"Най-накрая посетихме Каяджик - родното село в Беломорска Тракия на дядо ми Никола Спиров. Споделям малко от мемоарите му:
"Когато се върнах вкъщи видях, че майка ми още прибира туй-онуй и го товари на колата. Попитах я: "Ами с бубите (копринените) какво ще направим?"
- Тях ще ги оставим, не можем да ги вземем.
- Ама те ще измрат гладни.
Майка ми каза, че им е сложила черничеви листа, нахранила ги е.
Мене ми стана безкрайно мъчно, че на следващите дни няма да има кой да ги нахрани и помолих сестра си да им сложим още листа, да имат и за другите дни. И заедно със сестра ми Неделя натрупахме стелите, по които бяха разстлани нещастните бубички, с цели купища черничеви листа, за да имат за резерв.
На следващия ден майка ми ни събуди, мене и сестра ми, рано.
Всичко за път вече беше готово: колата натоварена, воловете до нея готови за впрягане, а до колата стояха прави и пушеха мълчаливо сватът Георги Крантов, комшиите Димо Батаков, Георги Панайотов, Стою Гранчулев и Атанас Чантов, братовчед на баща ми.
Майка ми донесе и качи на колата и нашите постелки, а баба Чана 3-4 кокошки навързани с връв за краката. Димо Батаков, хвърляйки допушената цигара, рече: "Време е да тръгваме", и всички мълчаливо тръгнаха към своите къщи.
Баща ми впрегна в колата воловете и ги поведе. Ние тръгнахме мълчаливи подир колата. Майка ми и баба започнаха да плачат. Баба се прекръсти и рече: "Дано хаир не видят тия, дето ни докараха до този хал - да бягаме от селото си, чисто нова-новичка къща да оставим. Дано чумата да ги тръшне до един."
Накрай селото сварихме спрели много други коли, натоварени с покъщнина.
Янаки Карабуджаков и Харбалията дойдоха при баща ми и казаха: "Спрете Атанасе, да почакаме, има още и други да идват. Да се съберем всички, та заедно да вървим и да си помагаме. Далечен път е това, всичко може да се случи: и кола може да се счупи, и вол да се измори или разболее, всичко става."
Спряхме на поляната край пътя и зачакахме.
Започнаха да пристигат и други коли. Между тях идваше и колата на бати Атанас Грахтев, но какво видяхме - вместо багаж на неговата кола бе натоварена черковната камбана.
През нощта няколко души заедно с него завързали камбаната с яки въжета и с голяма мъка я свалили от камбанарията и качили на неговата кола. Баща ми го попита изненадан: "Ами багажа ти, братовчед, къде е?" "Разхвърляхме го по комшийските коли."
По пътя и на поляната се насъбраха над 200 коли, натоварени магарета и коне и наколо из горичките хиляди овце и кози. Янаки Карабаджаков каза на баща ми: "Атанасе, моите овце и кози ще ги карат подир нас големия ми син Димитър и по-малкия Петър.
Докарайте вашите при нашите и нека твойто момче Никола да иде с тях да ги карат заедно." Така и стана. Събрахме ги на едно. Димитър беше 18-19-годишен, а Петър мой връстник и съученик. Димитър носеше ловна пушка и ние с Петър много се гордеехме с това.
Когато почакаха още малко Грахтев рече: "Хайде, аркадашлар, да тръгваме. Които още не са дошли, ще ни настигнат. Ние ще караме бавно."
Бащите поведоха колите. Старците се прекръстиха и тръгнаха умислени и мълчаливи към неизвестното и често се обръщаха назад с насълзени очи. Проточи се по прашния път един безкраен, един тъжен керван от хора, коли и кучета, магарета, коне и хиляди овце и кози на север към свободните предели на България.
В навечерието на най-хубавия български празник "Кирил и Методи", който цяла България се готвеше да отпразнува, ние напущахме родното си село, родния си дом и със свити сърца тръгвахме към една неизвестна съдба. Поехме пътя към тежката бежанска съдба.
У мнозина се криеше надежда, че все пак някой ден ще се върнем, че Великите европейски сили няма да оставят нещата така.
Горките, те дори не подозираха, че ще измрат по чужди краища, без да видят вече своя роден край. И мнозина от тях, умирайки, пръснати по разни краища на България, поръчваха на своите близки, когато се освободи Тракия да пренесат костите им в родното село, в гробищетно при техните предци."
Източник: Konstantin Spirov / ФБ