Това краят на петата френска република ли е?

Май 1958 година. След 12 години съществуване четвъртата френска република се оказва неуправляема, с правителства, оцеляващи средно едва по седем месеца. Четири години на ожесточаваща се война в Алжир кулминират във военния пуч в Алжир от 13 май, изискващ по-твърда политическа власт.

Генерал дьо Гол, героят от Съпротивата, спасителят на Франция от 1944 г. и по това време изборът на армейските командири -излиза на преден план. Възползвайки се от бунта, той поставя условия: поста министър-председател, временно управление чрез декрети и шест месеца за изработване на нова конституция, която да бъде одобрена чрез референдум, а не от парламента. Президентът Рене Коти се съгласява. На 1 юни дьо Гол става последният премиер на Четвъртата република; шест месеца по-късно той вече е първият президент на Петата република. Новото устройство съзнателно укрепва изпълнителната власт, заменяйки нестабилното парламентарно управление с президентска институция, способна да черпи директна народна легитимност.

Възможно ли е гражданските безредици, тежката финансова криза или комбинацията от двете преди президентските избори през 2027 г. да изкушат Еманюел Макрон да се позове на този исторически прецедент?

Протестите в цялата страна вече доведоха до 2400 ареста, 1000 ранени полицаи и над половин милион демонстранти по улиците. Застрахованите загуби от грабежи и материални щети надхвърлят 1 милиард евро, което вече надминава щетите от 730 милиона евро от бунтовете през 2023 г. В телевизионно обръщение видимо напрегнатият Макрон изрази „гняв и срам“; на следващия ден неговият премиер отказа да изключи възможността за въвеждане на извънредно положение. При положение че днес Петата република изглежда по-застрашена, отколкото през 1968 г. - когато социалният бунт бе смекчен от стабилен икономически растеж и стабилни финанси, - дали метежът, институционалната парализа, финансовият натиск и риториката за национално спасение могат да оправдаят задействането на извънредните правомощия по Член 16, създаването на макронистка Шеста република и трети президентски мандат, който иначе е конституционно забранен?

Отвъд политическата парализа и колабиращите публични финанси - и двете до голяма степен резултат от управлението на самия Макрон - стои много по-дълбок недъг: усещането за национален упадък на фона на растящи данъци и влошаващо се качество на обществените услуги. Френските елити все повече се боят, че системата вече не работи за тях и дори може да се обърне срещу тях. Нито един центристки кандидат не изглежда способен да достигне до балотажа на президентските избори след шест месеца; повечето социологически сондажи очертават сблъсък между лидера на крайната левица Жан-Люк Меланшон (с около 18%) и национал-популистката Марин Льо Пен (с 35%). Тази перспектива нанася тежък удар по френското самочувствие и паникьосва естаблишмънта, който е враждебно настроен към политиката и скъпоструващите икономически програми и на двамата кандидати. Междувременно международните пазари на облигации могат да обърнат гръб на Франция точно когато тя се готви да емитира дълг в размер на 340 милиарда евро.

След това идва и факторът Европейски съюз. Управляващият елит във Франция, начело със самия Макрон, е подчертано еврофилски настроен. Тъй като и двамата потенциални участници на балотажа са евроскептици, опитите за ограничаване на щетите вече текат с пълна сила преди април 2027 г. Европейската комисия се опасява от победа на „Национален сбор“ (RN): Льо Пен обеща да свие наполовина годишната нетна вноска на Франция в бюджета на ЕС -от 10 милиарда на 5 милиарда евро. Макрон наскоро настоя ЕС бързо да финализира финансовата рамка за периода 2028–2034 г., обвързвайки бъдещия си приемник за години напред. Бягството на инвеститорите от френския държавен дълг обаче би могло да превърне Европейската комисия и ЕЦБ в кредитори от последна инстанция за Париж.

И тук на сцената излиза Еманюел Макрон - играч, готов да поема рискове от най-висок порядък. При такъв сценарий бившият банкер би провел дискретни консултации с европейски лидери и финансови институции, сондирайки същевременно мнението на основните френски конституционни органи - Конституционния съвет и Сметната палата, чиито председатели бяха назначени лично от него за намиране на извънредно споразумение.

Условията на Макрон биха повторили модела от 1958 г.: временни правомощия за управление чрез декрети и стабилизиране на публичните финанси; шестмесечен срок за изготвяне на конституция на Шестата република; и референдум, представен като пряк апел към нацията, който едновременно с това би разрешил трети пореден президентски мандат.

Този път обаче няма да бъде нито лесен, нито безусловно законен. Член 16 от Конституцията допуска задействане на извънредни президентски правомощия единствено когато институциите на Републиката, националната независимост, териториалната цялост или изпълнението на международните ангажименти са изправени пред сериозна и непосредствена заплаха, а редовното функциониране на конституционните органи на властта е прекъснато. Той е замислен като крайна мярка, а не като инструмент за служебно удължаване на мандата. Следователно всеки опит за използване на извънредното положение за преучредяване на Републиката - и за нулиране на ограниченията за президентските мандати - ще се сблъска с яростен юридически и политически отпор.

Разликите спрямо 1958 г. са големи. Дьо Гол стоеше извън дискредитираната партийна система и разполагаше с огромен исторически авторитет и подкрепа както сред народа, така и сред въоръжените сили, въпреки недоверието на тогавашния елит. Той можеше легитимно да се представи като арбитър над партиите. Докато Макрон би търсил спасение от криза, за която мнозинството избиратели обвиняват именно него, правейки всеки негов призив за „национално спасение“ да изглежда като лична корист. Неговата подкрепа би дошла основно от политическите, административните, европейските и финансовите елити. Но далеч не задължително от избирателите и най-малко от армията.

На пресконференцията си на 19 май 1958 г., попитан дали възнамерява да установи авторитарно управление, дьо Гол отговаря с типично свиване на рамене: „Защо на 67 години тепърва да започвам кариера на диктатор?“ Зададен днес на 48-годишния Макрон, този въпрос би получил съвсем различно значение.

Автор: Джон Кайгер    

Джон Кайгер е бивш директор по научните изследвания в Кеймбриджкия университет и автор на биографията на френския президент Раймон Поанкаре.

Източник: “The Spectator”