Защо Исландия каза „не“ на ЕС още преди да види условията

Исландия каза „не“ на ЕС още преди да е видяла условията за евентуално членство. Именно това се оказа най-силното оръжие на противниците на европейската интеграция – те успяха да убедят мнозинството, че възобновяването на преговорите не е безобидно събиране на информация, а първата стъпка по път, в края на който страната може да изгуби контрол върху риболова, земеделието, валутата и част от икономическата си политика.

На референдума на 29 август 2026 г. 52,8% от действителните гласове бяха против подновяването на преговорите с Европейския съюз, а 47,2% – „за“. Избирателната активност достигна 82,5%, което придава сериозна политическа тежест на резултата.

Важно е да се уточни, че исландците не гласуваха непосредствено за членство в ЕС. Както посочва и официалната информация на исландското правителство, въпросът беше дали страната да продължи започнатите през 2010 г. преговори за присъединяване. Ако беше победило „да“, постигнатото споразумение трябваше да бъде подложено на нов референдум. Кампанията обаче постепенно заличи тази разлика. За голяма част от избирателите вотът се превърна в избор не между преговори и липса на преговори, а между сегашната независима Исландия и бъдеща Исландия в ЕС.

Исландия вече получава ползите от ЕС – без да е член

Исландия вече е тясно свързана с ЕС, без да е негов член. Чрез Европейското икономическо пространство тя участва в единния пазар, а чрез Шенген – в зоната за свободно движение. Страната прилага голяма част от европейското законодателство, но остава извън Общата селскостопанска политика, Общата политика в областта на рибарството, митническия съюз и политическите институции на ЕС.

Това създаде основата на един от най-силните аргументи на противниците: Исландия вече получава голяма част от икономическите ползи на европейската интеграция, без да се отказва от контрола върху най-чувствителните си национални ресурси.

Привържениците на членството отговаряха, че Исландия приема европейски правила, без да участва пълноценно в тяхното изработване. Те поставяха въпроса защо страната трябва да спазва решения, взети в Брюксел, без да има еврокомисар, представители в Европейския парламент и глас в Съвета на ЕС.

Но в малка и икономически стабилна държава този аргумент се оказа по-слаб от страха, че формалното участие ще бъде платено с реален контрол над рибата, земята и паричната политика. Сегашният модел беше представен от противниците не като изолация, а като успешен компромис: икономически достъп до Европа без пълна политическа интеграция.

Риболовът превърна вота в битка за суверенитет

Най-силният и емоционален аргумент на кампанията „не“ беше риболовът. Той формира около 40% от стоковия износ на Исландия, но значението му далеч надхвърля статистиката. Риболовът е свързан с историята на националната независимост и с т.нар. Трескови войни с Великобритания през XX век, при които Исландия последователно разширява своите риболовни води. В исландското обществено съзнание контролът върху морето е част от самото разбиране за суверенитет.

В репортаж на Reuters риболовът е определен като символ на икономическата независимост на страната. Представители на сектора подчертават, че уловът се преработва предимно в Исландия и че икономическата полза остава в местните крайбрежни общности.

Противниците на членството предупреждаваха, че след присъединяване страната ще трябва да прилага Общата политика на ЕС в областта на рибарството и част от решенията за управлението на ресурсите ще се вземат в европейските институции. Опасенията не бяха непременно, че европейски кораби веднага ще получат свободен достъп до исландските води, както твърдяха някои от най-крайните послания, а че окончателната регулаторна власт вече няма да бъде изцяло национална.

Европейският комисар по разширяването Марта Кос заяви пред RÚV, че в преговорите могат да бъдат намерени „творчески решения“, отчитащи спецификата на Исландия. Подобна формулировка обаче не беше достатъчна, за да разсее опасенията.

Противниците отговаряха, че нито една предварителна декларация не гарантира постоянно изключение, равнозначно на запазване на сегашната исландска система. Така несигурността, която според лагера „да“ трябваше да бъде преодоляна чрез преговори, се превърна в аргумент изобщо да не се започват преговори.

