В памет на Милан Кузов - един истински телевизионер

Боряна Каменова, Фейсбук:

Понякога, но доста рядко в телевизията срещаш хора като Милан Кузов.

Понякога, но доста рядко се ражда телевизионер.

Не е редно да казвам, че той ми беше приятел, защото така и не го попитах.

То такива въпроси питат ли се изобщо?

Не го попитах обаче и как е, когато вече е бил зле, извън дежурното „Как си“.

Не си и мислех, че може да го прибере Господ толкова скоро.

Той препускаше някак младежки из коридорите на БНТ и на живота, приличаше на момче и сериозно ме удари по главата, когато осъзнах, че повече от 40 години е създавал телевизия в БНТ.

Той – нея, тя – него.

Мъничка част от тези години работихме заедно.

Съвсем мъничка в Сутрешния блок, когато вече е бил болен.

Но най-вече БНТ ТАКСИ.

И думите, че телевизия се прави на колела, с пари и с екип, както Милан каза, са верни, колко са верни само.

Стигат даже колелата и екипът - таксито беше доказателство за това.

Милан стреляше в целта, когато идваше да гледа нареденото в суров вид, почти готово, но не напълно „изпечено“ предаване.

Скоростно улавяше доброто и още по-скоростно се отегчаваше от скучното.

Думата му ми тежеше – добра или лоша.

Викаше ми, "Малкото, много си лудо, да знаеш".

„Малкото“ си останах за него.

Той за мен – благ характер, направо летящ, а в същото време толкова тежък съдник.

И как можеше да крещи!

Как се постига този баланс?

Само той си знае.

Помня доста таксита, за едно конкретно се сетих обаче, когато на Велика събота Милан се запъти, твърде подранил, към вечния си дом.

Беше сив ден и се чудехме какво да правим, суша му викаме в такива дни.

Тръгнахме с бай Весо, който също отлетя към небесното царство без време, с редактора ми Орлин Джелепов и с другите от мъничкия ни екип.

Карахме към квартал „Надежда“, когато защо, не знам, то често така ставаше, качихме един мъж, най-обикновен на пръв поглед.

След малко нищо не беше вече обикновено.

Колелата се завъртяха и мъжът разказа, че отива да купи торта за рождения ден на жена си.

Болна от рак, на няма и 40 години.

Майката на децата му.

Това щял да бъде последният й рожден ден.

Закарахме го до магазина за тортата, купи я и там таксито свърши.

В редакцията с Орлин монтираме и плачем.

Идва Милан.

Гледа.

Почти се разплака.

Аз го гледам за присъдата.

Мълчи.

Накрая вика: „Защо не се качихте да оставите тортата на жена му заедно с него? Това щеше да бъде Животът. Това щеше да е Телевизия.“

Не посмяхме.

Бях си го помислила, но не събрах сили.

Ако Кузов беше с мен...

Друго щеше да е.

И сега ми присяда бучка в гърлото, като се сетя за този мъж и историята му.

А ако бях видяла жена му и мисълта, че това е последната им торта заедно?

Какви ти дреболии, битовизми и други тъпизми ще те занимават, след като видиш Живота, Любовта и Смъртта и тяхната странна среща със собствените си очи?

Урокът остава, а това е само един от уроците.

За мен беше чест.

Почивай в мир, господин Режисьор!

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}