ДИВАЦИ И ВАРВАРИ

В есето си „Уеднаквяването на света“ Стефан Цвайг пише, че най-страшното нещо е „...премахването на индивидуалните различия, дори и във външното. Не безнаказано всички хора са облечени еднакво, жените са еднакво нагласени, напудрени и начервени, еднообразието прониква и навътре. Лицата започват да си приличат заради еднакви страсти, телата, поради еднакъв спорт (и храна), духовете се уеднаквяват чрез сродни интереси. Създава се несъзнателна еднаквост на душите, ма­сова душа чрез засилен интерес към унифициране...“

Аз ви казвам - спасете диващината.

Планетата е населена от индианци, които изчезват заради цивилизования лов на бизони. Светът се кланя на една-единствена богиня, тя се казва Унифицирана Хигиена и тази зла жена изяжда всичко различно от нея, създавайки модерни чу­довища. Тя е Панагея на войниците, които воюват с естестве­ното или просто с различното. Тя създава нова вяра, която изглежда достъпна и правилна, но съсипва шаренията, боже­ствената пъзелна шарения, от която са направени човекът и светът. Диваците няма да ви убият с болестите си - вие ще ги унищожите с цивилизацията си. Варварите няма да уни­щожат Рим, по-вероятно е вие да успеете да гримирате варварките и да ги изнасилите. Докато правите това, през цялото време ще крещите, че „Рим е застрашен!“, и ще лъжете, че е така. Застрашени са единствено последните острови от диващина и варварщина. И те трябва да бъдат запазени. На всяка цена.

В едно малко българско село една жена варяла лютеница. Малкото й дете играело покрай казана с лютеница, как се заиграло - паднало в казана и за малко да не оцелее. Попарило се ужасно. Диващината е прекрасна. Тя създава метафори за целия ни живот - малки деца падат във врящи казани с лютеница и стават символ на целия ми живот, българския, варвар­ския. Можеше да живея на място, където такива неща не се случват. Слава богу, тука съм Стефан Цвайг: „...от Америка идва тази страхотна вълна на еднообразие, тя дава на всеки човек едно и също - една и съща дреха за тялото, една и съща книга в ръката, една и съща автоматична писалка между пръстите, един и същи разговор на устните и един и същи автомобил наместо нозете... Европа е все още крепост на индивидуализма... Но геният на трезвеността вече работи, за да заличи Европа...“

В село Света Петка в Родопите, се намира Ресторантът на края на Вселената, но не такъв, какъвто го описва Дъглас Адамс. Такъв е, какъвто винаги съм си го представял. Целият ресторант се намира в една уазка, паркирана на тротоара на мегдана. Който не знае какво е УАЗ, ще се досети - това е нещо като бус, но произведен преди 50 години в СССР, обикновено е зелен и в България такива автомобили ползват мор­гите или горските работници, уазката е организирана по следния начин: на седалката на шофьора е настанена каймата за кюфтетата, кофа с тьнки телешки пържоли, овъртолени в лук и марината, на седалката до шофьора са торби с нарязани меки хлябове и една везна, от тия, дето ги продават в магазините „Всичко за 1 лев“. Просто в предната част на уазката е кухнята на ресторанта с площ две социалистически автомо­билни седалки. В задната част на уазката се намира същин­ският ресторант - има две дървени маси с много къси крачета. На едната маса сядат клиентите на ресторанта (на дъски око­ловръст), максимум 3 едри човека или 6 деца, ако се сбутат. На втората маса, по-близо до кабината на шофьора, се готви - там е поставена една голяма газова скара, до нея - газова бутилка. Върху студената част на скарата - тенджера за готовата про­дукция, В ресторанта се влиза от две страни - от страничната врата и от задните две врати, които се отварят като крила.

Дъските за сядане са застлани с рунтав червен козиняк, но от изкуствена материя.

Зад скарата се е настанила Айша - тя е млада помакиня, не говори много, но се смее зад ръката си срамливо. Тя е на 17-18, но изглежда по-едра и възрастна за годините си. С ужасна точност и бързина бърка някъде встрани, омесва кюфтето и го хвърля на скарата. Реди дузина кюфтета със смайваща бързина - няма време да разбереш дали си мие ръцете или нe. Не си ги мие, бърше ги с амбалажна хартия, но това няма значение, защото тези кюфтета са по-вкусни от всички неща за ядене в „Риц“. Каймата е само телешка, пържолите също - тук свинско не ядат. Отстрани на уазката са завързани две теленца и мучат. Точно както в Ресторант на края на Вселената теленцата се опитват да разговарят с клиентите на уазката и да ги убедят, че месото им е прясно и вкусно.

