Венци Стефанов пред Карбовски: "Спускаме се по нанадолнището с късите щеки". За държавата, която изгубихме - България преди и сега

Венци Стефанов, един от най-емблематичните президенти в българския футбол с остра равносметка за България, която според него е изгубила посоката си.

Венцислав Стефанов е от онези хора, които трудно могат да бъдат вкарани в удобна политическа или обществена категория. Говори рязко, често провокативно, понякога нарочно прескача границата на добрия тон, но почти винаги се връща към една и съща тема - дисциплината. В разговора си с Мартин Карбовски той започва от собствената си история. Като дете тренира футбол в школата на „Славия“, но не стига до мъжкия отбор. Причината според самия него е проста: не е бил достатъчно добър.

„Не мъчете детето си“, казва Стефанов за родителите, които вярват, че всяко дете непременно трябва да стане футболна звезда. А след това идва и неговата самоиронична равносметка: „Аз също не станах футболист, па станах президент.“

Оттам разговорът естествено стига до българския футбол.

„Изпуснахме близо 30 години“

Според Стефанов България е пропуснала десетилетия, в които е можела да развива спорта си. Той свързва кризата не само с футбола, а с изчезването на цялата система около него. Спортни училища, състезания между училищата, работа с деца и методика.

„Кучето играе според тоягата“, казва той, говорейки за средата, в която талантливите деца трябва да бъдат откривани и развивани. За него проблемът не е в липсата на талант. Напротив. България продължава да ражда талантливи спортисти. Проблемът е, че системата вече не ги търси и не ги изгражда по начина, по който го е правила преди. Стефанов обръща внимание и на друг парадокс, а именно че днес младите имат огромен достъп до информация и възможности, но според него все по-често липсват дисциплина, посока и желание за работа. И вместо спортните площадки и училищните състезания идват социалните мрежи.

„Ние искаме. Ама, за да вземеш, трябва да дадеш“. Това е една от основните му тези към младите.

Стефанов разказва и за собствената си работа в „Славия“, където по думите му трябва да се издържат хиляди деца, както и огромен персонал от треньори, счетоводители, чистачи, хора по поддръжката и др. Той използва футбола като пример за нещо, което според него се е изгубило и в обществото: разбирането, че всяко право върви с отговорност.

„Ние искаме“ не е достатъчно. Преди да поискаш, трябва да дадеш.

Това е и едно от най-простите послания на разговора. 

От футбола към училището.

Карбовски и Стефанов постепенно стигат до образованието. И тук разговорът става по-остър. Двамата обсъждат разликата между поколенията, авторитета на учителя и мястото на дисциплината в училище. Стефанов си спомня за собственото си детство и за учителка, която го е карала да пише с дясната ръка, въпреки че е започнал с лявата. Историята завършва по необичаен начин. Години по-късно същата жена изпада в крайна бедност и той помага тя да бъде настанена в старчески дом. За Стефанов това е пример за нещо, което днес според него липсва. Уважението към учителя и разбирането, че възпитанието понякога изисква строгост.

Той не крие носталгията си по времето, когато спортът и образованието са били много по-структурирани. Не казва, че трябва да се връща социализмът, но настоява да не бъде изхвърляно всичко старо само защото е било част от социалистическата система.

„Не трябва да изхвърляме бебето с мръсната вода“. Според Стефанов България е загубила нещо, което някога е работило и това са спортните училища, дисциплината, състезателния дух, уважението към учителя. И именно тук се появява голямата му критика към съвременния либерален модел на възпитание. Той смята, че младите хора са оставени прекалено сами да избират, без достатъчно ясни граници и отговорности. За него това се вижда и по улиците, и в училището, и в спорта.

А въпросът е прост: какво поколение произвеждаме? Семейството, децата и демографската криза.

Разговорът стига и до семейството. Стефанов настоява държавата да насърчава младите хора да имат деца, включително чрез по-добра подкрепа за майките и семействата. Говори за по-дълго майчинство, за финансовата помощ за първо и второ дете и за политики, които да направят възможно младите семейства да останат в България. Според него държавата трябва да мисли и за обезлюдяващите региони, например чрез програми, които насърчават млади хора да се преместят извън големите градове. Това е една от темите, в които разговорът вече не е за миналото, а за бъдещето.

