Звездният миг на Борисов

Наречете го съдба, наречете го случайност. Даже мен ме наречете подмазвач, ако щете, но сме свидетели на събития, които е хубаво да осмислим сега, а не – традиционно по български – акълът да ни дойде на стълбите.

Факт е, че превърнатото от пропагандата в цивилизационен рубеж, Председателство започна трогателно провансалски. Ремонтът на НДК да не коментираме! Нито траги-комичната културна програма на Министерството на културата. То и няма как за 6 месеца да излъжем европейците, че  сме много културни. Както се казва културно, по български:  те да не ядат доматите с колците?! Но има нещо в това председателство, което си струва да бъде отбелязано. И това е ролята, която ЕС вменява на Борисов. Вероятно, по ирония на съдбата – отчасти пожарникарска. 
Премиерът ни е натоварен със свръхзадачи, свързани с Ердоган, Путин, Западни Балкани, сега – Орбан. Борисов сякаш е пратен да наобиколи „лошите“ момчета в квартала и да им каже туй-онуй от името на „клуба на добрите”. Визитата на Орбан в София беше симптоматична. И то не защото подкрепата на България за антимигрантската му политика е от решаващо значение в рамките на ЕС. Просто се срещат лидерите на две държави, срамежливо определяни от оксфордския професор Тимъти Гартън Аш като „не точно диктатури, не съвсем демокрации“.

В същото време това са и лидерите на двете десноцентристки партии с най-впечатляващи изборни победи в Европа за последното десетилетие – Фидес на Орбан и ГЕРБ на Борисов. Орбан е далеч по-оперетен от Борисов, например с програмите му тип „Стоп Сорос“, но това не го прави по-малко значим за един важен въпрос за Европа, който все още малцина успяват да зададат на глас: Дали пък оцеляването на ЕС като общност не минава точно през едни, „не съвсем демократични“ форми на управление? Разлюляната от милиони проблеми Стара Госпожа сякаш плаче за по-твърда ръка и това го показва възходът на националистическите и дясно-лидерски партии в целия континент. Нещо повече – двата най-важни антагониста, които тя желае да превърне – ако не в приятели, то поне в любезни опоненти  – Русия и Турция - се управляват от точно подобни модели. Образът търси своето отражение?!

Точно в този миг, формално начело на ЕС е България, водена от Борисов. Образ, хем близък до „силачите“, хем далеч по-приемлив за Европейската политика. Нещо повече – довереник на Меркел, любимец на не един европейски премиер от близкото бъдеще от ранга на Саркози и Берлускони. Добре приеман на Балканите, „преглъщан“ и от Русия, макар не винаги леко. Все пак, колко други премиери са получавали покана за руско гражданство, дори и на шега?

Извън шегата, досадата на Борисов към вътрешните крамоли в България издава, че никак не му е до тях, а главата му гори от съвсем друг калибър задачи и проблеми. И може би има доза истина в думите на два пъти цветето, Цветанов, че „президентът завижда на Борисов“.

И да не е истина, Радев наистина има за какво да завижда на Бойко.  Външната политика на България сякаш по подразбиране се свързва с образите на президента. Поне при Желю и Петър Стоянов беше така, отчасти при Първанов и Плевнелиев. 

В последната година, обаче, Борисов натрупа външполитическо съдържание, колкото всичките ни президенти досега. Най-любопитни са отношенията му с Путин. И не заради размяната на шеги и кученца, а защото през България минава силен руски интерес, който е на масата на общата европейска политика. Не само в енергетиката. Не само в отношенията с Турция и дори не в плана на вечния руски „копнеж по проливите“. Българският премиер, с пословичната си директност още преди две години заяви по отношение на Путин: „Днес ...и на него му е ясно, че Европейската комисия и спирането на „Южен поток“ беше заради това, че България не е била против Русия, а е изпълнявала като лоялен член всички санкции, разпоредби и Третия енергиен пакет и изискванията, които сме имали към всички газови проекти“, а напоследък тонът на Борисов по темата става все по-твърд. Метафорично казано: „Ако обичате, не си бийте шамари през моята глава!“

Срещата с Орбан съвсем не беше протоколна, въпреки че в европейските медии се насилват да я представят като такава. По-скоро поредният оперетен жест на унгареца – да връчим на председателстващия идеите си за спиране на мигрантите, пък да видим какво ще стане. Още по-тежки срещи на Борисов предстоят в Скопие, в Анкара и Москва. Без да се слави като изтъчен езиковед, някак си на него се приписва и надеждата за сближаване на позициите между Скопие и Атина по въпроса за името на Македония. Най-малкото в този спор България досега винаги е била в ролята на „укорно мълчащия“. Доста хора очакват да чуят какво точно ще кажем ние...

Има несъмнен парадокс във всичко това. На едно от „лошите“ европейски момчета се падат все по-деликатни дипломатически задачи. Затова и въпросът от заглавието на тези разсъждения? Идва ли тяхното време? Защото либералните гласове стават все по-объркани, нестройни и затихващи, а Европа все повече ще жертва „европейски ценности“, за да може да си приказва и с Ердоган, и с Путин. Мога смело да допусна, че каквито и пороци да има съдебната ни система, не тя е главният виновник за размотаването около приемането ни в Шенген. Има друга причина и тя се намира на Север от нас. Просто вменената дипломатичност на Борисов му пречи да я изрече, но съм сигурен, че и това ще се случи скоро.

Както става и в училищните дворове – добрите момичета харесват лошите момчета. Старата госпожа Европа, май също не е безразлична...

АВТОР: Любен Дилов-син

{BANNER_ID-4}