А л ф а м ъ ж к и

Пролет е, обаче нахална и изблещена, както бива в България.
Има нещо просташко в силното слънце, което нарочно осветява корите от кал покрай бордюрите, където младата трева вече напира. Скоро и тя няма да е невинна.
Аз обаче съм свикнал с тия неща, защото се водя старо куче и даже ги харесвам.
Има и сила, и отчаяние. Отчаяние , че животът е така поевтинен и сила да го започваш пак и пак. И понеже е първият убедително топъл ден, аз съм измил мотора, а преди това съм намазал ботушите със силиконова вакса и съм почистил якето от миналогодишните оси. Накрая си оправих и брадата, оставяйки я къса отстрани, където е по побеляла. Така може да се каже, че изглежда посребрена, което за мен е важно. Заедно с емблемата на БМВ на ръкава на якето, протекторите на раменете и присвития от слънцето поглед аз почти запълвам представата за готин пич. 
Спрях мотора на стратегическия ъгъл, където като деца се събирахме да се чакаме за игра.
Оттогава са минали някакви си четиридесет години и понеже кварталът е стар, сега изглежда същия, само че още по-стар. Кафето отсреща е ново, а момичето зад бара е съвсем чисто ново и когато се е родила, аз вече съм бил напуснал квартала, за да направя една голяма обиколка по света и да се върна пак в района, на няколко преки по надолу. Преди малко спрях пред кафето, направих образцово слизане от мотор, бавно махане на каската и последващо оглеждане на околността, след което си взех кафе и поисках огънче от момичето, а тя ме гледаше точно както трябва и аз се радвах, че емблемата и подстриганата брада си вършат отлично работата.
Разменихме няколко баналности и няма след минута пробутах офертата за едно кръгче, но само ако много иска. Тя не се съгласи, но и не отказа, а се засмя с оня гърлен смях, който ми подсказа, че е най- добре да дойда в 3 когато й свършва смяната. Перфектна работа. Сега можеше да се помотая четири часа и да се върна в три. И можеше да конструирам едно незабравимо откриване на сезона, щях да се надишам с топлия вятър, а тя да се плаши на завоите и да се притиска в мен и така нататък, но всичко това не се получи. И до края на нашия разказ на девойката няма да и дойде редът. Тя ще стои до края на разказа, за да ме накара да се почувствам още по- зле и за да бъде очарователен фон на тъпата ситуация, която настана.
Моторът не запали. В момента когато реших да тръгна да се помотая изчезнаха токовете, само както го прави беемвето – изведнъж. Сигурно беше влезнала вода и беше дала на късо акумулатора или релето или не знам какво си. И гробовна тишина. И след това пробваш и пак не става и така десет- двайсет пъти, след това малко риташ гумата и псуваш, а накрая стоиш безпомощен срещу яркото слънце, което се е сетило, че е пролет и сега му е майката да свети.
От готин пич аз се превръщам в петдесетгодишен мъж , който на осми април, в неделя има някакви тъпи ядове.
Прибрах се до стената на кооперацията, където навремето се подпирахме на издадения цокъл, а той ръбеше детските ни жилави задници, но тогава не ни болеше за разлика от сега. Заболя ме и кръстът, а стената хладнееше с целия зимен хлад, който беше събрала. Но поне бях на сянка и можеше да помисля какво да предприема.
Сервизи няма. Отворени магазини няма, особено за моето БМВ, по което не бива да пипат квартални майстори. Имаше един прост вариант да викна пътна помощ и безславно да се оттегля, без да гледам по посока на кафето, където от сумрака щяха да ме следят едни разочаровани тъмни очи. Или само така си представях нещата по отношение на тъмните очи.

Какъв е другия вариант.

