Автор: Димитър Димитров, FB
Процесът на упадък и обезлюдяване на българското село (и на България като цяло) не тече от вчера или от 1989 година - корените му могат да бъдат проследени чак до средата на ХХ-ти век.
Село Еремия в област Кюстендил не само не прави изключение, но един ден ще служи като ярък пример (за годините на прехода) в учебниците по история на България. Ето защо:
В средата на 60-те години на миналия век хората във високата част на село Еремия решили да направят живота си по-лек, като 67 домакинства се организирали и изградили обществена система за водоснабдяване.
Забравете за ръководната роля на партията и държавата – събрали се хората, изчислили каква сума ще е нужна за материали, събрали помежду си нужните средства, разпределили се кое семейство колко десетки метри канал да изкопае, изградили каптаж с помпена станция в едно дълбоко дере, подземни резервоари на върха на най-високия хълм, прокарали 450 метра въздушно електрическо трасе до каптажа, метален напорен тръбопровод към резервоарите и километри тръбопровод към няколкото махали.
Пред всяка къща се появила водоснабдителна шахта с водомер, избрали един техен съселянин за отговорник (водар) и започнали да се наслаждават на чудото на съвременната цивилизация, наречено „чешмяна вода“.
Така след две хиляди години пауза (там има следи от римски водопровод) прозрението, „където е текло, пак ще тече“, се сбъднало. Уви - този път само за няма и четвърт век: от 1969 до началото на 90-те.
Какво ли се е случило?
Ами станало така, че едно от тези 67 семейства решило, че не иска да има режим на водата в сухите летни месеци, затворило главния кран и, възползвайки се от близостта на къщата си до резервоарите на хълма, обсебило изградената с много труд и пари обществена система.
Хората роптаеха, оплакваха се в общината, но завоевателите бяха сред силните на деня и кметът отказва да вземе страна в този спор. Така 66 домакинства останаха без чешмяна вода вече тридесет години. ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ!
Децата и внуците на клетите старци им носят пълни багажници с бутилки с вода, напълнени някъде в града или по пътя. И, естествено, на никого не му хрумва идеята да се върне на село, когато остарее. Десетки хора починаха, без да доживеят справедливост по този казус, а тази част на селото опустя.
Преди около десет години изгоряла старата помпа в помпената станция. Тогава „собствениците“ дойдоха при мен с предложение „Да съм вземел аз водата“. Сиреч, да им купя и монтирам нова помпа и да ремонтирам остарялата вече водопроводна мрежа, а после можете да се досетите какво ще се случи. Казах им, че са се объркали - аз не съм по вземането. То си е техен специалитет. И ги отпратих с тези думи.
След месец в местните средства за масова информация се появи кратка дописка, че Общинският съвет в община Невестино е отпуснал няколко хиляди от бюджета на общината за закупуването на нова помпа за помпена станция в село Еремия.
Искаше ми се да вярвам, че става дума за някоя друга помпена станция – селото ни има много на брой отдалечени махали. Защото, ако става дума за тази, която са заграбили от нас, то това е...
Относно конкретния случай имам два въпроса, които не знам на кого да задам, защото община Невестино на практика не е под българска юрисдикция (мога да го докажа с примери) от десетки години:
1. На какво основание собствеността върху обществената водоснабдителна система, изградена с частни средства и труд, е преминала във владение на едно семейство.
2. Кой е покровителствал и прикривал това в продължение на ТРИДЕСЕТ години.
Ще се свържа с останалите 65 семейства, засегнати от този произвол, ще наема адвокати и ще решим какви действия да предприемем и срещу кого. Ще сметнем и размера на щетата, за да поискаме компенсация.
А когато държавността се върне в тази община, ще помогна с техника, материали и труд за изграждането на модерна водоснабдителна система в тази част на селото.