За националния характер на българина и либералната демокрация

За националния характер на българина и либералната демокрация
19-09-2021г.
8
Гост-автор

Автор: Проф. Венцеслав Кулов, glasove.com

Тази статия е провокирана от един пост на Огнян Минчев във Фейсбук, озаглавен „Срамна имитация на противоепидемични мерки, кога Радев ще поеме отговорност?”. Съгласявайки се с всичко, казано от О. Минчев, аз не очаквам реципрочност от негова страна: той едва ли би се съгласил с разбирането, което ще изложа по-долу.


Едно клише, което обяснява всичко


Има едно универсално обяснение на всички неблагополучия в българската политика през последните тридесет години. Какъвто народът – такива и политиците! Политиците ни са калпави, защото „материалът е лош”. Казано с други думи, една изначална културна непълноценност обяснява дивашки характер на българския политически живот.


Този начин на мислене не е патент на нашето време. Че българинът е в някакъв културологичен смисъл непълноценен - това е казано без заобикалки и от Петко Славейков („Не сме народ”), и от Кирил Христов, който в стихотворението си „Елегия” възкликва: 

„ …о как желая аз поне за миг едничък 
да се почувствувам на друго време син –
и син на друг народ …”


Изблиците на националният нихилизъм, които ние откриваме в българската литература, не са случайни – има множество исторически примери, които ги обясняват. Най-пресният от тях е необяснимото отношение на българина към ваксинацията срещу Ковид 19. По въпроса „за или против ваксините” у нас се формира мощен фронт срещу ваксинирането, което ни навежда на мисълта, че българинът е склонен да загърби науката и да стане жертва на суеверието. 


В какво по-точно се изразява фундаменталният недостатък в мисленето на българина?

За българите са казани много лоши неща, измежду които три особено обидни: че ние сме изключително завистливи ( „Ако се роди гений в българския народ, той ще бъде гений на завистта”, Елин Пелин) , че сме робско племе и че сме предатели. На тази тема има множество вицове и поговорки.  Разбира се, наблюдават се и изблици на патриотизъм. Неотдавна една известна радиожурналистка от програма „Хоризонт” се изхитри да каже, че българският народ бил мъдър. 


Това клише беше на мода при социализма, но днес е demode. В последно време добива популярност една шеговита сентенция с неизвестен автор: 


„Българите са малък, но много прост народ”.


В този дух беше и едно скандално изказване на  проф. Иво Христов – че „осемдесет процента от населението са дебили и не могат да се подписват”. Това, разбира се, е една крайно неуместна метафора, но с ръка на сърцето аз трябва да призная, че чувството, което тя изразява, не ми е чуждо. Нещо подобно, макар и по един благовъзпитан начин, ни каза преди години и Н. В. Симеон Сакскобургготски – че българите трябва да си сменят чипа.  Аз лично също съм склонен да мисля, че  в „програмата” на българина има нещо сбъркано. Но в какво по-точно се състои този „софтуерен” дефект?


Опитът да се отговори на този въпрос крие опасност от задълбаване в една спорна материя, каквато е психологическата теория на интелекта. Понеже подобно отстъпление тук е неуместно, ще се опитам да представя разбирането си по най-елементарния възможен начин.

Ако изходим от дефиницията, че интелектът е способност за придобиване на способности , ние можем да сведем интелекта до една съвкупност от способности:

да се борави с езика, да се мисли логично, да се изучават различни науки, да се кара кола и пр.

Някои от тези способности подлежат на измерване – такива са напр. вербалните, логическите и математическите способности. Има обаче и важни човешки способности, които не подлежат на измерване, но също би трябвало да се третират като интелектуални - напр. способността да се поставят и постигат реалистични цели, способността за общуване, способността за съпреживяване (или, фигуративно казано, да се погледне света с очите на Другия), способност за адекватна естетическа оценка и пр.

Условно можем да наречем този втори тип способности социални, защото са свързани с обществените изяви на човека и тяхната проява е „рамкирана” от съответните културни стандарти.  


Казано накратко, за интелект може да се говори в два смисъла – тесен и широк. Когато интелектът се свърже с изявата на социалните способности, понятието функционира в широкия смисъл на думата. Именно така са разбирали интелекта Сократ и Платон. 


Моята хипотеза е, че ние, българите, не отстъпваме по нищо на другите народи, ако става въпрос за измеримата страна на интелекта.  Това, от което ние страдаме, е един особен вид интелектуална непълноценност: нашето мислене е „егоцентрично”. В някакъв смисъл ние сме асоциални същества – за нас не е обичайно да разглеждаме света с очите на другите хора.  

Казаното дотук обяснява „девиантното” поведение на българите по въпроса за ваксинацията срещу Ковид 19.  Тази ваксинация има две страни – лична и обществена. Втората страна засяга отражението на ваксинирането върху общественото здраве. По правило  българинът игнорира този втори аспект на ваксинирането – за него то е личен и само личен въпрос.  


