Станислав Бачев за "Гласове": Възможността да скъсаме дипломатически отношения с Русия е крайно раболепие и копиране на чужда позиция

Станислав Бачев за
24-03-2022г.
31
Гост-автор

Д-р Станислав Бачев* в интервю за "Гласове": Възможността да скъсаш дипломатически отношения с Русия носи двойствен смисъл. От една страна е проява на крайно раболепие и копиране на чужда позиция, пренебрегвайки своята собствена. Но от друга са щетите, които ще бъдат нанесени на ниво историческа и народностна памет. И двата аспекта говорят за крайно ниското ниво на външната политика и загуба на усещане за реалностите в световните отношения. Затова нашият път трябва да премине през собствения катарзис на настоящето. Крайните залитания винаги са резултат от собствена вътрешна несигурност и комплекси. Войната срещу себе си трябва да бъде спечелена първо вътре, за да може да има достойна проекция навън. България е носител на 1300 годишна държавна традиция, но поведението й в момента е на човек, който не помни откъде идва, за какво се бори, а може би и какво е ял преди ден.

Здравейте, г-н Бачев! Преди близо две години излезе вашата книга "Параметри на постамериканския световен ред", но изглежда, че все още има огромна воля редът да остане американски без префикса „пост“. Преди дни за първи път Джо Байдън обяви посоката към нов световен ред, но със заявката, че САЩ отново трябва да са начело. 

- Обективността на погледа изисква излизане от рамките на емоционалните желания, които го замъгляват. Изисква се също излизане от информационния балон в неговите крайности – както от едната страна, така и от другата. 


Постамерикански ред означава, че Щатите са една от трите държави, които оформят основата на международните отношения и центрове на взимане на решения. Опитът да се задържа силово колелото на историята води до засилването на процесите. Ако световният ред все още беше американски, тоест еднополюсен, нямаше да станем свидетели на оставането на легитимната власт в Сирия или Венецуела в управлението, нито щяхме да видим хеликоптера със служителите на американското посолство да напуска Афганистан. Нямаше да станем свидетели на това, което се случва в момента като процес в Украйна. Примерите от последните години са много и те служеха за създаването на теоретичен модел и неговата обосновка за неизбежността на новото време. Но е по-важно, че този модел вече е артикулиран и доказан. Първо чрез срещата между Байдън и Путин през юни 2021г., след това чрез случващото се в Украйна на практика на терен. 

Не по-малко важни са някои особености в поведението на държавите в света. Ние трябва да гледаме процесите в тяхната глобалност, грешка е ограничаването на мирогледа единствено до рамките на Европейски съюз. Това води до грешни изводи, базирани на непълна информация, на съзнателно самоограничаване. А това е и поредното доказателство, че светът се оказа малко по-голям. 


Преди седмица стана публично известно, че Саудитска Арабия води преговори с Китай с цел продажбата на част от своя петрол в юани, а не в долари. Неслучайно преди години Тръмп в качеството му на Президент на САЩ отиде в Рияд и изпълни ритуалния танц със сабите. Той, вероятно инстинктивно, разбираше по-добре Близкия Изток от сегашната администрация, която по същество е пряко продължение на тази, която дестабилизира трайно региона. Отново в същото географско пространство – Иран и Русия се приближават с всеки ден към сключване на нов дългосрочен договор. Дипломатическите контакти на най-високо ниво там стават все по-интензивни. Иран имаше мълчаливата подкрепа на Русия, когато беше най-много притискан от т.нар. колективен Запад. Иран е ключова регионална сила, носител на една от най-древните култури и цивилизации, и е държава, която помни своята история. Но и води своя собствена външна политика, която в настоящето има своите допирни точки с руската. Иран е и пример как се осъщестява адаптация в условия на санкции. Сходен модел на заобикаляне ще снабдява Европа с руски суровини, вероятно преименувани като произход, но на много по-висока цена. Отново въпрос на нужди и лицемерие. За последните 10 години Русия успя да постигне безпрецедентно високо ниво на отношения едновременно с арабския свят, с Израел, и Иран. Тази политика в момента дава своите плодове.

