена ми. Викам: са ше те попитам още веднъж - оная вечер KВИ МИМИКИ правеше на жена ми? Ама аз от майтап. Добре! Айде изчезвай, казвам на жената - млада си, хубава си, красива си. С мене работа нямаш, мойто момиче. Пуснах я, аз трябваше нея да подредя. Нямаше вина момчето. Съжалявам за туй нещо. Имах една малка брадвичка. Вика, аз знам, че ше ме убиеш. Поне направи го така, че за секунди да стане туй нещо. Викам, нямаш проблеми бе, щом го желаеш. Застани на колене. Застана. Шас тука. С острото, по главата. Той падна по лице. И на врата му един... Зех го, качих го в багажника. Отидох и го фърлих на… свине имаеше тука. Сутринта рано-рано зех аз малка брадвичка, облякох се, отидох в магазина, купих си квото ми е нужно за затвора. Аз знам, че ше ме хванат. Цигари, кафе, туй-онуй. Викам на полицая, аз направих така и така. А, вика, ти не се занимаваш, може да биеш, ама ти не убиваш. Ай да вървим, викам. Качиха ме в джипа. Отиваме. Те прасетата го разкъсали... По бързата процедура - първо ми дадоха 15. Обжалвах. И ми дадоха 18. Викам - що обжалвах. Що направих това нещо.
• Абе ти не можеш ли да живееш като нормален човек?
• Мога. Не, че не мога... Шо ми се смееш, кат ме питаш що съм рецидивист - ми няма работа бе, приятел! Просто искам да се таковам нанякъде, на работа, да взема заплата, да взема аванс, да гледам децата си най-спокойно, с никого да не се занимавам. Но туй вече е влязло в кръвта ми. Как да ти го кажа? Не мога просто! Искам, не че не искам... ама не мога. Вярвай ми, аз ходих на ходжа - да ми прави магия - само и само да се спра... да не правя такива работи. Да не бия, да не такова... Не става.

   Нещата, които човек мисли, че знае, обикновено плуват пред очите му и му пречат да разбере истината. Не поисках да видя мазето. Не от страх, а защото по едно време си помислих, че Розата може и да лъже. Уплаших се да проверявам дали говори истината. В един свят от бедни, човек сигурно иска да се чувства силен. Ако идеята му за силен е да утрепеш някого, значи Розата просто мечтае да бъде убиец. Така се чувства значим. Има много хора, които мечтаят да са зли, за да пораснат големи. Да се усещат големи.

Но всъщност Розата не беше от тях. Беше си истински убиец. И нямаше рози в градината си. Питам го - къде са ти розите, а той се смее с червените си очи и казва зловещо и нежно: а, по клиенти са, къде да са...

