Здравейте, Професоре!

Здравейте, Професоре!
22-09-2020г.
28
Гост-автор

-Здравейте, Професоре!
Как сте? Как е Дианка? Има ли вече постоянна усмивка на лицето Ви? Щастлив ли сте? Всяка седмица Ви задавам тези въпроси, когато пристъпя в “новия Ви дом”, но все още ми е толкова необичайно да не чуя отговор, колкото ми е несвойствено да водя монолог със снимката Ви.
Нали знаете, че ако не бяхте избрали приживе кремация, щях да си Ви погреба като ортодоксален християнин и да почиствам могилката Ви всяка седмица! За сметка на това, сега чистя някоя произволна и запустяла такава, за да не се чувствам безполезна, когато посещавам гробищния парк с кучетата, да произнеса отново тържественото “Здравейте, Професоре!”
Винаги ми е било приятно да се обръщам към Вас с учтивата форма. Това не само никога не ни е дистанцирало, но и с всяка беседа усилваше уважението ни един към друг.
“Слушам и не вярвам на очите си” , когато чуя в съзнанието си Вашето име и погледна некролога. Толкова е странно това усещане. Непонятно усещане за една насилствено отнета дружба. Как се случи и защо? Ох, сякаш забравих, че бяхте на 83г, макар и здравият разум не Ви беше напуснал преждевременно. Преклонна възраст, въпреки която, общуването с по-младите, но интелигентни хора Ви зареждаше и даваше надежда, че Вашите ‘размисли и страсти’ ще дадат положителна житейска насока във всяка възраст.
Съзнанието се отразява в словото, а словото ни е дадено от Бог, за да го приложим на дело. Затова и делата Ви говореха за Вас- множеството изписани листове, на които през ред изкреше ярко зелен маркер под важна мисъл, винаги стояха на холната Ви маса, а настолните книги бяха именно Вашите, за да не забравят редовните гости при кого са дошли.
Ах, колко се радвам, че имах възможността да Ви опозная и да науча онова, което зрителите пред екрана никога нямаше да разберат! Самата аз научих за себе си много от Вас. Винаги сте имали изключително фин усет и точна оценка за всеки човек. Вярно, че само за едно не бяхме на едно мнение и признавам, че донякъде ми беше забавно да се караме толкова сериозно на тема “религия”, макар и в този спор, аргументиран победител всеки път бях аз, което Ви вбесяваше. Въпреки това, след всяко пререкание се сдобрявахме със сълзи на очите. И от този спомен ме боли най-много в дадения момент. Малцина имат доблеста да се извинят, когато са сгрешили, а неколцина биха се извинили, за да запазят отношенията си, въпреки непоклатимата увереност в своята правота. Така общувахме ние - споделяхме, обсъждахме, размишлявахме, конфронтирахме се и сетне се помирявахме. Защото истинското приятелство не е ефимерно и не се крепи на материална зависимост. Потребността от духовна и мисловна храна е присъща за интелектуалците и затова разговаряхме с часове. Интелектът не се възпитава- или го има или въобще не е даден природно. Вие имахте удивителната способност да разбирате отсрещната страна само с няколко думи- вроден такт, който кореспондираше с моята деликатност и чувствителност. Жалко, че след множеството ни диспути не успях да Ви заведа на църква, когато най-накрая спряхте да поддържате фанатично убежденията си относно Светото Писание и християнската догматика.
Виктор се поболя още повече. Смисълът в живота му бяха дните на разговори и разходки с Вас под ръка.
Вие толкова обичахте България и толкова милеехте за нея, че ще е обидно да се окаже, че тя Ви е забравила толкова бързо и затова написах тези редове- едно от малкото неща, които все още мога да отдам във Ваша чест- своето време и внимание. Жалко, че не успях да направя повече...
Е, това беше. Поздравете Милен Цветков от мен. И той ми липсва.
До скоро, Професоре!

Епитафия няма, но за сметка на това няма нужда от легитимация. Днес се навършва 1 година от загубата на невероятната личност

Автор: Алина Дуартэ

{BANNER_ID-4}

 

{BANNER_ID-3}

 

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.