Възпалението да махнеш паметника…

Демонтират над 10-годишно мафиотско управление на Борисов. Парламент, който изкара само един месец с драми и сблъсъци. В комисия за ревизия на досегашното управление изнасят скандални факти и се чуват скандални обяснения от уличен бизнесмен. Нови избори в рамките на по-малко от 3 месеца. Служебен кабинет и уволнения на калинки в администрацията. Политически партии се създават и разпадат, България е на кръстопът. Хората се чудят какво ще стане, за кого да гласуват.

И… в този момент изпълзяват за пореден път активисти, които искат да махнат Паметника на съветската армия.

Всичката Мара втасала, както казва народът. Дали е съзнателна провокация, която цели да поляризира политическите сили на тема Русия предизборно, не е ясно. Но из социалните мрежи екзалтирани обясняват, че на изборите е въпрос на живот и смърт отношението към махането на паметника. Който го брани, е национален предател. Дебатите в България по каквато и да е тема са параноични и с размяна на абсурдни обвинения.

Новосформирана инициативна група даде пресконференция и поиска на нов глас Паметникът на съветската армия да се махне. Сред инициаторите са Мартин Заимов, бивш кандидат кмет на насипното дясно и бивш подуправител на БНБ, Горан Благоев, бивш водещ на религиозно предаване по БНТ, представител на цецорепубликанската партия, журналистът Иво Инджев, който е от най-старите активисти по темата, психиатърът Любомир Канов от партия КОД (на Петър Москов) и др. Те казват, че не говорят от името на партиите си, обединява ги искането да махнат паметника.

Като аргумент те се позовават на документи, че паметникът не е войнишки, не бил културна ценност, не бил в договора за приятелски отношения с Руската федарация и т. н.

Преди повече от година групата на „Демократична България“ в Столичния общински съвет внася доклад да се възложи на кмета Йорданка Фандъкова да поиска от държавата преместването на паметника, който е държавна собственост.

Така става ясно, че в момента има поне една парламентарно представена партия –

„Демократична България“ – която официално е предприела стъпки за премахването на паметника

Тя е последовател на ранното СДС, но в това отношение го надминава, защото на времето не се стигна до премахването на паметника. Повтаря се случаят с мавзолея на Георги Димитров, който беше съборен в първите месеци от управлението на ОДС (коалиция на СДС). Събарянето беше предавано от телевизиите, а от тераса на отсрещна сграда до Партийния дом наблюдаваха атракцията премиерът Костов, кметът Софиянски и др. първенци на СДС. Събарянето се превърна в резил, продължи с трикратни взривове три дни наред. И този акт беше от нещата, които свалиха рейтинга на новите тогава управляващи.

Само че махането на паметници не е хич цивилизовано. Характерно е за недоразвити нации без културни традиции и уважение към миналото.

Паметници наЧервената армия има във Виена и Берлин. В Берлин дори са два монумента в два различни парка. Този в Тиергартен е построен от руснаците, към него има сложени и танкове, и оръдия, които не изглеждат много художествено. Но германците не са ги премахнали.

Във Виена има внушителен монумент на Съветската армия, който общината поддържа в безупречен вид. Младежи, които се опитват да драскат със спрей по него, ги арестуват и съдят. Но няма много случаи. И даже не става дума за идеологически надписи. Подобно е и в Будапеща и др.

Ако потърсиш с Гугъл снимките на паметниците на Съветската армия в Европа, излизат много снимки, сред които само тези на българския са с надраскани статуи, боядисани, напръскани със спрей. Сякаш сме крайно предградие на Европа, населено с необразовани и малокултурни.

Махането на паметници е като събарянето на стари сгради, което често се случва в България напоследък.

Фиксацията върху Паметника на съветската армия обхваща

тесен кръг от обществото у нас, силно фрустрирани закъснели антикомунисти

Aко за „Демократична България” са гласували 10% от избирателите на последните избори, за махането на паметника едва ли ще ги подкрепят и половината от техните гласоподаватели.

В крайна сметка това не е някакво административно решение, което трябва да се прокара с един доклад през общината, през правителството и – айде да го махнем. Това е нещо, за което трябва консенус в обществото, защото засяга нагласите на всички българи. Такъв няма. Малцинство иска премахването на паметника. Докато са малцинство и не се постигне консенсус, паметникът не трябва да се пипа.

Но има и нещо по-важно от демократичните процедури.

Паметникът е артефакт, а някои го натоварват изцяло и прекалено с идеологическо и политическо съдържание. И тези, които искат да го махат, и онези, които са провокирани да го защитават от исторически и политически позиции. Следващите поколения няма да търсят в него някакъв подобен смисъл и символ. Той ще е паметник на времето. Изработен от голям български скулптор на XX век Любомир Далчев.

И сега можеше да си седи мавзолеят, пред него да има паркинг, посадени дървета. Българите в бъдещето да гледат и да се чудят какво е било времето. Може би щеше да се превърне в малък музей. Мозайки от Дечко Узунов, вратите отпред – произведение на изкуството, с метални лаврови листа, кой знае кой си ги е сложил на вилата. Дори подземията можеха да бъдат част от бъдещ музей. Сега там е внушителна празна площадка, издигната над нивото на парка, даже дървета не могат да засадят на мястото му.

На скейтърите около Паметника на съветската армия и сега им харесва, не му придават някакво политическо значение.

Характерно за недоразвити нации е да правят по 4-5 конституции за един век (дотук в България са 4), да събарят стари сгради, за да построят нещо модерно на тяхно място. И всяко следващо поколение или правителство живее с мисълта, че летоброенето започва от него.

В такава страна и с отломките на археологически обекти строят нови сгради. По нашите земи от векове живеят по-други народи, в сравнение със Западна Европа. Затова има колизеум в Рим, Париж, Мадрид, а софийският е вложен в постройките на новото строителство. Последните му останки в наши дни бяха скрити в мазето на нов хотел, с неизвестен собственик, да не гадаем кой от бившите общинари се крие.

Как Австрия, победена държава, като част от Германия, пази своя паметник на Червената армия? Как Берлин също пази своите? Победените във войната поддържат такива монументи, а у нас някои искат да събарят нашия. Да не би българите да са по-привързани към силите на Оста от Втората световна, отколкото германците?

По-скоро става дума за манталитет на инфантилни общества. В такава страна и високообразованите са си малко варвари.

     Автор: Иван Бакалов

     Източник: e-vestnik