Фермерите видяха заплаха за храната и провинцията

Подобна беше ситуацията със земеделието. На извънреден земеделски конгрес на 14 август резолюцията срещу възобновяването на преговорите беше подкрепена от 52 от общо 55 делегати. Само един гласува против, а двама се въздържаха. В своята официална позиция фермерската организация заяви, че членството би изисквало Исландия да се включи в Общата селскостопанска политика. Според нея вероятността страната да получи постоянни изключения, запазващи сегашния земеделски модел, е незначителна.

За исландските фермери въпросът не беше само какъв размер европейски субсидии биха могли да получават. Те се опасяваха от конкуренцията на по-евтина продукция от континентална Европа, от загуба на инвестиции през дълъг период на преговори и от постепенно обезлюдяване на селските райони.

Към това беше добавена темата за продоволствената сигурност. Исландия е островна държава със суров климат, ограничена обработваема земя и скъпо местно производство. Защитата на фермите беше представена като защита на способността на страната да произвежда поне част от собствената си храна при международна криза или прекъсване на доставките.

Така европейският въпрос беше преведен на съвсем конкретен език – дали ще продължат да съществуват местните ферми, рибопреработвателните предприятия и малките крайбрежни общности.

„Позитивното не“ събра десни, леви и синдикати

Кампанията „не“ далеч не се състоеше само от риболовни компании, фермери и консервативни партии. Една от причините за успеха ѝ беше способността да обедини политически и социално различни групи.

Най-утвърдената евроскептична организация беше „Heimssýn“, създадена още през 2002 г. Тя представя себе си като надпартийно движение за защита на националния суверенитет. Освен традиционните аргументи за риболова и земеделието, организацията предупреждаваше за разходите по преговорите, административната тежест, възможните бъдещи бюджетни вноски и опасността страната да бъде разделена от продължителен политически спор. В интервю от поредицата на RÚV председателят на „Heimssýn“ Харалдур Оулафсон защити тезата, че ЕС не отговаря на особеностите на малката и силно зависима от природните ресурси исландска икономика. Част от представените от организацията финансови оценки бяха оспорвани от лагера „да“ и не могат да се разглеждат като безспорно установени факти, но те се вписваха в по-широкото послание, че преговорите ще струват пари, време и политическа енергия, без гаранция за приемлив резултат.

През юли 2026 г. се появи и новата организация „Áfram Ísland“ – „Напред, Исландия“. Тя се определяше като движение на „позитивното не“. Целта ѝ беше да отдалечи евроскептицизма от образа на затворена, уплашена и обърната към миналото страна. Нейното послание беше, че Исландия не отхвърля Европа, а вярва, че може да просперира самостоятелно. Сред най-разпознаваемите лица около инициативата беше бившият президент Олафур Рагнар Гримсон.

На заключителния митинг на движението основна мишена беше лозунгът на проевропейската кампания „Já til að sjá“ – „Да, за да видим“. Привържениците на преговорите настояваха, че избирателите трябва първо да видят конкретната сделка с ЕС и едва след това да решат дали я приемат.

Противниците обърнаха посланието срещу тях. Те заявиха, че „сделката“ не е празен лист, защото основните правила на ЕС вече са известни. Исландия би била кандидатът, който иска изключения, а не съюзът, който кандидатства за членство в Исландия.

В репортаж на Heimildin от митинга един от централните аргументи е формулиран така: не е достатъчно правителството да вярва на народа, необходимо е народът да вярва на правителството. Това послание беше особено силно, защото самата управляваща коалиция не беше единна по въпроса за членството.

Социалдемократическият алианс и либералната партия „Viðreisn“ подкрепяха по-тясната европейска интеграция, докато Народната партия беше против членството, макар да подкрепи провеждането на референдума. Според предизборния доклад на ОССЕ срещу присъединяването се обявяваха и опозиционните Партия на независимостта, Партия на центъра и Прогресивната партия.

Така противниците можеха да твърдят, че правителството иска мандат за преговори, без самото то да има единна представа за крайния резултат и за границите на компромисите, които е готово да направи.