Всеки ден си задавам тоя въпрос и слава богу всеки път намирам някакъв отговор .Така се промъквам напред през блатото на живота. Повтарям няколко пъти на ум - какъв е другият вариант, какъв е другия вариант…. И после паля цигара и чакам. И все нещо изскача.
Този път в ума ми проблесна името Вальо , заедно с блясъка на една усмивка. Само усмивката блестеше, а по Вальото нищо не блестеше. Нито жълтите му нащърбени зъбета, нито ниското му чело с една ранна детска бръчка, в която имаше кир. Нито бозавите му очи, нито нищо друго освен усмивката, която намачкваше лицето му и го превръщаше в малко тиквено слънце.
Какво приятелче беше Вальото когато стояхме, опрели задници на същия цокъл. Винаги беше някъде наоколо с късите си гащи, които въпреки, че бяха кафяви пак изглеждаха мръсни. 
Вальо, направи една усмивка- му викахме ние и той никога не отказваше. Ебати идиота, глей, глей как му щръкват ушите…и зъбите му са като на заек…Но всъщност му се радвахме. Него никой не го биеше и той никой не биеше за разлика от мене. Аз биех повечето момчета, но имаше един –двама, които ме биеха мен. Тогава това ми се струваше несправедливо. Сега вече не.
Като ме ударят си мълча и чакам да мине. После ставам и продължавам, без да съм забравил за случката. Минава време и нещата се обръщат.
Вальото имаше свойството да е винаги там, където го търсиш. Не се е случвало да застана на ъгъла и до пет минути той да не се появи. Идваше и казваше - ооо, кво стаа. На ръст беше колкото мен, як по природа, без да изглежда опасен и стъпваше малко навътре. Пич.
Той живееше някъде отзад. Когато тръгваше да се прибира се шмугваше между две къщи и изчезваше толкова бързо, че нито веднъж не успях да видя къде точно живее. Беше ми приятелят за всеки ден, когато не знам какво да правя, когато няма никой и нищо по- интересно и аз съм излязъл от къщи и се мотая около ъгъла. С Вальото не можеше да се говори много- много, защото той по принцип не говореше, а повече ме слушаше. А когато, завършвайки някое изречение го погледнех се случваше ония номер с усмивката. Вече бяхме започнали да пушим и си викахме един на друг – Путкамайна.
Веднъж си спомням по радиото се носеше „Остаряваме бавно, остаряваме бавно, неусетно почти…“ а ние седяхме на ъгъла и пушехме без да се крием. Вечерта беше априлска и топла и освен на цъфнали дървета ухаеше на мишмаш по един толкова завладяващ начин, че насред това съвършенство на нас ни се искаше да кажем нещо важно за живота. Путкамайна- промърмори Вальото точно след припева- аз пък искам да остарея с тебе защото си пич. Разсмяхме се след това и после забравихме какво каза Вальото. Аз забравих, но се оказа не завинаги. Ей така изведнъж се сетих, за това миналата година като навърших 50.
А защо се сетих за Вальото. Защо ли – защото го бях видял. Бях го видял, но не го бях познал. Не, бях го познал , но с ония сигурен и вътрешен ум, който ни е оставен за важни моменти. Образът на Вальото е минал през очите ми и половин час е дълбал в дебелия гьон , който обвива мозъка ми и където се съдържат моите убеждения.
И ето – най накрая се вторачих в човека , който седеше някак настрани в дъното на кафето, някак все едно не е там или го е срам от нещо. Изглеждаше мърляв, почти клошар, но тялото още беше силно и без главата можеше да мине за тяло на млад човек. При това як. В това време той дигна глава и две жълтеникави очета ме погледнаха изпод сянката на веждите. Вальото. 
Приближих го а той каза –ооо…Но не знаеше сигурно как да ме нарече. Путкамайна беше прекалено интимно, а на име никога не ме е наричал. И аз казах – ооо. И млъкнахме, като в това време очите ни бързо шареха, разглеждайки другия. Бръчки, бели косми, капиляри- всичко се осчетоводяваше от погледите ни. Аз разперих ръце и застанах като за прегръдка, а той се поизправи и се прегърнахме някак си накриво. Вальото миришеше на бедност- оня мирис на нещо, което е прано с веро, плюс миризмата на евтини цигари и стара пот. Устните му плахо се подигнаха като за усмивка, но усмивката не грейна а се ската в бръчките около устата му, които изглеждаха като направени с тесла. Кога ли беше последния път като се видяхме. Било е най-малко преди петнайсет години. Мишето беше умряла няколко години преди това. Преди това му беше жена, а още по- преди беше мое гадже. Но за това – малко по –после, защото трябваше да се направи нещо с мотора.
- Няма акумулатор- каза Вальото- обаче това , дето прави „чък“ може и да не е бендикса. Това може и да е счупен клапан, което вече е страшно.
- Стига бе, Вальо-казвам. Дало е на късо , защото го мих на пароструйка преди малко. Влязла е вода на клемите и колко му е да падне акумулатора. Виж как гасне фара , като чукна стартера…
Водихме такъв разговор около десет минути и бяхме някак прекалено ангажирани с мотора. Правехме едни заобиколни кръгове около едно нещо в миналото, което нямаше как да се разплете, но и нямаше как да се забрави. Мишето така или иначе беше умряла и това правеше излишни думите като можеше, трябваше и ако.
-Чакай малко тука- каза Вальото и изчезна между къщите. Върна се с един голям куфар с инструменти и едно малко сгъваемо столче. Много мръсно.
-Ти някъде отзад ли живееше- попитах. Той каза- амии… да, но ако беше казал- амии ..не, щеше да е все същото. Така и никога не успях да разбера къде точно живее, живее ли изобщо някъде, жив ли е , движи ли се или е заседнал накриво в кривата улица на живота, пред пластмасовата чашка отдавна изпито кафе. Толкова отдавна, че вече е изсъхнала.
Вальото седна пред мотора, отвори куфара , извади едно ръждиво гедоре и въздъхна - на батко бавареца. 
От моя страна аз се опитах да му кажа нещо от сорта- слушай, чакай, недей , но нямаше ефект. Вальото вече сваляше пластмасовата кора на резервоара и се насочваше към релето и електрониката.
-Колко струва тоя баварец?
-Трийсет и шест бона без куфарите и ауспуха „Акрапович“- отвръщам аз и не го лъжа, но се чувствам глупаво.
-Трийсе и шесс бона- повтаря след мен Вальото и накривил глава развива някакви болтове-трийсе и шесс бона…
Още веднъж понечих да го спра, но той ми нареди да ходя да му взема една бира, да запаля цигара и да не се бутам. Очите му бяха потъмнели и бяха станали от жълти на зелени. Един друг път ги бях виждал такива, един друг априлски ден…

