Tук може да не се умира от патрони, но се умира от глад.

Tук може да не се умира от патрони, но се умира от глад.
13-05-2022г.
7
Гост-автор
Помня, когато за първи път отидох в чужбина да работя, за да си спестя пари за университета. От ден втори започнах работа без документи, докато изкарам същите. Нито им разбирах езика, нито им разбирах нравите. Чистила съм къщи - младо, хубаво момиче в разцвета на силите си чисти къщите на други мои връстници, само защото съм се родила в страна, която е обладана от крадци и продажници, поставили бъдещето ми на върха на висок и стръмен склон, който трябваше сама да изкача.
Помня, че имах избор - да следвам в университет или да не следвам. И двата избора си имаха цена. Първият беше тоалетните на едни хора, които ме гледаха от високо. Платих я. И бих я платила отново, ако се наложи.
Помня и когато обяснявах на едни момичета-студентки чужденки, които живееха заедно в къщата, която чистех. Казах, че това ще е последното ми чистене, защото другата седмица се връщам в страната си, за да започвам университет. Едното от момичетата ми се изхили. Никога няма да забравя това. Стоях там с парцала в ръка и не се различавах от тях по нищо. По нищо, освен по това, че бях рожба на родина, завладяна от измекяри. Рожба на родина, която праща чадата си да мият кенефите на не по-горе хора от тях, само за да могат да оцелят. Или да си платят следването, както бе в моя случай.
Но макар да не бях избрала съдбата си, а ако можех, отново и отново бих се родила тук - в България, защото я обичам, никога не бих увиснала на врата на някого, само защото там, откъдето ида е доста кофти място. Напротив. Направих своя избор да напусна страната си, да платя цената на това, че съм се родила тук и да се върна, за да дам нещо на своята родина. Колкото мога. Да, аз мих кенефи, защото в страната ми от години се води война срещу обикновения човек и тук може да не се умира от патрони, но се умира от глад. И не, нямам жал към хора, които бягат от лошото, но имат две здрави ръце да работят. Щом аз без език, образование, чужда, немила, недрага съм хванала парцала от ден втори да бърша след мои връстници, тогава всеки друг може да направи същото. Нямам жал за такива хора. Нещо повече. Изпитвам огорчение и гняв към хора, които бягат от тежък живот и искат да висят на гърба на народа ми, когато са живи и здрави и способни да държат парцали. Щом аз мога, значи всеки може. Ако някой счита себе си за повече от мен и народа ми, за да бърше прах и бере ягоди, тогава той няма място в страната ни.
И да не ни разправя на нас какво е да бягаш от страната си. Ние това сме го измислили.
    Автор: Персефона Коре, фейсбук

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.