Към традиционния десен и земеделски евроскептицизъм се присъедини и част от левицата. Беше създадена инициативата „Til vinstri við ESB“ – „Вляво от ЕС“, а сред най-разпознаваемите противници се нареди председателката на влиятелния синдикат Efling Сьолвейг Анна Йонсдотир.

В позицията си, представена от Heimildin, тя свърза еврозоната с безработицата, бюджетните ограничения и социалните последици от европейската дългова криза. За тази част от левицата ЕС не беше заплаха заради прекалената социална регулация, а заради опасността националната социална политика да бъде подчинена на правила за бюджетен дефицит, дълг и конкурентоспособност.

Това позволи на лагера „не“ да говори едновременно на консервативния рибар, на семейния фермер, на предприемача, който се страхува от нови регулации, и на левия избирател, който не желае икономическата политика да се определя от Брюксел и Франкфурт.

Кроната срещу еврото

Валутата беше другата голяма тема. Привържениците на членството подчертаваха високите исландски лихви, колебанията на кроната и възможността еврото да донесе по-евтино кредитиране и по-предвидими условия за бизнеса и домакинствата.

Противниците отговаряха, че членството в ЕС няма автоматично да доведе до незабавно приемане на еврото. За това ще бъдат необходими изпълнение на допълнителни критерии и отделни политически решения. Следователно гласуването „за“ преговори не може да бъде представяно като пряк вот за по-ниски лихви.

Те защитаваха и тезата, че собствената валута е служила като предпазен клапан при кризи. Исландската икономика е малка, силно зависима от риболова, туризма и международните цени и невинаги се движи в същия цикъл като големите икономики в еврозоната. Лихвеният процент, подходящ за Германия или Франция, може да се окаже неподходящ за Исландия. Според тази линия на разсъждение при външен шок кроната може да се обезцени и да помогне на износа и туризма, докато в рамките на еврозоната корекцията може да се осъществи чрез спад на заплатите, безработица, фалити или емиграция.

Не всички икономисти приемаха тази теза. Привържениците на еврото посочваха, че обезценяването на кроната също има висока цена – по-скъп внос, инфлация и по-ниска покупателна способност. Но спорът показа, че обещанието за европейска валутна стабилност не е еднозначно и не може автоматично да надделее над желанието за самостоятелна парична политика.

Рейкявик каза „да“, провинцията обърна резултата

Географските резултати показаха ясна граница. Двата избирателни района на Рейкявик подкрепиха възобновяването на преговорите – съответно с около 57,5% и 54,5%. В Южния район приблизително 60,5% гласуваха „не“, в Северозападния – 62,9%, а в Североизточния – 61,2%. В Югозападния район извън столицата „не“ също надделя, макар и с по-малка преднина.

Това не беше просто сблъсък между образованата столица и консервативната провинция. Последното предизборно проучване на Maskína – което не е екзитпол и не успя да предвиди крайния победител – подсказваше по-сложна картина. Склонността към „не“ беше по-висока не само сред най-възрастните, но и сред избирателите между 18 и 29 години. По-високообразованите и жителите на столичния район бяха по-склонни да подкрепят преговорите.

Това показва, че евроскептицизмът вече не принадлежи единствено на поколенията, които помнят Тресковите войни. Кампанията успя да достигне и до млади хора чрез послания за самостоятелност, недоверие към институциите и убеждението, че по-голямата политическа система не означава непременно по-добро управление.

Геополитическите аргументи на правителството също не успяха да преобърнат резултата. Привържениците на ЕС представяха членството като допълнителна защита в условията на напрежение в Арктика, непредвидима американска политика и засилена конкуренция за влияние в региона.

Но Исландия вече е член на НАТО и е свързана със Съединените щати чрез споразумения за сигурност. За част от избирателите това означаваше, че евентуалното членство в ЕС няма да донесе достатъчно голяма допълнителна защита, за да оправдае отстъпките в други области.

Автор: КРИТИЧНО