В ония априлски ден Вальото звънеше на вратата подпрян с една ръка на касата и с вид на човек който е решил нещо съдбоносно.
На ръст беше колкото мен, но с набола руса брада, защото освен, че пушехме, вече се и бръснехме (той от време на време). Също така ходехме по гаджета (най- вече аз).
Толкова смотан човек като Вальото по отношение на жените трудно можеше да се измисли. Дали от притеснение или вълнение, но той въобще една дума не можеше да каже на момиче. Въртеше глава, пъшкаше и се чудеше накъде да избяга. Под мое влияние Мишето му беше довела всичките си приятелки, с цел да си хареса някоя или някоя по – смела да го нападне. Но той гледаше в земята, пуфтеше а като поглеждаше към мен юмрукът му се стискаше на камък в джоба. Сигурно се плашеше ръката му да не се изплесне и да ме уцели в носа. Накрая се отказахме да му търсим гадже и го водехме с нас или по- точно той сам се прикачваше по ония естествен квартален начин, както става в племето.
Често седяхме у нас на балкончето и лениво пушехме , а преди това Мишето правеше еспресо в една тежка кафеварка, която придаваше металически вкус на кафето. Мислехме си , че след като един следобед минава толкова бавно, колко ли е дълъг оставащия пред нас живот. Използвайки тази грешна мерна единица, нямаше начин да не се объркаме и да не си помислим, че ще е безкраен. Друга грешна мерна единица е пухкавото щастие, в което човек пребивава преди сторването на греха.
Вече толкова години аз живея с чувството, че в оня априлски следобед аз сторих грях. Но сигурно и Вальото живее със същото чувство, а ако има как да попитаме Мишето, сигурно и тя ще мисли, че е сторила грях.
Какво ли пък толкова е станало, биха си помислили читателите и аз трябва веднага да кажа - нищо особено. Нищо, което да не се случва във всеки един момент поне на пет места в София или на петстотин хиляди милиона места по света. На всичкото отгоре ако имаше кой да ни снима тогава и да се видим сега, щяхме да разберем, че сме били и смешни и смотани.
- Дай огънче- каза Вальото.
- Вальо, ти нямаш цигара.
- Добре де, дай и цигара.
Дадох му цигара и му казах да влиза, а той не искаше да влиза. Гледаше надолу и настрани, както съм виждал да гледат биковете към тореадора. Изпуши почти цялата цигара преди да ми каже, че той и Мишето...той и Мишето…