 Егоцентризмът на българина намира ярък израз в отношението му към държавата. Тук той е самобитен анархист – не уважава държавата и нейния основен атрибут – законността. Отношението на българина към държавата е двойствено: от една страна за него тя е чужда и враждебна сила, а от друга - възможен инструмент за лично облагодетелстване. И двете гледни точки са изразени в нашата литература от автори като Ив. Вазов, Елин Пелин и  Ст. Л. Костов. 


Голямо е изкушението коментирания тук дефект в мисленето на българина да се обясни и в известен смисъл – да се оправдае исторически. Аз обаче не съм привърженик на историческите обяснения – в общия случай те са фиктивни. Това, което е важно да се подчертае, е че егоцентричното мислене на българина е важен елемент на неговата душевност, а народната душевност (националната психика) има обективна природа. За всяко поколение тя е даденост, която в рамките на един живот остава неизменна. Това положение е било систематично подценявано в политическата философия и в социалното инженерство. Историята е пълна с примери за социални проекти, които не са съобразени с особеностите на народната душа. По правило тези проекти се провалят – водят до резултати, който не са били желани от никого. 


Разбирането, че успешно е само това политическо преустройство на обществото, което е съобразено с народната душевност, е развито със забележителна яснота от Стоян Михайловски във „Въведение във философията на новобългарската история”. Тук авторът твърди буквално следното:


„Балканските общественици са наклонни да вярват, че един политически преврат – в каквато среда и при каквито условия да бъде извършен той – може да се яви като начална крачка към нов живот, ако неговите начинатели са хора ловки и хитроумни. 
Това е грубо заблуждение… Политическият преврат не бива никога плодотворен, ако се вестява като пролог на (духовната - бел. В. К.) еволюция. За да донесе подобрение в обществените работи, той трябва да се яви като епилог на еволюцията. Иначе казано, обновата на обществения ред трябва да привършва обновата на духовете”.  


Разбирането на Ст. Михайловски може да се илюстрира с десетки примери за „износ” на революция и на демокрация. (Последният печален пример в това отношение беше провалът на опита да се „присади” либералната демокрация на афганистанска почва). Тук обаче не ни интересува теорията на социалната промяна изобщо, а един актуален за България въпрос. Беше ли съобразена демократизацията на България след 1989 г. с особеностите на българското мислене? Намери ли опора либерално-демократичната обществена уредба в душевността на българския народ?


Давам си сметка, че за много хора днес либералната демокрация е религия. Следващото изложение не е адресирано към тях, а към онези читатели, които изповядват принципа De omnibus dubitandum  (Съмнявай се във всичко).


За либералната демокрация и за съвременното българско общество 


Същността на либералната демокрация е разяснена от Карл Попър в неговата концепция за двата типа общество – затворено и отворено.  


При затвореното общество почти цялото поведение на хората е строго регламентирано от неписани и писани норми. Нарушаването на нормите задължително води до санкция, така че подобно поведение по принцип е рядкост. В този смисъл ние можем да кажем, че регламентираното поведение на хората в затвореното общество не е свободно – то е принудено. 


При отвореното общество (един термин, който по обем съвпада с термина „либерална демокрация”), напротив, една част от поведението на хората е строго регламентирано, а друга значителна част – не е регламентирано. То е нормативно неутрално. Така напр. употребата на алкохол в отвореното общество не е нормативно регламентирана:  нито е задължително да се пие алкохол, нито употребата на алкохол е забранена. Можем да наречем този тип поведение, което не е нормативно регламентирано, свободно.


Ясно е, че отвореното общество е свободно, докато затвореното не е. Ако приемем, че човешката свобода е висша ценност, то трябва да признаем, че отвореното общество превъзхожда затвореното. 


Важна особеност на затвореното общество е тази, че то унифицира хората и култивира колективизъм. Отвореното общество, напротив, осигурява възможност за разгръщане на човешката индивидуалност. К. Попър категорично разграничава индивидуализма от егоизма, обаче историята показва, че тези две качества са генетично свързани.

Егоизмът господства в съвременното западно общество и тази гледна точка има своите идеолози. Понеже симпатията на К. Попър е на страната на либералната демокрация, той си затваря очите за една основна разлика между затвореното и отвореното общество: за първото е характерен ригоризъм (етика на строго придържане към дълга), а за второто –  един „разкрепостен” морал, който издига като върховна ценност личното щастие и по-точно – плътската наслада (хедонизъм). 


Схемата, в която К. Попър успява да напъха цялото културно многообразие на човечеството, се оказва прекалено проста, за да е вярна.  В тази схема няма място за определен вид общества, към които принадлежи и българското. Защото съвременният облик на нашето общество до голяма степен се определя от един трети вид поведение: то е хем нормативно регламентирано, хем свободно – „нито риба, нито рак”. Работата е там, че въпросното поведение е в нарушение на закона (противоправно),  но практически не подлежи на санкция (не толкова защото обществото проявява търпимост към правонарушенията, колкото поради липсата на механизми за тяхното санкциониране).