• Като Божия птица си. Нямаш нищо.
• Да. Ако някъде умра, след мен не искам да остане нищо. Само къщата. Никаква следа. Само една обикновена тъга. Туй искам. Да не остане зад мен кола, апартамент, много пари, злато. Аз бях се запалил по едно време към златото, само върху мене имаше поне две кила. Ама се спрях. Разбрах какъв е живота... Не знам просто как да ти кажа. Защо се запалих по този занаят? И аз се чудя. До ден днешен се чудя за кво се запалих по този живот, защо избрах, впрочем, тая пътека. Защо не съм избрал като някои други хора, да речем, да работя в някоя фирма. Ама кво да работиш... половиния ми живот отиде по затворите. Излязох, почнах по фирми да се разкарвам, работа да търся... само като гледат тези татуировки и край. Аз лятно време не се събличам. С пуловер ходя. Хората се чудят - съблечи се малко бе, мойто момче, топло е. А не, не. Срам ме е. Просто не ми е удобно да се съблека, човека кат ме види - край. Почва да се кръсти. Гледай се, вика, гледай се къв човек си бе. Ти си направо за джунгла бе.
• Харесват ли те жените?
• Много. Харесват ме, щото по жените съм много добродушен.
• Жена бил ли си досега?
• О, не, не, не. Не. Никога. Спасил съм. Не познавам човека - бие жена си. Влязох у тях, пляснах два-три пъти мъжа. Тя почна да крещи: „Ти какъв си бе? Тоя е моя мъж. Ти що се мешаш“ Оу, извинявай, викам, аз мисля, че сте приятели... мразя да видя някой си тьпанар да бие жена. Не е хубаво просто да удряш една жена. За мене жена, думата жена... тя е свята за мене.
• От полицията не те ли е страх?
• Не
• Защо? Хвърлили са ти много бой.
• Много. Много бой съм ял. Ето, ръцете ми са счупени. Глей къде е. Тука краката ми. Ето. Краката и ръцете ми са счупени
• За децата ти не те ли е страх? Ти ще си отидеш, децата ще останат.
• Аз съм се погрижил за тая работа. Четири деца имам - четирите имат влог. Аз съм се погрижил за туй нещо. Не съм толкоз тъпанар. Утре ше умра, пък децата ми да патят, да станат и те кат мен? Не. Не, туй не си го желая. Най-малката ми дъщеричка има пет хиляди лева във влога си. За кво? Ше плаче за мен? Да плаче, поне ше каже - ей, баща ми може да е бил всякакъв, ама поне за мен е мислил.
• Ако сега имаш втори живот, пак ли така ще го прекараш?
• Не. Няма да е така. По друг начин ше бъде. Може би ше си таковам няква работа... да се оправя и аз кат' хората бе!
• Изнасилвал ли си?
• Не. Нали ти казах, жените са за мен най-голямото нещо на живота ми. Просто аз съм съгласен днеска за тях да работя, само за жените. Независимо колко пари изкарвам, ги фъргам на масата, дори да нямам контакт с тях - само да са щастливи, да ми се смеят така, да се зарадват. Е, туй ми е достатъчно.
• Искаш да ги правиш щастливи?
• Да. Много. Като умра утре-другиден, да кажат - ей, тоя, циганчето, може всякакъв да беше, ама нас правеше щастливи. Аз гледам тука, на магистралата, имаше едни от наште. Плащах им - само и само да не стоят там. Идва човека, дето ги държи и ми вика - абе, недей бе, братчед, аз от тях чакам. А аз му викам, ти нали пари чакаш от тях, аз им давам да ти донесат - кво искаш?
• Молиш ли се на Господ?
• Да. По нашему. Да ме спасява от най-различни бели, от наказание. Накъдето съм тръгнал - пътя ми да е отворен. И най-вече мен да ме спаси. По време на побоища може всичко да се случи. Аз съм попаднал на такъв човек, че - глей къв белег ми е оставил, с нож. Аз съм мюсюлманин, ама имам кръст татуиран. Мразя мюсюлманите. Макар че им помагам. Съжалявам, че майка ми ме е родила такъв. Циганин. Много мразя циганите.
• Защо стана такъв човек?
• Ти ме питаш сякаш защо съм станал циганин. Станах заради баща си - тормозеше ме, биеше ме, гонеше ме, не ми даваше да ям вкъщи. Има в двора един сайван - там спях като малък. Докато влезнах в казармата, той продължаваше да ме гони. Като куче! По-бетер от куче - него вържеш го, па му хвърлиш някоя друга хапка. Хляб, храниш го. Той така не правеше. Имам случай - с лопата ме е бил. С голяма лопата ме е бил. Е, затуй хванах тия пътеки. Само и само да не прося от хората хляб. Избрах туй път.
• Майка ти не те ли защитаваше?
• Как ше ме защитава тая жена, след като оня беше грамаден н биеше и майка ми, и мен... и сестра ми биеше. Тормозваше ни тука тъй и не съжалявам, че е умрял. Мразя го. Понякога отивам на гроба му и се заклевам, че аз докато отивам при него, няма да го оставя на мира. Все ще продължавам да го обиждам. И няма да го забравя какво ми е сторил. Имам случай... чак да насили пред мен сестра ми. Не ми се говори тез работи...
• Ако беше българин, друг ли щеше да бъде животът ти?
• Друг, да. Независимо дали българин, дали арменец, германец. Друг щеше да бъде живота ми. Аз ти казвам самата истина! Съжалявам, че съм такъв - черен, грозен, луд циганин. Мразя си това, че съм циганин. Ама и българин да живееше като циганин, и той щеше да убива и да краде. Къде сте бе, българи, на кви се прайте бе - елате тука да ми живеете живота и ше посегнете не на майка си, на целия свет ше посегнете. И като е такъв живота - какво да си кажеш? Казваш си.„ един път ше умра, не два пьти. Имам една душа, край. Само гък ще направи душата ми и ше умра. Е, какъв смисъл има да се страхувам аз от полиция, някъв си политик, или пък адвокат, прокурор, съдия. За какво? Заставам пред съда, дават ми наказанието и отивам да си лежа. И си излизам пак чист. И си продължавам пак по същия начин. Защо трябва да се страхувам от тези хора? Те не са Господ. Българите не са Господ. Той като има две ръце - и аз имам, той кат' има душа - и аз нося. Аз не съм хайванин. Мен никой не може да ме спре да не хвана тая бутилка, или пък да не върша туй, което е незаконно. Никой не може да ме спре. Аз съм си избрал тоя път и по него път ше умра. Никой не може да ме спре. Един път умира човек.
• Ще отидеш в ада, Роза.
• Ще отида... Не ада - ако ше да ме пратят не знам къде. Аз ше умра, а те където ще да ме пратят. Един път ше умра.
• Не те ли е страх от Бога?
• Страх ме е. Само от него ме е страх. Аз избрах тоя път. Иначе той да излезе горе, да ми каже: ей, тъпанар, фани туй път? Не. Господ да ма накара нещо?! Никога! Няма нищо общо. Няма никаква вина. Аз съм си виновен. Кво да ти кажа, освен таз вечер - ако си тука да видиш какъв бой организирам аз, какъв бой правим.
• Не ща да ми организираш бой.
• Добре, бой - това няма да има. Само ще пиеме. Като няма бой - поне пиене има много...

Вечерта, навръх Великден, си тръгвам от циганската махала. Оставям Розата пиян на сватбата. Пее. Не мога да ви разкажа как пее Розата. Трябва да си бил 17 години в затвора, за да го обясниш. Просто пее - на цигански.

Ако закъсам някой ден на тоя свят, ако хората не се държат прилично с мен, ако жена ми реши да ходи с друг знам ли, може и да му се обадя. Дори най-евтината справедливост може да те утеши, каза ми Розата.

 И е прав, мамка му.

 

 

{BANNER_ID-4}

 

{BANNER_ID-3}