Версай на Потомак

От гледната точка на Вашингтон през XXI век, Френската революция от 1789 г. може да изглежда като далечно историческо събитие. Но уроците ѝ остават дълбоко актуални. Дори прозорливи съвременници като Бенджамин Франклин и Фридрих Велики не успели да предвидят катаклизма, който щял да преобърне Франция и света. Тази пропусната прогноза ни напомня, че революциите често произтичат от сложни, понякога фини социални динамики – най-вече от широко разпространеното обществено възмущение срещу управляваща класа, възприемана като декадентска, откъсната и безотговорна.

През 1789 г. революционният плам бил насочен най-вече срещу френската аристокрация, чийто показен разкош и морални провали били обществена тайна и будели негодувание. Памфлети и тайни списания разкривали не само личните им пороци, но и трагичното състояние на държавните финанси – тежък дългов товар, натрупан основно заради разточителни харчове и скъпи външнополитически авантюри, включително подкрепата за Американската революция.

Днес американците се изправят пред свои собствени тревоги относно властта и отговорността на елитите. Скандалът около Джефри Епстийн не приключи със смъртта му в килия на федералния затвор – той метастазира. Разсекретените списъци с полети, спорната сделка за признаване на вина от 2008 г. и необяснимата снизходителност от страна на поредица администрации сочат към двупартиен защитен механизъм, който пази мрежа, обхващаща средите на Клинтън, Силициевата долина и Мар-а-Лаго, както е документирала разследващата журналистка Джули К. Браун.

Връзката на президента Доналд Тръмп с Епстийн – ограничена до общи социални кръгове през 90-те и цитат от списание New York от 2002 г., в който го нарича „страхотен пич“ – не е доказателство за престъпност. Но е доказателство за класов проблем. Когато социалният календар на управляващия елит се припокрива с този на осъден сексуален престъпник, избирателите неизбежно си правят изводи за моралния облик на властта.

Както отбелязва Мат Тайби в Griftopia (2010), американските медии често предпазват богатите от директна критика, освен ако не се стигне до съдебни последици. Случаят с Епстийн, усилен от връзката му с Тръмп, разкрива дълбокото недоверие, което много американци изпитват към елит, възприеман като стоящ над закона.

Междувременно мнозина от поддръжниците на Тръмп започват да се тревожат. Засега няма обвинения или големи съдебни процеси, въпреки противоречивите изказвания на фигури като главния прокурор Пам Бонди. Но спомените за скандали като този с лаптопа на Хънтър Байдън карат някои да се питат дали политическата сцена просто не е сменила платното, а не посоката след изборите през 2024 г.

Избирателите на Тръмп очакваха нещо повече от затегнати граници. Опитни служители от граничната охрана очакваха цялостна стратегия с участието на въоръжените сили на САЩ – за наблюдение и контрол на границите, въздушното пространство и водите, както и за подкрепа на правоприлагането и борбата с тероризма. Но такава устойчива стратегия така и не се появи.

Във външната политика Тръмп обеща край на скъпите военни интервенции без стратегическа полза за американския народ. Вместо това, администрацията му продължи и разшири политики, напомнящи тези на Байдън, включително прокси-конфликти с Русия и вяла реакция на хуманитарната криза в Газа. Регионалните амбиции на Израел заплашват да въвлекат САЩ в продължителен конфликт, който ще изтощи финансовите и материалните ресурси. Очакванията за намаляване на прахосническите разходи в чужбина и фокусиране върху отбраната на западното полукълбо до голяма степен останаха неизпълнени.

Имиграцията също бе централен елемент от кампанията на Тръмп. Избирателите очакваха решителни действия за експулсиране на милиони нелегални имигранти, които не са приети на базата на умения в наука, технологии, инженерство или математика. Мнозина вярват, че политиката на Байдън за отворени граници цели да създаде политическа база, която да бетонира лявата доминация във Вашингтон – доминация, която трудно би се преодоляла с избори.

