Дерусифициране на руското изкуство

Дерусифициране на руското изкуство
18-06-2023г.
0
Гост-автор

Автор: Катя Седжуик, theamericanconservative.com 

Никой музей не трябва да подчинява изкуството и творците на политиката на момента

Анди Уорхол определено не е бил украинец. Артистът е роден в семейство с рутенски произход (славяните от Закарпатската област – б.пр.) и отрасва в етническото гето на Питсбърг. Когато идва времето на неговото поколение, връзките му с родната земя вече са прекъснати. Уорхол англицизира името си, като маха крайното „а“ и има амбицията да проправи пътя си до елитните кръгове на белите, добре образовани англосаксонски протестанти в Ню Йорк. Семейството му е избягало от район в Карпатските планини с нестабилни граници, който в даден момент попада в границите на Украйна. Поради това търсенето в Гугъл „Andy Warhol Ukrainian” дава над един милион резултата, някои от които от академични издания.

За да бъдем честни към украинците, те не са единствените славяни, имащи претенции относно големия американски художник, но най-вече през последната година украинците бяха особено агресивни в желанието си да направят корекции в базите данни онлайн и в искането си западните музеи да преименуват изкуството – полско, еврейско и най-вече руско – в „украинско“. Голяма част от това усилие може да бъде проследено в дейността на една жена, Оксана Семеник. Тя е Туитър инфлуенсър и лично се свързва с куратори, като насочва всичките си 24 000 последователи в социалната мрежа да тагват музеи и да изискват промените да бъдат направени.

В интервю за подкаста на Джонатан Финк активистката обяснява, че определени творби от американските колекции са именувани руски или пък за рождено място на художника е посочена Русия, което тя нарича „руска пропаганда“. Нейната цел е „да освободи и деколонизира нашата [украинска] култура от руския контекст“, сравнявайки себе си с украинските войници в окопите – те вършат важно дело, освобождавайки земята, а нейната битка е в американските и западните музеи. Семеник се жалва:

„Защо те имат тази велика руска култура? Защото са похарчили много пари за културна пропаганда... те [руснаците] налагаха своята така наречена „култура“. Но много от тези творци бяха, разбира се, откраднати от Украйна или от Беларус.“

И добавя: „Русия открадна всички тези художници, а международните музеи все още приписват всичкото това крадено изкуство на Русия. Държат изкуството като заложник.“

Езикът звучи дрезгаво, затова ми се прииска да дам възможност на Семеник да преформулира мислите си – може би ще успее да се изрази по-добре на родния си език. Не отговори на директните ми съобщения. Исках да чуя за нейната методология. В интервюто за подкаста тя каза, че изследва генеалогията на даден художник, за да потвърди украинския му произход. Оказва се обаче, че най-бележитите обекти на нейния труд обикновено нямат и капка украинска кръв.

Проследявайки пост-съветските културни тенденции в Източна Европа, имам предположение за методологията на Семеник: тя гледа картата. Ако види, че някой художник е стъпил в страната в рамките на нейните граници от 1991 г., тя го нарича украинец. Но повечето от тези художници са живели преди да бъде създадена независима Украйна, завършили са руски академии, не са били част от никакви създадени в Украйна артистични движения и са общували на руски. Земята, която сега е Украйна, някога е била различна, и най-големите ѝ градове, в които е разцъфтявала високата култура, са в огромната си част рускоговорящи.

Поради това въпросните артисти не са били в никакъв значим смисъл укранци. Например, един от скорошните туитове на Семеник показва картина на селянка от Зинаида Серебрякова и е придружен от текст: „Това е „Жътва“ от [украинско знаме] Зинаида Серебрякова. Нарисувана е в 1915 г. в Харковска област по време на Първата световна война.“

Само че Серебрякова (1884-1967) е дъщеря на потомствените руски художници, произхождащи от френската фамилия Беноа, учила е в Санкт Петербург. Нейните творби добавят директен, но деликатен привкус в изложбите на руската Ар Нуво група „Мир исскуства“. Серебрякови имат имение в село Нескучни, където художничката е родена и където впоследствие прекарва най-щастливите години от живота си. По онова време Нескучни е част от руската Курска губерния, но сега е в Харковска област в Украйна.

Будно казано, това прави Серебрякова заселник-колониалист, изпратен да русифицира Украйна. Едно от най-големите остриета на Семеник е насилствената русификация. След революцията Серебрякова се премества в Париж – крайната дестинация на много белоемигранти. Рисува повечето от творбите си във Франция. Свободна жена в свободна страна, доколкото ми е известно тя никога не се е наричала украинка.

Дали Серебрякова ще бъде преименувана е отворен въпрос, но музеите вече правят съмнителни корекции. МЕТ наскоро преименува Куинджи, Репин и Айвазовски, трима художници от 19-началото на 20 век, и тримата много известни в Русия. И тримата имат връзка с територията на пост-съветска Украйна, а в случая на Репин и кръвна връзка. И тримата имат търговски успех и са излагали в Европа, където са станали известни като руснаци. Това не е било конспирация на КГБ. Да ги изрежем от руския контекст, както предлагат активистите, означава да се изреже от творбите им най-важният контекст.