Ако се обърне внимание – Венецуела, Саудитска Арабия и Иран са сред петте най-богати на нефтени залежи държави. Вече стават напълно видими блоковете на противопоставяне, а това означава, че значимите преговори тепърва предстоят. Но по-добрата стартова позиция е в полза на тези държави, които създават новата архитектура на сигурност. За да се стигне до голямата маса на преговорите трябва да се премине през физически конфликт. Това е исторически доказана константа. 
Ролята на Турция е особена, но може да се причисли към държавите, които търсят промяна в парадигмата на международните отношения. Нейната роля е най – важна за нас като държава, тъй като ние попадаме в сферата на нейното преоткрито имперско съзнание. На ниво международни отношения през последното десетилетие Ердоган успя да постигне амбициозната цел Турция да бъде незаобиколим регионален фактор. Това се случи постепенно чрез използване на създалите се подходящи условия в няколко на брой регионални конфликта. От една страна Турция има стратегически прагматични отношения с Русия в множество сфери – както в енергетиката, индустрията и туризма, но и на ниво регионална политика. Все пак Ердоган успя да вкара и турската гледна точка, но и пряко влияние първо в Либия, където интересите на Турция се разминават с тези на Русия. Същото се случи и в Сирия, а след това и при конфликта в Нагорни Карабах. Вероятно ще дойде ден, в който ние ще трябва да търсим помощта на велика сила, за да защитим своите собствени интереси на Балканите и като територия. Добре е да се замислим коя е единствената държава, която има исторически страх и въздържаща роля спрямо Турция.

Действията на Израел са твърде важни и те не са императивни и осъдителни, а напротив – видяхме, и ще продължаваме да виждаме, посещения на израелския премиер Бенет в Москва.

От друга страна Индия продължава задълбочаването на отношенията с Русия, както на енергийно, така и на военно и научно ниво. Там се преплитат интересите и на Пакистан, също ядрена държава, също търсеща добри отношения с Русия, освен със САЩ. Самият регион е изключително сложен. Съвсем наскоро видяхме една индийска ракета, която влезе във въздушното пространство на Пакистан. Индия се извини, но трябва да се осъзнава, че няма случайни действия. Това беше проверка.
И една много важна особеност, на която не се обръща никакво внимание у нас – процесите вътре в Щатите. Всички тези международни фактори влошават допълнително вече влошените социална среда и структура на американското общество. Изпълнените с насилие протести от лятото на 2020г., както и крайното разделение вътре в обществото, чиято проекция беше нахлуването в Капитолия от януари 2021г. може да е извън медийния интерес, но е добре да се осъзнава, че раната не е излекувана, тя просто е скрита от нашето внимание.

-Какво според вас включва в себе си заявеният „нов световен ред“? Байдън даде пример с налагането на либералната демокрация след Втората световна война, толкова голяма ли ще бъде трансформацията и сега?

-Идеята за нов постамерикански световен ред почива върху разбирането, че хаосът трябва да бъде заменен с предвидимост, тоест – връщане към регулирането на отношенията между държавите и обществата чрез основополагащи договори. Алтернативата е да се продължи състоянието на хаос, зададено след края на Студената война като удобна „мътна вода”. В тази посока трябва да бъде припомнено и изявлението на руския президент Путин от преди месец. Там той направи официалното пренасяне на интересите на Руската империя върху европейската политика на Русия. За пръв път имаше разграничаване, но не забравяне, на болшевишката политика след Революцията. Това е и позоваването на историята, за да се разбере нуждата от нов договор. Дали ще бъде Вестфалския мир, който най-общо може да бъде определен като защита на сакралността на границите, или на Виенския конгрес, или на Ялта, но вече с изменени глобални параметри. Тоест, имаме пряка заявка за защита на класическото разбиране за държава и общество и тук са допирните точки на държавите, които участват в предизвикването на постамериканския световен ред. Част от него е вече явната конфронтация на консервативните елити, включително този в САЩ, срещу либералния елит, който представлява и наддържавните корпорации. Новият ред, за разлика от стария, не е статичен, а напротив –  той е динамичен и допуска промяна на балансите между трите държави в основата и държавите от следващите нива – регионалните сили. Светът се нуждае от обществен геополитически договор, който да регулира и поставя рамка както в конфронтацията на политическо ниво, но също така и надпреварата в научната и военно-техническа сфера. В този исторически случай културната промяна ще следва политическата, а не обратно. Това е един от другите аспекти на всяка голяма световна промяна – културният и обществен модел.

Американският световен ред има едно сигурно наследство – универсалността на английския език. И това е най-голямото наследство, което може да бъде оставено, макар и вече опорочено заради останалите особености на културния модел. Моделът на бързите храни и бързите връзки, времето, в което да подариш 100 рози има повече смисъл от една единствена роза, а това е израз на показност, която измества съдържанието и дълбочината. Жаждата за внимание е навсякъде и при всеки, всяко действие е подчинено на инстинктивното желание то да бъде видяно, да бъде разнесено и обсъдено, без значение дали ще бъде осмяно или възхвалено. Доказателство за това са всички социални мрежи на съвремието, които предоставят възможността всеки да желае да се самоизлага, за да получи внимание. Получаваш го сега и го желаеш, защото на следващия ден то ще бъде забравено, но и надминато чрез поредното публично социално предизвикателство. В съвремието дори вече е възможно и реално това да бъде начин на живот и прехрана.Този модел тепърва ще се променя и ще оформя новия тип култура, която със сигурност ще бъде смесена, отговаряща на своето време.