-Ти и Мишето какво. Какво! Какви глупости ми говориш. Вальо, ти си смотаняк, какво ще правиш ти с Мишето. Ти знаеш ли какво представлява Мишето.
Каза ми , че знаел. При това по- добре от мен.
Питах го какво са правили, дали вече са свършили работата, видял ли е вече пътечката от рус мъх към венериния хълм на Мишето, подушил ли е вече оная миризма на вехнещи цветя,  на която ухаеше косата й. Или само са се натискали. Или пък това са пълни измишльотини, които живеят само в ръбестата му глава. Нямаше да ми каже. 
Но вече се знаеше, че той и Мишето…
После, когато започвах да си мисля за времето преди априлския следобед, винаги успявах да намеря някакви предвестници на случката. По някой път си казвах, че направо е било очевидно как се гледат, как Мишето заставаше на балкона между нас , хващаше ни за вратовете и казваше- ей, котараци, а Вальото се наежваше като истински котарак и не смееше да шавне. Спомнях си как обръщаше глава, като се целувахме с Мишето, спомнях си какво ли не, но спомените ми не са чиста проба. Те са оцветени от грехопадението. Имам време, колкото си искам, да мисля за ония ден, за разлика от тогава, когато нямаше как да мисля.
Спомням си само, че изтърсих да идем при Мишето и да я питаме тя какво мисли за това. Ето тогава видях как очите на Вальото станаха зелени и мрачни. 
-Да ходим- каза той- и да знаеш, че тя трябва да избере един от двама ни. И това трябва да съм аз.
- Смотаняк- все нещо трябваше да кажа и аз.
И се метнахме на колелетата.
По онова време ние се придвижвахме само така. Бяхме си купили два еднакви велосипеда „Турист“, които имаха даже и скорости. Тръгнахме нагоре по нашата уличка и още преди да излезем на Дондуков усетих, че се състезаваме. Два еднакви велосипеда с по четири скорости, две осемдесет килограмови тела направени от мускули, две сърца на по двадесет и две години, от които едното на смотаняк.
Къде си тръгнал нещастнико, знаеш ли при кого отиваш. Мишето е същество от друг свят. И аз не знаех от кой свят, но този неин свят беше далече от моя и двойно по- далече от света на Вальото. Мишето, с онези бузи с рус мъх, едри гърди, плътни бедра приличаше на праскова. Единствено под очите имаше сенки от лек виолетов мрак и човек можеше да си помисли, че хубавата праскова е залиняла. И всичко и беше по- особено.
Бяхме на планина и още не бяхме спали заедно, но аз знаех, че няма да ми се измъкне. Хижарят без да ни пита ни беше сложил в една малка стая само с две легла. Крепостта скоро щеше да падне. Не бързах, още от малък не бързам а стоя кротко и наблюдавам кога ще дойде моят час. Часът оная вечер дойде в точно в полунощ. Аз бях останал долу в столовата да побъбря с хижаря, а Мишето се беше качила малко преди мен. Качих се бавно по стълбите, с оная смес от притеснение и очакване, заради която винаги съм бил готов да дам половината си живот. Това, което ме очакваше, обаче нямаше как да си го представя. Ето за това казвам, че Мишето не е от този свят.
Беше легнала чисто гола в леглото и беше разпиляла косата си като ветрило около главата си, а на металната тръба на леглото, зад главата беше наредила девет запалени свещи. Не разбрах дали беше заспала или беше в някакъв неин си транс, но приличаше на мъртва принцеса или на по- развита Снежанка, а пламъкът на свещите караше русото кичурче на пубиса й да танцува като живо. И точно когато направих първата крачка към нея една от свещите падна и косата й пламна, заедно с родопското одеяло на леглото. Не си спомням какво точно направих, друго одеяло ли намерих или просто така се метнах, но някак си я загасих. Половината и коса беше изгоряла а тя седеше гола в леглото и сънено ми се усмихваше, протегнала двете си ръце към мен. По –късно вече , припадайки до рамото й усетих оня мирис на вехнещи, забравени цветя, който се излъчваше от косата й. Така миришеха цветята, с които бабите отиваха на гробища.
Усетил ли си тоя мирис, глупако или вече ти е харесал и мечтаеш за него- мислех си аз и натисках педалите, а Вальото ги натискаше два пъти по силно и беше ясно , че в този ден е по –силния от двама ни. Ще можеш ли да понесеш моментите, когато Мишето млъкваше и не говореше по няколко часа, заслушана в някакъв вътрешен сигнал с вид на човек, който се чуди боли ли го зъб или не точно. Ще може ли да я гледаш как се надвесва от прозореца до момента в който си убеден, че ще падне, но тя все не пада а се смее, защото е видяла някаква пеперуда.