Архип Куинджи (1841-1910) е майстор на мистериозните светлинни пейзажи, взети както от руската, така и от украинската провинция. Когато в 1904 г. списание „Мир исскуства“ го описва като един от най-изтъкнатите евреи в Русия, той веднага отговаря:

„Чувствам се длъжен да кажа на г-н Меншиков [авторът на статията], че аз съм руснак. Моите предци са гърци, които са дошли от южното крайбрежие на Крим по времето на императрица Елисавета и са основали град Мариупол, както и още 24 селища.“

Може би ако авторът бе нарекъл Куинджи украинец, художникът щеше да го подмине, но личното му официално твърдение е, че е руснак.

Иван Айвазовски (1817-1900) е плодовит майстор на романтичния морски пейзаж, който е бил назначен за официален художник на руския флот и е общувал отблизо с културния, политическия и военния елит на имперска Русия. Етнически арменец, той е роден и прекарва по-голямата част от живота си в кримския град Феодисия.

През 1954 г., петдесет години след смъртта на художника, Съветският съюз прехвърля администрацията на Крим на Украйна. Сега Украйна може да претендира за всеки художник, който някога е живял на полуострова, но западноукраинските градове Лвов и Ровно вече преименуват улиците си на името на Айвазовски по време на кампанията за дерусификация. Разбирам гледната им точка – претенциите за неговата украинскост са доста бледи, затова Семеник посочва факта, че по време на Кримската война художникът се евакуира в (рускоговорящия) Харков, където е в компанията на Иля Репин, когото Семеник нарича украинец.

Иля Репин (1844-1930) е голям майстор на руския реализъм. Той е роден в казашко семейство в Чугуев, Харковска губерния, сега в Украйна, където баща му служи в Уланския полк – окупационен агент. Репин рисува руски исторически и социо-политически сюжети, както и портрети. Той е ключов член в извънредно влиятелното руско движение Передвижники, или Сктиниците, което организира пътуващи изложби, давайки възможност на публиката в провинцията, включително много градове в съвременна Украйна, да видят изкуството, което до този момент е достъпно само в Санкт Петербург и Москва.
Ако Русия е „откраднала“ Репин от Украйна, обирът е бил извършен посред бял ден – украинските корени на Репин никога не са били тайна. Той рисува украински сюжети, включително най-известната му „Запорожки казаци пишат отговор на турския султан“ (1871-72) – историческа картина, показваща подигравателни воини, които пишат писмо на турския султан. Тази и много други работи с украинска тематика, са били ценени още приживе на художника и след това.

Репин познава ключовите фигури в кръговете на руската творческа интелигенция и пише мемоари на руски. Въпреки че подобно на Серебрякова е бил наблизо, когато Украинската народна република обявява своята независимост през 1918 г., художникът подкрепя либералното Временно правителство в Санкт Петербург. Той умира в имението си във финландското село Куокала, на 40 километра от Ленинград (сега отново Санкт Петербург). Най-малкото, неговият живот илюстрира как руската и украинската култура са неразривно свързани помежду си.

Със сигурност това не се отнася по същия начин за всички етнически групи. Исаак Левитан, друг „передвижник“ и един от най-влиятелните художници на руския пейзаж, два пъти е бил изселван от Москва по закона за уседналост. Неговият приятел

Антон Чехов забранява на сестра си да се омъжи за художника. Усилията за преименуване не са фокусирани само върху руснаци. Семеник отправя претенция към множество по-слабо известни полско-американски художници, като Джон Д. Греъм и Джак Хниждовски (Греъм е от белите руснаци обаче). След това идват американските евреи Луис Невелсон, Луис Лозовик, Борис Марго, Жул Олицки, Тодрос Гелер и Саул Рабино. Като се има предвид, че през вековете казаците и украинските националисти са водили войни на геноцид срещу евреи и поляци, това изглежда погрешно.

Евреите, които в началото на 20 век бягат от Границите за уседналост от времето на Руската империя, не се интересуват от вътрешните дрязги на източните славяни. От друга страна американската артистична общност е била запленена от руския авангард. Ако музеите идентифицират родното място на даден еврейско-американски артист като Русия, вероятно го правят защото самият артист е смятал, че това е факт.

Става още по-странно, когато украинците оказват натиск над музеите да сменят заглавията на западни творби. Националната галерия в Лондон смени „Руски танцьорки“ на Дега на „Украински танцьорки“, а МЕТ промени своите „Руски танцьорки“ на „Танцьорки в украински рокли“. Какво е сторил Дега, чийто крак никога не е стъпвал в Източна Европа, за да заслужи въвличането си в руско-украинските териториални спорове? Музеите за изкуство съществуват, за да отдават почит на художниците и техните визии, а не за да обслужват нуждите на отдалечени националистически движения. Не съм убедена, че Дега е познавал думата „Украйна“ и във всеки случай, серията се е наричала „Руски танцьорки“ по времето, когато той е бил жив. Ако той е смятал, правилно или не, че рисува руски танцьорки, то значи това е заглавието на картината.

Преименуването на изкуство въз основа на искания на активисти, прави кураторите да изглеждат като аматьори, непознаващи биографиите на художниците или съдържанието на творбите им. Или дори основни факти от историята.

Украинците може и да търсят утвърждаване от западните музеи, но никой музей не бива да подчинява изкуството и художниците си на моментната политика.

Източник: theamericanconservative.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.