-Много хора свързваме новия световен ред основно с ограничаване на свободи и тотален контрол в мрежата. Но това не е ли факт и днес?

-Ако има една константа във времето, независимо от епохата и реда, тя е че идеята за контрол винаги ще се сблъсква с идеята за свобода. Самата идея за цивилизация и регулация на човешките отношения винаги води до поставянето на рамка, тоест доброволна форма на контрол чрез обществен договор. Една от най-големите заблуди за обществата е идеята, че в една част на света изразяването е напълно свободно, а в друга – ограничено, независимо дали става дума за 1950г. или за 2020г. Разликата е в лицемерния подход – в единия случай се заявява ясно и директно какво и защо се прави, докато в другия има маска на лицемерие, което, за щастие, не може да остане скрито. Със сходна сила на емоциите през 2003г. бе създадена и употребена лъжата за наличие на оръжия за масово поразяване в Ирак и по този начин бе оправдана една от най-дългите войни, тогава също наричана „операция”. Може би новият световен ред в сферата на общуването и културата ще дойде като осъзнаване, че е по-добре нещата да се назовават с техните истински имена, а думите да се върнат там, където им е мястото – при значенията. Битката със сенки винаги е неравностойна, обратът идва, когато настъпи изгревът.

Самият президент на САЩ Доналд Тръмп беше открито и напълно цензуриран в началото на 2021г. от същите корпорации, които днес цензурират всички, които си позволяват да представят различна гледна точка за един и същ процес. Дали ще бъде ограничаване на активност или през настройка на  алгоритмите за показване на публикации, или пък чрез подбор на точно определен профил на гостите в големите телевизии с пълна яснота каква гледна точка трябва да бъде представена. Уместно е да си зададем риторичния въпрос дали е възможно в държава като нашата да се появи в ефира на една от големите телевизии плакат, който е израз на противоположната позиция, заемана от дадена медия? Свободата е само донякъде и само понякога, а историята е показала, че доста често хората, които най-гръмко проповядват своята собствена истина, са склонни да изпратят на смърт другите, но не и себе си в нейна защита. 

-Какво е мястото на конфликта в Украйна в тези процеси? Чуват се руски, и не само, гласове, че операцията в Украйна е всъщност война срещу Запада, воден от САЩ, и неговата идеология – глобализация, капитализъм, ултралиберализъм. Имат ли основание такива размишления или става дума за руски комплекс, страх и неразбиране на западната цивилизация?

-Напротив, Русия разбира твърде добре Западната цивилизация. В исторически смисъл Русия не може да бъде ограничена, тя е носител на смесица от култури. Неразбирането е от страна на т.нар. колективен Запад. Хенри Кисинджър в своята книга „Световен ред” много точно цитира френския пътешественик от 19в. маркиз Дьо Кюстен, който пише следното: „Чудовищната смесица от префиненото изящество на Византия и жестокостта на пустинните орди, борбата между етикета на Византийската империя и дивите ценности на Азия поражда една могъща държава, която сега Европа вижда, и влиянието на която тя ще усеща отсега нататък, без да е способна да разбере действията й.” В тази връзка Украйна е просто елемент от Голямата игра, на която ние сме свидетели, и която формира нов исторически етап. От една страна Украйна наистина е червена линия, за която пишат и предупреждават още в края на миналия век и американските експерти по международни отношения. Равносилно като пример е някоя държава да си позволи да разполага военна инфраструктура в Мексико. Отговорът на Щатите би бил категоричен и може би много по-суров, и с право. От друга страна стои реалното възраждане на нацизма и поощряването на този процес. Неслучайно в средата на декември 2021г. ООН прие резолюция за осъждане на проявите на нацизъм в съвремието, но тук беше обърнато твърде малко внимание. Всеки процес има своята закономерност. Има и трета страна на казуса и тя е свързана с контрола и разпространението на ресурси. Това са все елементи от човешката природа, която в своята същност е константа и е непроменена още от Библейско време. Но са и част от реалполитик, която не е отживелица, а е бъдеще. Разумно е да се очаква, че след тази военна операция Украйна няма да съществува в нейният настоящ вид като граници или модел на управление. Въпрос на договаряне и част от голямата игра, но с всеки ден, в който противопоставянето се изостря от страна на Запада чрез опит за военна подкрепа, стартовата позиция при бъдещите преговори ще става все по-различна. Освен това исторически претенции към украински области имат и други съседни на нея държави, а това може да бъде разбирано в две посоки – или като позиция за договаряне, или в лошия сценарий – за задълбочаване и разширяване на военния конфликт.

