Театърът е политически натоварен по своята същност. Аристофан и Шекспир не са били нито аполитични професионалисти, нито криптофашистки дядовци рокаджии

Театърът е политически натоварен по своята същност. Аристофан и Шекспир не са били нито аполитични професионалисти, нито криптофашистки дядовци рокаджии
21-11-2022г.
0
Тончо Краевски

Когато осъмнахме с новината, че някой е къртил табелки от вратите в Народния театър „Иван Вазов“ и е писал гръмки революционни послания по нощите, най-напред ме напуши смях. Смешно ми е, защото тази акция лъха на алкохолни изпарения и на сутрешно разкаяние. Коридорите на театъра са ставали свидетели на всякакви случки, превърнали се после в градски легенди, и си мисля, че и тази можеше спокойно да влезе в апокрифния канон на чаровните театрални изцепки.


Мълчанието на автора в първите няколко дни след поставянето на импровизираната инсталация ме окуражи да смятам именно това. Но понеже на всички беше ясно кой е, а и понеже утринното разкаяние, което покълва у всекиго след тежка нощ, може да израсне и да стане съвест само ако не го преполиваме, накрая страстите са взели връх. Александър Морфов „пое отговорност“ за стореното. Пиша това в кавички, защото той нямаше за истинска цел да се саморазкрие като извършител, а да се оправдае. Авторството беше станало вече ясно и на обществото, и на полицията. По-скоро авторът реши да обяви „какво е искал да каже“.

Какво е то? То става ясно най-напред от формата. Защото каквото е сторил, той не го е сторил публично. Публичност му беше дадена от Васил Василев и Велислава Кръстева. Дори на листа, който е залепил, не се е подписал с името си. Там има само завалено написано „връзки с обществеността“. Така че за „протест“ не може да става и дума. Морфов се опита да се самоизтълкува така, тоест да превърне изцепката си в протест, тогава когато гордостта му вече го изискваше.

Ръководството може би е избързало с викането на полиция. Велислава Кръстева можеше да опровергае слуховете, че става дума за вандалска проява, вместо това да каже, че е било хумористичен пърформанс, притурка на „Хъшове“, и че когато Морфов тръгне да поставя „Сирано дьо Бержерак“, тя ще очаква на вратата си любовно писмо. Тогава колегата й щеше да е засрамен, но и да има къде да се оттегли. Да, само че не съм на нейно място и не знам как щях да реагирам на секундата. Още повече че не познавам Морфов, докато колегите му сигурно знаят по-добре на какво е способен; аз виждам само нелепото в хъшовските му закани, но тези смешни ексцесии могат да имат и опасна страна, после пак да се съжалява и т.н. Който е чел повестта, знае. Една жена не е длъжна да поема този риск.

Така или иначе, Морфов си е решил, че няма да дава заден ход и ще настоява на своето, докато черното не стане бяло. Ситуацията погрозня тогава, когато в медиите се надигнаха гласове в негова подкрепа, включително и от самия министър на културата, за да се превърне черното бяло. Ако човек си пусне телевизора, ще си рече, че казусът касае политическите възгледи на Морфов и работната етика на Кръстева, а не обратното – нейните политически възгледи и неговата работна етика. Недопустимо било политически лица да работят в Народния театър. Институцията била деполитизирана. Човек ще си каже, че става дума за съда, армията или тайните служби. Деполитизацията е много крайна мярка, която се налага повсеместно във фашистките режими, а в демократичните държави тя е запазена само за репресивните органи. Директорът на театъра възрази, че сред служителите има хора с всякакви възгледи и политически лоялности. Това наистина е така: самият Васил Василев е ляв човек, бил е заместник-министър на културата по времето на БСП. Захари Карабашлиев е учредител на „Да, България“.

Явор Гърдев винаги се е изказвал елегантно, но достатъчно ясно за политическите си възгледи. Снежина Петрова и Владимир Пенев, актьори в трупата, са се снимали в предизборен клип на Реформаторския блок. Пенев пък беше и служебен министър на културата. Само за тези се сещам сега, не искам да ги изтипосвам на списък, не е това идеята. Но ако изобщо някоя партия има „политическа ръка“ в театъра (по израза на Минеков), тя определено не е ДПС. Нито пък позицията на пиар дава някакъв мегдан за прокарване на политическа пропаганда или поне аз не съм чул Кръстева да мушка листовки на ДПС изпод билетите за театър, които добре се продават, откакто тя е на поста.

Но когато директорът Василев изтъкна политическия плурализъм на екипа си, Захари Карабашлиев се обиди и напусна. Не бил знаел, че е сложен за баланс за Кръстева, а смятал, че е там заради професионалните си качества. Разбира се, това е неговата интерпретация на казаното. Всъщност той не е назначен да балансира Кръстева повече, отколкото тя е назначена, за да балансира него. Тяхното различие е косвено свидетелство именно за това, че те са били селектирани на професионален принцип.

Нейсе, до края на седмицата се наложи интерпретацията, че има някакъв политически раздор в театъра, причинен от Василев, в центъра на който е пиарката. Но ако наистина е така, то защо този раздор настъпи половин година след нейното назначаване и повече от месец след като тя придружи Ахмед Доган до изборната урна? Гвоздея в програмата закова министър Минеков в неделя, когато в разказа в Би Ти Ви, че е извикал Василев в кабинета си още преди месец и му бил казал, че ще стане проблем покрай това назначение. Предупреждението му би се доказало като далновиден съвет, ако Кръстева беше забъркала скандал около себе си. Но при положение че тя е станала обект, а не субект на скандала, думите на Минеков към директора звучат сега по-скоро като да са били заплаха. Мнимата заплаха е следната: тя има политическа принадлежност, заради която няма да бъде търпяна в Народния театър и ще се намери манджурски кандидат, който да прогони тази жена (в името на морала, разбира се).

Театърът е политически натоварен по своята същност. Аристофан и Шекспир не са били нито аполитични професионалисти, нито криптофашистки дядовци рокаджии. Театърът е там, където се води най-дълбокият, най-интимният, най-болезненият и най-очистителният диалог в едно общество. Или поне така трябва да бъде. Българският театър се нуждае от повече политика, от нови представления на политическа тема, които да ни помогнат да сложим различията си в историческа перспектива. „Чамкория“ и „Народът на Вазов“ полагат основата на нещо такова. Когато видим как са постъпвали българите преди нас, как са обиждали, как са съдили, как са стрували разни неща, за които после са съжалявали, ще разберем, че България не започва и (дай Боже) не свършва с нас. На сцената има място за всички, включително за антагонистите.

  Източник: filternews

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.