СВЕТЪТ ПОГИВА, ЗАЩОТО НИЕ САМИТЕ НЕ СЕ ПРОМЕНЯМЕ.

Светът все повече заприличва на странноприемница. Нали помните онова клише, че той е кръчма и всички трябва да седнем на една маса? Почти се е изпълнило. И странноприемницата почти се е обърнала на кръчма. Е, не всички маси са съединени, но пиянският дух владее над повечето от тях. Разнообразен в своя размазан поглед. Тук има всичко: хитри кръчмари, които успяват да припечелят от купонджийското настроение на останалите, което предварително сами са създали; хулигани, които се бият, стиснали в ръце парчета от бутилки; дремещи в алкохолен сън върху някой ръб на маса; леки жени и леки мъже с амбиции за власт и пари; оркестър с глупава музика; сервитьори, които с галантна чупка в кръста си чакат бакшиша, който е смисъл на живота им; гирлянди, панделки, елхи… Но най-вече – умници. Никога досега в старата странноприемница не е имало толкова умници. Те стоят загледани в нищото, подпрели глава върху ръцете си. А нови роденовци ги изобразяват като мислители. Те разбират от всичко – от политика, икономика, култура, философия, религия… Сготвили са един грамаден духовен гювеч. Приели са всичко, за да отхвърлят всичко. Искат да оцветят с нещастието си всички гирлянди и да ги направят тъмносиви, та да няма дори и спомен от празника, който сами се готвят да празнуват.

А те празнуват Коледа. Празнуват я с цялото си сърце. Купили са подаръци. Пиене. Ядене. На някои маси точно 9 постни гозби. На други повече или пък по-малко. Запалили са камината, от която кой знае защо лъха някакъв метафизичен студ, на който по-лукавите си изстудяват уискито. Какъв празник само… Има място за всички. Елате да се забавляваме…

Няма място може би само за една Майка, която скоро ще ражда. И за един старец, който я съпровожда. И за Богомладенеца, Който има да се роди. „Махнете се оттук! Ние празнуваме Коледа! Нямаме нужда от вас! Мери Кристмъс и приятна вечер!“ Две хиляди години по-късно светът продължава да не допуска Христос до себе си. Не че нещо се е променило. Хората вътре все така са си странници. Все така само минават оттук. Но са забравили посоката. Не знаят накъде отиват. И затова предпочитат да живеят в едно опиянено безсмислие, което е толкова силно, че дори е започнало да им харесва. Като шльокавица, правена от някой стар ракиджия. В началото те гори отвътре, но после започва да ти харесва, а като се напиеш ти е все тая. Безсмислието полепва по всичко, което те заобикаля и то губи форма до такава степен, че накрая ти се удава дори Христовото тържество да празнуваш без Христос. Въпреки Христос! Срещу Христос!

Отвъд странноприемницата и нейните неонови реклами се разлива като топла звездна светлина гласът на Църквата и кани към Богослужение. Към това да приемем простотата на пастирите. Да се откажем от учеността на този свят. Да отхвърлим нейното безумие. И да приемем мъдростта, която принесла дарове на Господа. Такива дарове, които са прилични за Бога. А на Бог прилича да принесем душите си. Понеже Той идва, за да ги намери. Да ги вдигне от пръстта, в която се търкалят. Да духне на тях, за да ги очисти и да ги приеме в обятията Си. Както се прави с уплашено дете. Ето ви парадокса. На света се ражда Дете, Което желае да прегърне целия свят, както Баща прегръща чедата си.

Разбира се, ако човек пожелае сърцето му да бъде пещера, ако пожелае да следва звездата, да прилича на пастирите и мъдреците, не може да не влезе в конфликт с тези, които владеят и вилнеят из странноприемницата. Възможно е те дори да искат да го изгонят от нея. Но в крайна сметка, нима това е целта на човешкия живот – да живеем в кръчма? И основният ни идеал да е да седнем и да се напием на една маса до смърт? Що за живот е това?

О, ако странноприемницата беше приела в себе си Майката Божия, тя би станала Църква. Би станала друго небе. Защото Царството Небесно е там, където обитава Царят. Нима Господ ни е лишил от Трапеза? Нима не можем да бъдем прегърнати пред една маса? Нима не предлага на мястото на безсмислието надежда? И то надежда не абстрактна, а реална, която свещеникът държи в ръцете си и казва: Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете! Предлага ни да ядем Тялото Му и да пием Кръвта Му! Каква по-богата трапеза? Но в крайна сметка, Бог е благороден. Той е в тишина и скромност, защото не иска да се натрапи. И защото ни дава свобода. Чука на вратата, но ако не Му бъде отворено, заради някое пиянско изстъпление, Си тръгва, за да не досажда повече. Светът погива, защото ние самите не се променяме. Предпочитаме да живеем по кръчмите. Избираме купона пред Богослужението. Във всички смисли на тези думи…

И все пак, Рождество е! Празник! Нова възможност да притихнем. Нова възможност да станем други. Честит празник! Слава Тебе Боже!

 

   Автор: Отец Владимир Дойчев