-Как оценявате позицията на Китай – като еднозначна в подкрепа на Русия или двусмислена и ситуационна? 

-Китай е една от двете държави, които са двигатели на процеса по промяна на архитектурата на сигурност в света. Противопоставянето в Украйна е единият вектор на противопоставяне. Вторият вектор е САЩ-Китай, който следва да бъде разгърнат по същия модел, отразяващ Тихоокеанския театър на действие. Там е Тайван. В тази голяма игра на шах от известно време се създава ситуация, в която Щатите биват поставяни пред ефекта на вилицата, при който независимо от избора се губи поне една фигура. Това не означава, че конфронтацията ще намалее, а напротив – вдигането на залозите ще се изрази в периферните зони. Взаимната руско-китайска подкрепа не е от вчера, тя е резултат на дългогодишно задълбочаване и ясно съзнание какво се цели. А тази голяма цел по промяна на световния ред не може да се случи по друг начин. Вече се доказват на практика и действията в посока на дедоларизация на финансовата система в света. А това е един от стълбовете, които бяха гарант за хегемонията на САЩ. И все пак трябва да се повтори, че тези процеси не започнаха с началото на украинския конфликт. Светът е много по-голям от рамките на Европа и САЩ, от нас зависи докъде искаме да виждаме. От нас зависи дали ще стъпим върху книгите и информацията, за да видим отвъд тухлената стена. Или ще продължим да гледаме нарисувания хоризонт върху нея.


-И накрая да поговорим за нас. Възможен ли е неутралитет в подобен конфликт и има ли риск отново да се озовем на грешната страна? Приложим ли е приписваният на Цар Борис III израз: „Винаги с Германия, никога против Русия“? В едно скорошно интервю Симеон II промени сентенцията на: „Винаги с ЕС, никога против Русия“. 


-Българите имаме смесено отношение към царската институция от миналото, една от многото разделитени линии в обществото. Но за нас е важно да приемем миналото, да извлечем от него ползите и поуките, за да можем да извършим скок. Това е необходим товар на гърба, който ще ни направи по-силни. В основата винаги трябва да стоят нашите национални интереси. Те трябва да са базирани на приемственост и да са константи. За съжаление, в настоящето нашата външна политика отново изпада в крайности, които не се базират на реална оценка на световните процеси, а повтарят ненаучените уроци на миналото. 

Възможността да скъсаш дипломатически отношения с Русия носи двойствен смисъл. От една страна е проява на крайно раболепие и копиране на чужда позиция, пренебрегвайки своята собствена. Но от друга са щетите, които ще бъдат нанесени на ниво историческа и народностна памет. И двата аспекта говорят за крайно ниското ниво на външната политика и загуба на усещане за реалностите в световните отношения. Затова нашият път трябва да премине през собствения катарзис на настоящето. Крайните залитания винаги са резултат от собствена вътрешна несигурност и комплекси. Войната срещу себе си трябва да бъде спечелена първо вътре, за да може да има достойна проекция навън. България е носител на 1300 годишна държавна традиция, но поведението й в момента е на човек, който не помни откъде идва, за какво се бори, а може би и какво е ял преди ден. Всъщност, успехите идват единствено, когато се създаде приемственост с миналото. Останалите държави уважават силата, както и нейното проявеление чрез собственото достойнство. В противен случай хищническите инстинкти водят до изяждане на по-слабия. Но също България помни, че кръвта тежи повече от обещанията. Всяка Велика сила има своите имперски интереси, независимо от епохата, но не всяка е готова да остави костите на синовете си на чужда земя, за чужди интереси. От друга страна България помни заслугата на американския президент Уилсън в полза на българския интерес при края на Първата световна война. Но също помни и разрушената от бомбардировки София.

Трябва да се стои в полето на разума и да се осъзнава, че външнополитическа ориентация при нас не се променя отвътре, а е резултат от външна договорка – независимо дали ще бъде между Чърчил и Сталин в Москва на лист хартия, или край бреговете на Малта 45 години по-късно. Но настъпващото ново време отваря възможности, макар и не огромни, които ако бъдат уловени ще доведат до промяна на условията, които биха дали нова роля на България, роля на балансьор.

*Станислав Бачев е доктор по политология, историк. Член на Съюза на учените в България. Специалист по международни отношения и анализатор на политическите и обществени процеси.

Banner

© 2023 Lentata.com | Всички права запазени.