Макар никой да не е очаквал мигновени решения, поддръжниците на Тръмп очакваха сериозна стратегия. Президентът има властта да използва федерални маршали и Националната гвардия за системно справяне с нелегалната имиграция, но такъв цялостен план така и не се появи. А наскоро проявената готовност на Тръмп да обсъжда амнистия за милиони предизвика тревога сред поддръжниците му, които го възприемат като предателство на основни обещания и заплаха за бъдещето на американската република.

В икономически план американците усещат натиска на инфлацията, имиграцията и несигурността ежедневно. Статутът на долара като световна резервна валута дълго време позволявал на администрациите на САЩ да водят разточителна фискална политика с относителна безнаказаност. Но мнозина се надяваха Тръмп да ограничи тази тенденция. Надеждата остана неосъществена. Провалите на инициативи като Департаментът за ефективност в управлението (DOGE), наред с неуспешни опити като Плана Симпсън-Боулс и Комисията Грейс, подчертават упоритостта на дефицитните разходи. Последното гласуване на т.нар. „Един голям красив законопроект“ показва, че желанието за раздуване на федералните разходи остава живо.

Днес съотношението дълг към БВП на САЩ надхвърля 120% – почти двойно повече отпреди финансовата криза от 2008 г. Растящите доходности по американските облигации подсказват, че Вашингтон навлиза в опасен „дългов обръч на гибелта“. Финансови лидери като Джейми Даймън от J.P. Morgan предупреждават за възможна „пукнатина в облигационния пазар“, която би могла да предизвика преориентация в глобалния икономически ред. Междувременно възходът на BRICS като потенциална пост-Бретънуудска парична алтернатива вещае нова промяна в световната сила.

Накратко, Вашингтон се е устремил към криза с държавния дълг, ескалиращи чуждестранни конфликти и потенциални вътрешни вълнения – без ясен изход. Макар Тръмп да не е единственият виновник, сега носи отговорността да предложи решение. Предизборните му обещания за отчетност, прозрачност и фискална реформа все още не са реализирани. Политическата отговорност лежи върху неговата администрация.

Случаят с Епстийн – независимо дали е краткотрайно отклонение или предвестник на по-дълбоки сътресения – подчертава крехкостта на общественото доверие. Когато френската монархия се срути, последвалата революция отприщи години на насилие и хаос. Малцина американци искат да видят нещо подобно у дома.

Тръмп би направил добре да не отхвърля ерозията на доверието към управлението си и към цялата политическа класа като нещо временно. Разнообразни, мултикултурни общества като нашето изискват внимателно управление, за да се поддържа социалната кохезия. Взривовете от насилие през лятото на 2020 г. и движещите ги сили не са изчезнали.

През голяма част от американската история средностатистическият гражданин е оставал в неведение относно сложните борби извън границите или вътре в „пояса на Вашингтон“. Но близостта на Епстийн до Тръмп – независимо от конкретните обвинения – уцелва чувствителна струна, като откроява дълбоката тревога относно властта на елитите и моралната разруха.

Подобно на парижани от 1789 г., американците реагират силно на призиви, които възхваляват добродетелта и заклеймяват порока. Би било груба грешка Тръмп да подцени ефекта от скандала с Епстийн, особено на фона на неспазените му ключови предизборни обещания.

За консерваторите, отдадени на реда, свободата и националното възраждане, пътят напред е напълно ясен. Лидерството трябва да възстанови общественото доверие чрез изправяне срещу елитните злоупотреби, охрана на границите, край на безсмислените войни и финансова дисциплина. Само така Америка може да избегне съдбата на Версай на Потомак.

Автор: Дъглас Макгрегър

Дъглас Макгрегър, полковник от запаса, е старши сътрудник в The American Conservative, бивш съветник на министъра на отбраната в администрацията на Тръмп, главен изпълнителен директор на Our Country Our Choice, отличен ветеран от бойни действия и автор на пет книги.

Източник: “The American Conservative”