{BANNER_ID-4}

Шашава история беше Мишето, с малко горчив вкус, като кафето от старата ми бабина кафеварка, но на мен ми беше интересно. А на Вальото не му беше интересно, както на гладния не му е интересна храната. Тя му трябва за да се наяде, той е готов да убие заради нея.
И затова Вальото летеше пред мен и едвам го настигах, въпреки че никога не съм се съмнявал кой е по-печеният, кой по- добре кара, кой по- добре се бие, кой….Този ден беше той. И все пак си оставаше смотаняк.
Вече имах план, как да го прецакам. Трябваше да го подлъжа да тръгнем покрай гората към Семинарията ,да го оставя да вземе преднина и да ме загуби от поглед. Тогава щях да изчакам първия трамвай и да се метна заедно с колелото от задната врата което беше напълно възможно в ранния летен следобед , когато пенсионерите се бяха прибрали. И така щях да стигна около Японския, където живееше Мишето преди него, ако ще да се скъса от въртене. 
Само дето не знаех какво да кажа на Мишето. Трябваше ли да я разпитвам какво са правили с Вальото, щеше ли изобщо да ми каже нещо или щеше да се загледа някъде над главата ми с нейната печална усмивка. Леле как се омаза всичко и то заради смотания ми квартален другар, на който се е случило първото разгонване, първия и сигурно последен любовен химн, който той щеше да изпее фалшиво , но пламенно, както е пял горда стара планина в казармата.
Оставих Вальото да отпраши нагоре покрай гората и подпрях колелото на пейката до трамвайната спирка.Отдолу се задаваше жълтият трамвай, но аз седнах на пейката и ръката ми посегна към цигарите. Запалих, издишах и ето как се бях озовал на мястото на грехопадението. 
Какво сторих тогава? Нищо. Просто нищо. Изпуших цигарата, после запалих втора, а после и трета. Не продължих след Вальото, оставих го да стигне до Мишето. Не я потърсих никога повече, нито него. Не изпитах никаква осезаема болка, нито липса. Дори като ги засичах понякога не изпитвах нищо, само малко ме досмешаваше. Ходеха винаги прегърнати, но не елегантно, а все едно единия носеше другия. Един път Вальото носеше Мишето, друг път Мишето носеше Вальото. И в свободните им ръце по един найлонов плик.
Поздравявахме се, дори разменяхме набързо по някоя баналност, а Вальото напираше да си я отнесе нанякъде, натам където може би живееше, но никой така и не разбра къде точно.
А грехът не боли. Ако ти отрежат крак сигурно много боли, но после спира да боли и ако си луд може да си сложиш модерна протеза и да се качиш на Еверест. Грехът се усеща като липса на някой последен зъб. Най –много това. Но именно защото зъбът вече липсва, той никога не спира да липсва и всеки път ти липсва по различен начин. Така и грехът веднъж ми се струва, че е бил в страха да не загубя състезанието. Друг път си мисля, че съм оставил Вальото да си счупи главата с Мишето, а понякога си мисля, че вече не ми е било толкова интересно и съм си намерил повод да се откажа. Или пък ме е уплашил дъхът на гробищни цветя. Но всичкото това са празни приказки.
Грехът се случва когато не участваш. Ако участваш и сгрешиш - тогава правиш грешка. Ако не участваш обаче – тогава става грях. Ние сме работниците на съдбата и тя много се сърди, когато не се явим на работа. И тогава за неявяване ни се пише грях. 
Мишето умря някак си по план, точно когато навърши 30. Тя носеше смъртта на рамото си, никога не бързаше, не се ядосваше. Държеше се така, все едно е за последен ден на морето в средата на септември, когато е сладко и тъжно и утре трябва да се потегля. Било нещо автоимунно- казали докторите.
В това време аз съм изкарвал пари на десет хиляди километра от квартала, а Вальото е излизал изневиделица между къщите, сам, без да носи Мишето и панталоните му всеки път са били по- мръсни от предишния. Занимавал се бил с най- различни неща- така се изрази.

