Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора, които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и “домашното” изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и “вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.
Картата лъже и държава България не съществува. Съществуват милиони малки българийки, който живеят, съществуват по-често, трепят се екстензивно, харчещи живота си в битка с Космоса и ентропията, побеждаващи и умиращи с пиянски викове, губещи се демографски и намиращи се на дъното, най- често на бутилките и чашите. На дъното на предметите, които днешните богати българи придобиват, докато обзавеждат самотната си малка българийка, една от милионите.
Пиша това в дните, когато “Файненшъл Таймс" обяви България за най-ислямизираната държава в Европа, като твърди, че всеки седми у нас е мюсюлманин. Няма да споря със заблудите на белите хора, но тенденцията е ясна и за слепите. Ясна и за България, и за българийките и за целия континент, където ислямизираните емигранти ползват либерализма с една-единствена цел - някой ден да го забранят. Дано този ден да е далече. Искам само да напомня, че преди 20 години това не беше така.
Искам да напомня, че преди само 20 години се случи Големият взрив в тази страна и въпреки мирния преход, а може би именно заради него - този взрив унищожи държавата и страната много повече от други места па Изток. Някой път богохулно си мисля, че мирният преход е по-лош от кървавия, по-бавен е, мъчителен и неуспешен е, даващ мир и на безчестните, и на невинните едновременно, когато едните (не знам кои) не го заслужаваха.
Взривът пръсна и разби на атоми милиони човешки парчета, които днес се опитваме да сглобим в нова държава, нов съюз и абсолютно непознато ново начало. Българите днес са абсолютно начинаещи в неща, правени на континента преди столетия, в конструкта, сегмента, реформата и цвета на живота. Те, българите, във всички времена на историята са се научили да оцеляват като плевели, просто пазещи семето си и залостили портата си, неадекватни и незаинтересувани чии ветрове и войни вилнеят вън. Този път този тип оцеляване е невъзможно. След взрива, в новия съюз, сред новите ветрове и войни и влияния малките българийки се разпердушинват, разпрашават се и се заличават безпаметно като прецедент, непознат досега. Когато българите са в чужбина, степента на адекватност и приспособяване клони към стоте процента. Те никога няма да организират като китайците свой малък град в града като Литъл Чайна Таун. Те никога не се обединяват и не устояват традициите си като турските гастарбайтери, малцинствата на Мароко и Тунис във Франция, или поне като циганите, живеещи накуп в бидонвили покрай Рим.
Взривът пръсна навън една армия българи, за която никой не говори, не мисли и не плаче. Няма да повярвате - една армия българки на средна възраст около 55 години работи “ден и нощ” в Гърция, Испания и Италия, хранейки децата си. Наричат тази работа “ден и нощ”, защото не е почасова, а господарите осигуряват на тези жени стая за преспиване, което е мечта на 55-годишните българки. Тези жени са старце-гледачките на Европа. Дори не са хаус-кипъри или о-пер. Те къпят евродедовци за 500 евро на месец. Цяла армия българи тръгва всеки ден от прашната и омазана централна гара в центъра на София, наследила най-лошото от миналото и взела най-неприятното от модерния свят. Друга една армия млади българки сноват по летищата, продавайки хубавите си личица и топлотата си на розовите европейци по най-либералния начин измислен от най- големите либерали, правят го насърчавани от майките си - познали в живота си само панелния патриархат. Трета една армия бедни, смотани мърляви люлински моми се влачат по прашните пътища на Европа и пълнят мотелите с бързо напили се европеиди, с които лашкат секс така, както и работят - на конвейер и евтино. И накрая - огромните легиони български мъже, пръснати в най-голямата държава в света - Европа - те трудолюбиво работят, по строежите й и полетата й. Но и продават наркотици, момичета, оръжие със заличени номера, прекарват като мулета каквото трябва и каквото не трябва и за тях, когато умрат, дори вестниците не пишат.
Не знаем дали България дава на Европа един милион мюсюлмани. Знаем, че й е дала два милиона емигранти. Техните деца - не се заблуждавайте - по един или друг начин никога няма да бъдат българи. За някого това е загуба. Загуба на кръв, яйцеклетки, българска сперма и чак накрая - работна ръка и мозък.
Последната армия българи пък не ходи никъде. Тя живее на Околовръстното в София и псува. Живее на село и се храни с парите от мисиите в Афганистан, Кабул и Босна. Храни се с пратеното й отвън и добитото от градината. Тази армия избягва да се вълнува, защото това е вредно за нервите и защото това ни прави първи в света по заболявания на сърцето, но същата армия псува и скърца със зъби сякаш това е по-здравословно от самоубийството. Армия българи, чакащи Спасителя като нередовен автобус, и армия българи, пиещи редовно съдбата си като ракия - първо опияняваща, после мъчително отрезвяваща.
Всяка една от тези армии малки българийки има очи за собствения си пъзел, но няма поглед за цялата картинка. “Малкостта” на българите е пословична - всеки от тях има идея каква държава иска да получи от съдбата, но нито един от тях не се наема дори и да изкрещи мислите си публично. Съдбата раздава на хората различни държави, различни родини. Българийките шумят, шушнат и шумолят, като листа от смачкани паспорти, държани дълго в задни мъжки емигрантски джобове - препоени с пот и после изсъхнали от директно слънце. Бедната ми страна, наистина.
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}
© 2025 Lentata.com | Всички права запазени.