За хората от по-старото поколение това е колкото непонятно, толкова и възмутително. Каква е тази държава, която не може да осигури спазването на законите и наказанието на престъпниците? Защо държавната власт систематично си затваря очите за безобразията,  които някога бяха просто немислими? 


Без преувеличение може да се каже, че съвременното българско общество не е отворено – то е една имитация на съвременната либерална демокрация от западен тип. Българското общество е криминализирано и тази криминализация прониква в самата държава.  

През 2016 г. няколко видни български интелектуалци (Е. Дайнов, О. Минчев, А. Тодоров и А. Кьосев) публикуваха манифест, озаглавен „За републиката”, в който се говори за мафиотизиране  на обществения живот. В тази връзка авторите на манифеста препоръчват „радикални реформи на всички институции – най-вече съдебната система, системата за сигурност и цялостната национална администрация…”  До ден днешен обаче тази радикална съдебна реформа си остана една химера. От системен проблемът се трансформира в персонален: как да се замени сегашният главен прокурор, който е въплъщение на злото, с друг – по-добър. (Абсурдната идея да се назначи прокурор, който ще надзирава главния прокурор да не извърши престъпление, логично се провали). 


Съдебната реформа е  кауза на десните в България, но никой не знае как точно тя би могла да се осъществи.  Междувременно ние наблюдаваме една безпомощност на държавата да осигури спазването на елементарни противоепидемични мерки.

Причината е проста: предстоят избори и никой (нито политическите партии, нито правителството, назначено от президента), не желае да упражни репресия в името на една непопулярна кауза. Оказва се, че българските политици наистина са такива, каквито са българите изобщо: на първо място те винаги мислят за собствената си изгода (как да се докопат до властта и да се възползват от нея) и чак после, ако им остане време, се сещат за обществения интерес.


Егоизмът на българските политици утвърди популизма като господстваща политическа идеология. Това значи, че българската политическа система не може да осигури условия за защита на дългосрочните, стратегическите интереси на обществото.  


Тук ние се натъкваме на един парадокс.  Състезателният принцип, на който е изградена демокрацията,  на теория би следвало да играе ролята на инструмент за качествен подбор на политиците. В България обаче е тъкмо обратното. Колкото по-често се провеждат политическите състезания, толкова повече те се изпразват от смисъл. Оказва се, че най-успешни са тези политици, които игнорират сериозните проблеми, когато са на власт и сипят неизпълними обещания, когато са в опозиция. 


Според класическата теория на демокрацията различните политически партии формират идеологията си в зависимост от интересите на социалните групи, които тези партии представляват. Ако тази гледна точка изобщо е резонна, тя със сигурност не важи за българската партийна система. Българските политически партии не са нищо друго освен сдружения, които преследват егоистичните интереси на своите лидери и на „клиентелата”, която стои зад тях. 


Казано накратко, либералната демокрация в България не е в състояние да осигури обществения ред и да предложи  на обществото някаква реалистична дългосрочна перспектива за неговото развитие. Тази политическа уредба, която е доказала своята ефикасност в много други страни (не само в Западна Европа), в България претърпя провал. Защо?


Либералната демокрация не е подходяща дреха за съвременното българско общество, защото насърчава индивидуализма и егоизма


Няма добри и лоши политически системи, а такива, които са подходящи за даден народ и такива, които не са подходящи за него. Според мен за българина е подходяща такава политическа система, която успешно неутрализира „вроденият” индивидуализъм на българина и неговото нихилистично отношение към държавата. Това в никой случай не е либералната демокрация.  


Според мен основна заслуга за установяване на либералната демокрация у нас имат не борците за демокрация, а тъпите и твърдоглави идеолози на „реалния социализъм”. Те не проумяха, че във формата, в която социализмът беше установен у нас след Втората световна война, той е обречен. Тези „бетонни глави” с политиката си отвратиха българите от социализма и така volens nolens ги тласнаха към една идеология, която предлага универсално решение на всички социални и екзистенциални проблеми. Днес ние виждаме, че тази надежда е била измамна. Защото, каквото и да си говорим, българското общество „не отива на добре”.  Какъв е изходът?


Ясно е, че балансът между правата и задълженията на българските граждани е нарушен. При социализма той беше нарушен в полза на задълженията за сметка на правата, а сега – в полза на правата за сметка на задълженията. Тук не помагат брътвежи като този, че „лекарството за бедите на демокрацията е повече демокрация” . Това, което е нужно, е едно цялостно преосмисляне на ролята на държавата в обществения живот. Любимата на либералите теория за минималната държава трябва да се изхвърли на боклука. 


В политиката едва ли има нещо по-вредно от догматизма. Може да се окаже, че решението на проблема, който тук се обсъжда, е вече намерено – че то е пред нас, но ние не можем да го разпознаем. Ето защо повдигнатите тук въпроси заслужават най-сериозно внимание.   

 

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.