„Ние нямаме детска болница“

Оттам идва и най-простата му критика към политиката. Не става дума само за стадиони. Не става дума само за футбол.

„Къде отидоха парите за здравето? Къде отидоха парите за децата?“, пита Стефанов. Той разказва за собствен опит с необходимостта от спешна помощ за дете и за натиска върху детското отделение на „Пирогов“. Според него държавата има пари за много неща, но не успява да реши базови проблеми като детското здравеопазване. Ако държавата не може да осигури нормално лечение за децата, какъв точно е смисълът от всичко останало?

Политиците и „кранчето“.

Стефанов говори и за политиците, за властта и за огромните богатства, които според него са натрупани около нея. Той твърди, че хора не могат да натрупат милиарди, ако не са били дълго време близо до властта и до „кранчето“. Не посочва конкретни имена. Но казва, че според него става дума за малко хора и за техния близък кръг. И тук се появява друга негова теза: липсата на справедливост. Според него новите управляващи твърде често прощават на старите, а така системата се самовъзпроизвежда.

„Новите във властта ще простят и на старите“, е логиката му.

Културата също е част от проблема.

За Стефанов упадъкът не е само във футбола. Той говори за театъра, киното и изкуството и твърди, че в тях също има все повече стремеж към безопасното и удобното. В разговора се появява и историята за пиеса, направена от Карбовски през 2020 г., в която гласът на Бойко Борисов се превръща в основен елемент. Според Карбовски постановката не е успяла да намери място. Двамата стигат до тезата, че и в културата се появява страхът да не бъде засегната властта. Стефанов пък говори за необходимостта да се правят филми и произведения, които връщат младите към историята и към духовните теми. Според него без вероучение в училищата „отиваме по дяволите“.

Русия, Украйна и българският „голям брат“.

Една от най-политически натоварените части на разговора е посветена на Русия. Стефанов открито заявява симпатията си към Русия и говори за отношенията между Москва и София през призмата на историята, православието и славянската близост. Той критикува отношението на България към Русия и поставя под въпрос посоката на страната в контекста на войната в Украйна. Прави и историческа аналогия с цар Борис III и поведението на България спрямо Германия преди Втората световна война. Тезата му е, че България рискува отново да застане на страната на голяма сила, без да мисли достатъчно за собствения си национален интерес.

А какво мисли за Тодор Живков?

Когато Карбовски го връща към 10 ноември 1989 г., разговорът става личен. Стефанов разказва, че по това време е държал павилион за кафе и научава по радиото за свалянето на Тодор Живков. След това, по думите му, има възможност няколко пъти да разговаря лично с Живков. И оценката му е категорична. „Този човек беше уникален“, казва Стефанов. Още по-смело е твърдението му, че поколението на Живков ще бъде записано „със златни букви“ в българската история. Той разказва и за разговор, в който Живков му казал, че България е получавала по един милиард долара годишно през 80-те години. Стефанов говори и за разрухата на резиденциите след 10 ноември и за това, което според него е било изгубено през прехода.

„Не се страхувам от политиците. Страхувам се от подлостта“.

В края Карбовски задава може би най-личния въпрос: от какво се страхува Венци Стефанов? Отговорът е кратък. Не от политиците. От подлостта на хората. Според него подлият човек не застава открито срещу теб. Той те приближава, усмихва се, „гали те“, а после те предава. И това всъщност може да се окаже най-точният финал на целия разговор. Защото зад всички спорове за футбол, Русия, социализъм, либерализъм, семейство, политика и култура остава една и съща тревога, че България постепенно е загубила способността си да различава кое е полезно за нея и кое не. И докато спорим кой е виновен за миналото, следващото поколение вече идва. Въпросът е какво ще му оставим. Не стадион. Не поредната политическа програма. А държава, в която има правила, образование, семейство, работа, култура и някаква посока. Защото, както казва Венци Стефанов за България и нейните исторически грешки: „Вече сме стъпили на мотиката.“

Цялото интервю може да гледате тук.