Вече не искам да живея тук?

Наложи ми се снощи да посетя ИСУЛ. Малкият ми син имаше много силни болки в ухото. Викаше. На регистратурата имаше опашка от около 6 човека, а гишето беше празно. Жената говореше по телефона във вътрешната стаичка, а ние я виждахме. По думите на хората от опашката от поне 10 минути. Чаках и аз около 5-6 минути, на хората им стана неудобно, че съм с дете и то плачещо, пуснаха ме напред. Но какво от това? Жената говорше по телефона. Казах си: направо влизам в спешния кабинет, пък после ще се регистрирам (въпреки безумната табела). На път към затворената врата на спешния кабинет, ме спря охраната и каза, че не може. Казах, че няма да избягам и че ще се регистрирам после. "Не може!". "Направете нещо там" - казва, сочейки хората от опашката - "тая кур*етина да спре да говори по телефона!". Хората бяха тръгнали да търсят човек по кабинетите, който да може да я замести, да отвори вратата, изобщо да направи нещо. Дойде една жена, в престилка (лъч надежда), надвеси се над гишето и ние всички в очакване, че ще ѝ каже да се върне на мястото си, а тя ще поеме телефона, чуваме "Не се притеснявай. Кръвната плазма ще я изпратим с такси!".

В някакъв момент, след още няколко минути, жената се върна, регистрира ме и нещата продължиха по нормален начин. Детето е добре.

Чудя се обаче, защо се стига до тук? Възможно ли да се избегнат подобни случаи? Възможно ли е, например, охраната да дойде, да предложи бонбон на детето, за да го развесели? Възможно ли е жената от регистратурата да има колежка, която да отговаря на телефона (защото съм далеч от мисълта, че тя си е говорила с приятелка, било е нещо спешно)? Възможно ли е да не ни посрещат подобни табели, а някакси всичко да е ясно и да следва логика (за мен тя е първо да те прегледат, да облекчат състоянието ти и тогава да ти искат документи)? Възможно ли е да не ми се свива сърцето всеки път, когато трбява да ходя по спешност на лекар, защото все нещо няма да съм разбрала и ще съм забравила някой документ? Възможно ли е да изкореня мисълта, която снощи натрапчиво се настани в ума ми, че вече не искам да живея тук?

   Автор: Мария Кавлакова, фейсбук