В памет на Константин Павлов - геният, оставен на забвението

Нешка Робева, Фейсбук:

Приятели, 

Днес денят е тъжен. Най-тъжен за три жени – съпруга, дъщеря и внучка…

И за още няколко човека, като мен и… може би за 30 – 40?!

Толкова бяхме, когато се потърсихме преди 2-3г., за да отхвърлим забравата и да се опитаме да продължим живота на Гения…

Не знам колко сме в момента, защото списъкът все по-бързо се топи… А забравата е ненаситна… 

Преди десет години на тази дата, ни напусна Константин Павлов.

Тревожната му душа пое по пътя (бих искала да кажа на безсмъртието), но ако държим на истината, с тъга ще трябва да признаем, че както повечето велики българи, пое по пътя на забвението… 

Не се наемам да пиша за творчеството на Коста. Не ми достига самочувствие и слава на Бога. Достатъчно е да кажа, че бях между малкото щастливци, които можеха да се наричат негови приятели и ученици… И между малцината привилегировани, които допускаше до себе си… 

Не се наемам да пиша за Коста, още по-малко да го преразказвам или обяснявам. Той беше необясним, когато бе забраняван...

„Ужасна беше тоталитарната забрана за публикуване; чувство за доживотен затвор; съмнението дали живееш сред хора и дали си човек; усещането, че запълваш само с плътта си някаква патологична пауза на човешкото развитие.“ - К. П. 

И още по- необясним за тези, които не го забраняваха…

„Демагогията е изкуство. За да има демагогия, трябва да съществуват поне наченки на демокрация…. Демагогията е изкуство. 45г. у нас нямаше демагогия – имаше грубост, цинизъм, брутална лъжа…“ - К. П. 

Коста бе заложник на времето…

„На кое време… Талантливият човек е заложник на Собственото си Време – именно, защото отрича Собственото си Време. Реципрочно отмъщение.“ - К. П. 

В такива времена живя и работи един гений, който не се споразумя с Бога и за наказание бе „командирован“ в България. За да бъде забравен. 

Преди около три години, все още живите приятели на Константин Павлов, се потърсихме и поехме инициатива за поставяне на паметна плоча на дома на поета, който би бил гордост за всяка нация. /Защото държавата не го направи/

Няма да разказвам през какви унижения трябваше да минем, при условие, че изрично заявихме, че всички разходи поемаме ние.

Бе отхвърлен проект на акад. Св. Русев и проф. Е. Попов…

Няма да цитирам обяснението на демократичните културтрегери…

Големите наведоха глави...

Изготвиха втори проект, за да чуят похвалата, че този бил по общоприетите норми?!

На 8. 12. 2017г. многострадалното ни предложение бе внесено в общината. Оставаше само едно вдигане на ръка от софийските съветници.

Оттогава чакаме... И те чакат… Явно да се откажем, защото на никого от нас не минава през ум да даде…

И когато си разрешим да попитаме какво става, ни обясняват колко измъчените съветници са претрупани с работа.

Как, например, бензиностанцията, поредният мол, паркинг, бар или кафене, са много по-важни от…. ???!

Дали тези хора изобщо знаят кой е Константин Павлов?

А може би, за да не губят сили и време, ще изчакат да си отидат и други от списъка, та с едно гласуване да одобрят всички паметни плочи... 

А как пъргаво и под строй гласуват, когато трябва да рушат паметници. 

Искам да крещя! 

„Най- страшният вик. Най-страшният вик, е да онемееш“ - К. П.

Прав си Коста. Това е демокрацията. Почивай в мир, приятелю. И моля те, помири се с Бог.