Изведнъж слънцето се намърда между кооперациите и блесна от югозапад, което на нашата улица се случва около три часа. Погледнах си часовника и вярно- три.
-Я ходи за още една бира- каза Вальото- че почвам да сглобявам. 
До кутията с инструменти вече бяха подредени шест празни бири. Когато отидох до кафето, момичето ме погледна без любов и каза ,че затваря. Доста по- различно ме гледаше преди , но как да ме гледа след като от няколко часа се въртим заедно с кварталния пройдоха около един разглобен мотор. След няколко минути тя врътна ключа на кафето и потегли нагоре към Дондуков без да погледне нито веднъж към нас.
-Нема бира, а? Лоша поличба. Нема бира…а сърцето ми направо спирааа- мрънкаше Вальото и събираше разни чаркове.
Бях убеден , че моторът е счупен непоправимо и чаках да видя как ще свърши всичко това. Първо исках да свърши и след това да мисля.

-Я сега да видиме дали имаме късмет ние с тебе- каза Вальото и постави черния си палец на червения бутон на стартера. Без да ми се вярва той беше сглобил мотора обратно или поне на земята не се виждаха останали части . 
Чък. Още един път чък…и нищо.
Той се изправи бавно с ръце на кръста , а очетата му отново бяха жълти и спокойни, може би дори весели или поне пияни.
- Нямаме късмет ние с тебе Путкамайна, нямаме .Как ще остаряваме заедно…Май няма да остаряваме заедно, а?…Май не.
Така мърмореше Вальото , хвърляше мръсните си инструменти един по един в куфара и си припяваше:
-Остаряваме бавнооо, остаряваме бавнооо, неусетно почтии… Айде чао. 
Докато се обърна Вальото беше изчезнал между къщите и сега вече бях сигурен, че никога няма да разбера къде живее.
Погледнах към слънцето, което блестеше в лицето ми без да топли. Айде сега ти кажи нещо- ми се прииска да му кажа- нали си старо и мъдро и много знаеш. Подпрях се на стария перваз и се облегнах на мотора, който лъщеше красив но бездиханен. Какъв прекрасен ден.
Червеното копче на стартера беше изцапано от мръсния пръст на Вальото и аз го пипнах за да го почистя. Брррррр!
Брррр. Моторът запали, както правят беемветата- изведнъж. Почаках малко да поработи и го угасих. След това го запалих и пак изчаках да поработи. Така работеше и първия ден, когато го купих.
По това време на деня в неделя от София се излиза лесно. След 35 минути минах през Траянови врата и тръгнах по дългото нанадолнище към Тракийската низина. Тук пътят се изправя и може да се даде газ. Сто и четирийсет, сто и осемдесет, сто и деветдесет…двеста…
Ето тук настъпва момента на тишината и който кара мотор познава този момент. Всъщност то е нещо точно обратното на тишина . То е блъскане на вятъра и тотален шум, който така те обгръща, че оставаш без сетива. Единственото нещо, което ясно виждаш е осевата линия, това е линията на живота, всичко останало е мир и тишина. Някъде зад мен остава сянката на Вальото, глупавия ден, а също и разни измишльотини като пари или успех. Едно камъче пред гумата, капка масло на завоя или шепа пясък и ти вече ще летиш право нагоре, нагоре, през облака, който разделя живота от смъртта. Слънцето свети с последните си лъчи по гърба ми и ми казва- давай, давай , а низината вече се пълни със сиво-синкав здрач.

Ето от тоя момент нататък аз навлизам в земите на Мишето - тези тихи, спокойни и здрачни земи. Обичам да идвам тук и да се разхождам и напоследък това ми се случва все по- често. Ще идвам, ще се връщам обратно, пак ще идвам и пак ще се връщам …
Докато някога се срещнем.

 ***

Автор: Светослав Терзийски

{BANNER_ID-3}