Сегашната Конституция е изчерпана, реформирането ѝ е неизбежно

Иво Христов:

Противоборството на външните фактори и на задкулисието за управлението на България създаде безтегловна ситуация.
Благодаря на Цоня Събчева и екипа на Радио "Фокус" за предоставения ефир. 

Конституционната реформа ми се струва неизбежна и тя трябва да е в духа на президентската република. Сегашната Конституция е очевидно изчерпана. Тя прояви много отрицателни черти на обществото ни: партизанщина, склонност към корупция, неуважение към закона, които родиха и днешната политическа безизходица. Тя не може да бъде решена с механизмите на сегашната Конституция. 

Разбира се, тези механизми могат да акушират още няколко краткотрайни и разочароващи правителства, както са правили и в миналото, но не и стратегическа перспектива за изход от тази ситуация.

Връзката между политическата класа и българите очевидно е скъсана. Това личи от малкия процент на гласуващите. Дебат няма, защото хората не вярват на търговците на политическата сергия. Думите им са като пари без покритие. Малцина им вярват. Затова и никой не купува стоката им. Затова и няма дебат, образно казано, никой не се пазари с тях, защото няма вяра в търговците на обещания. Медиите също не стимулират дебата. Едни и същи гости коментират Ковид-19, политическата криза, авиацията и природните бедствия.

Ние сме в плен на много суеверия и заблуди. Трудно е да се инвентаризират. Най-очевидната е, че ако не гласуваш, наказваш политиците. Всъщност тъкмо отдръпването от урните позволи на политическия произвол и шарлатанията да надвикат и заглушат здравия разум. 

Друга заблуда е, че президентската република означава безконтролна власт и личен режим и че затова трябва да съхраним парламентарната. Мигар не помним, че парламентарната република роди личния режим на Борисов? Повечето заблуди са лабораторно насаждани от заинтересувани кръгове и покълват с помощта на сервилни медии.

Партизираното отношение към държавното управление в България е рожба на парламентарната република, в която дори малки партии могат да държат в шах всички останали и да задават дневния ред. Това е феноменът на „златния пръст“. Помним как се разпадна последното редовно правителство - след отцепване на малка група хора от него.

Що се отнася до това кой моделира процесите в България: в първите години от Прехода процесите бяха моделирани от руслото, зададено от кръглата маса. Задкулисието неизменно беше важен актьор. Също както и външните фактори. 

В момента ми се струва, че процесите се движат по инерция, защото противоборството на външните фактори и на задкулисието да овладеят управлението създадоха безтегловна ситуация. А социалното напрежение расте, хората обедняват, цените растат, задават се енергийните сметки и всичко това вещае трусове.

Консултациите при президента са част от конституционната процедура, макар че той самият не вижда пряка полза от тях. Тъй или иначе, управленско мнозинство се постига с преговори между партиите, а не от президента. Той добросъвестно изпълнява конституционната си роля. Смешното е, че при толкова много партии в парламента самата процедура се проточва дълго във времето, тя се повтаря и с времето дотяга на зрителите и това е нормално. Това също е част от разпада на парламентарната република.

Всички медии и практически всички партии работят срещу идеята за президентска република и на този етап тя не може да сполучи. Както винаги, всичко ще се случи по най-трудния начин, с много пропиляно време и енергия, с много безплодни избори защото днешният истаблишмънт - политици, корупционен бизнес и администрация, се храни от сегашната система. А хората са уморени и обезверени. 
Тези, на които се зловиди президентската република, не предлагат никаква алтернатива, а се вкопчват в сегашната система, която очевидно вече не работи. Обществената апатия, за съжаление, е съюзник на тяхното поведение.

Много партии в България нямат разбиране за национален интерес, а някои открито привилегироват чужди интереси пред българските. Има партии, които няма да се примирят, докато не вкарат България във войната. Това е призванието им. Ние вече сме силно ангажирани с този конфликт: икономически, политически, а все повече и военно. Не съм сигурен дали следващ ракетен инцидент като този в Полша ще приключи без последствия. Рискът да бъдем въвлечени във война нараства, особено със своеобразното „НАТО на две скорости“, което наблюдаваме. Едно е да бъдеш някъде по Атлантическото крайбрежие и да наблюдаваш войната от тази по-безопасна дистанция, друго е да бъдеш на първа линия. Има сили, които търсят да консолидират тази първа линия като защитен вал за втората линия.

По темата за потенциала и рисковете от прилагането на изкуствен интелект (преди дни бях единственият български участник в конференцията „Обществени перспективи пред изкуствения интелект“ в Европейския парламент): свръхочакванията са, че изкуственият интелект ще прави онова, което човешкият не успява. Че ще надрасне възможностите на природния интелект. 

Но тъкмо в това са и рисковете. Чух един съветник на Илон Мъск да пророкува, че изкуственият интелект ще бъде най-висшето, но и последно творение на човешката цивилизация, защото ще умее да прави всичко по-добре от нас и постепенно творението ще измести твореца. Отначало в отделни дейности, а в дългосрочен план – и като биологичен вид. Затова следва да обмисляме етически всяка иновация, което нямаме практиката да правим. За това стана дума и на дебата в Брюксел.