На страничната врата на уазката се редят хора на опашка. Вземат по пет-шест кюфтета и изчезват като при веригите за бързо хранене - на пейките обаче винаги има хора, клиенти със значение. Това са полски работници, джамбази на добитък, строители, децата от селото, повечето от които са тук само за ваканцията, иначе живеят в Испания с родителите си - та­мошни гастарбайтери. Те получават и салата, и безалкохолно, и люта чушка. Салатата е от един леген, покрит с вестник, до Айша, безалкохолното няма етикет, но на вкус е като старата кооп-кола, а лютите чушки Айша вади от джобовете на бездънната си престилка. Има всичко, заповядайте. Пред очите ми един дядо си взе две кюфтета със салата, две филии хляб и две люти чушки - всичко 60 (шестдесет) стотинки.

Всяко нещо в този ресторант е произведено от Айша и баща й - месото е от нейните телета, доматите и лукът са от нейната градина, чушките също. Всяка вечер бащата на Айша идва, качва се на уазката и прибира ресторанта си на двора, паркира го, за да го изкара пак на сутринта към 10 часа, когато Айша е омесила каймата и начукала пържолите. Проблем са единствено мухите, които по пладне се опитват да изядат клиентите на ресторанта, докато клиентите се опитват да изядат няколко кюфтета. За да реши проблема отчасти, Айша е окачила лепливи ленти мухоловки, с които разполага всяка уважаваща себе си селска кръчма. Трябва да опитате тези кюфтета и тези пържоли - това е най-варварският ресторант, който може да посетите - в него има по малко от епохата на турското робство, много от съветската епоха и постмодерния вкус на капитализма - на всяка цена тези дни.

Стефан Цвайг: „...всички модерни открития имат само един смисъл: едновременност... Това е един вид опиянение, един подбудител на масите, но едновременно с това и едно отрезвя­ване на душата, едно опасно изкушение към пасивност. И тук, както при танца, модата и киното, личността се подчинява на общия вкус, тя не избира вече под диктовката на вътрешното си същество, а според мнението на един чужд свят...“

Срещнете Хари. Къде може да го срещнете - в ресторанта уазка на края на Вселената, разбира се, в село Света Петка. Той сяда в ресторанта и казва - искам кюфтета сурови. Ще изчакам, защото тия са много препечени.

Цвърчащите кюфтета са съвсем недопечени и още мокри, но той не иска от тях. Аз, казва Хари, ям месото сурово. От малък така го ям. Така го обичам. Баща ми колеше много добитък и аз от малък така ми даваха да опитвам сурово месо, направо от ченгела.

Хари се казва Ариф - тук хората имат по две имена - едното за домашна употреба, другото, когато дойдат гости. За да проверим дали Хари не се фука, го черпим пържола от кофата на Айша - чисто сурова с малко лук, полепен по нея. Хари си я слага на филията хляб и си отрязва парче месо от нея и го яде със самодоволствие и усмивка. Така изяде една сурова пържола с хляб, после си поиска още една - накрая поиска и бира, та се наложи да му купуваме безалкохолно.

Взе си после пет кюфтета, само близнати от горещината на скарата, колкото да не са кървави, и отиде да строи някаква къща. Строителят, който ядеше месото сурово, той с наш брат и реалната част от моето племе.

Стефан Цвайг: „...истинската опасност за Европа лежи за мене в областта на духовното, в проникването на американската скука, на оная ужасна, съвсем специална скука, която се издига от всеки камък, всяка къща на номерирани улици... не онази по-раншна скука на бездействието, на седенето на чаша бира, играта на домино и пушенето на лула, една скука от мързел, но все пак безопасно прахосване на времето, аме­риканската скука е безпокойна, нервна, агресивна, горещи се и иска да зашеметява със спорт и сензации. Тя няма нищо игриво, а с бясна бързина тича към вечно бягство пред вре­мето, тя си намира нови изкуствени средства като кино и радио, за да нахрани гладните сетива с масова храна, и превръща общността на облагите от удоволствието в такива исполински общности, каквито са нейните банки и тръстове...“

На гробището в село Дорково лежат на едно място мюсюлмани и християни - няма разделение в смъртта. Но въпреки че плочите над гробовете си приличат, в тях има една особена различност. Модата на варварското погребение у нас е стигнала апогея си в една надгробна плоча на един нашенски турчин, обичал явно земеделието и полската работа. На надгробната му плоча той е поискал да му издълбаят трактор. Трактор - от старите Беларус, с които е известно нашето земеделие. И днес, и завинаги на плочата му стои трактор - ясен знак, пиктограма на различната дивост и великолепната варварност между нас и онзи, прекрасния техен нов свят, за който пише Стефан Цвайг. Ако ми кажеха, че тези неща ги има - нямаше да повярвам. Но те ми се случват всеки ден, за да ми покажат колко е хубаво все още да живея сред диваците и варварите на божествената ми планета - където различността се изплъзва като студена вода между пръстите на някой много жаден.

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}