Съвсем, съвсем случайно се загледах в едно клипче, качено в групата на училището ми.
Моето училище, в което завърших. В моето малко градче, толкова малко, че се сбира в сърцето ми, но и толкова голямо, че един живот няма да ми стигне, за да го изживея. Моето училище, в което срещнах за пръв път в живота любовта, приятелството и зрялостта. В което се разделих с много от детските си надежди и изградих блянове на възрастен. В което се бунтувах, но и научих как да се смирявам. От което нямах търпение да си тръгна, за да разбера, че това ще е първата ми грешка като възрастен. Безвъзвратна.
Случайно се загледах в клипчето, за да видя един човек, който така дойде в живота ми, че да ме изгради и поради това да го нося със себе си до края му.
Той бе циник, прекалено строг и взискателен. Дните ни в училище започваха с цигара зад магазинчето за банички и с въпроса “Абе, Стоев, в какво настроение е днес?”. Бяхме си изградили схема, лежаща на една проучване. Всяка риза на господина за нас говореше много - дали днес ще ни изпитва, ще даде изненадващо контролно или просто ще потънем в думите му. Страшен литератор беше.
“Пред портрета на Ботев се седи с уважение” . Това бяха негови думи, а портрета на апостола, висеше като предупреждение над главите ни от стената. Преписвали сме “Под игото” и сме го учили на изуст. За него беше извращение да не познаваш българщината.
Но най-много мразеше да получава подаръци. Отказваше да ги приеме, а в хубавите дни - приемаше с огромно неглижиране и мръщене. Но не защото не носеше благодарност в сърцето си, а защото му беше неудобно от проявата на човешкия жест. Такъв беше суров, строг и респектиращ. И скрил дълбоко в себе си доброто си сърце.
Много по-късно осъзнах, че целият този страх, който изпитвахме към него, беше всъщност голямо уважение и преклонение. Осъзнах, че уроците, които той ни даде, може да не са ни направили физици, политици, инженери или медици, но едно ни направиха със сигурност - човеци. Научиха ни да обичаме българското и да благоговеем пред него. Научиха ни, че зад строгото взискателно лице, може да се крие добро и нежно сърце. И че това се усеща със сърцето. Както сме го усещали ние, треперейки в часовете му.
Съвсем случайно днес го видях на това клипче страшно побелял. Моят учител от моето детство. Поемаше в ръцете си подарък от випускниците му. Тихо, смирено, със радост. А от очите му капеха сълзи. Не бе успял живота да задържи добротата на това сърце за дълго скрито в мъжката суровост.
Не бе успял и сега моят господин отпреди бе станал целият сърце.
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.