Сбогуване с баба, каквато повечето хора не биха искали да имат

Днес баба ми напусна нашия свят.
Истината е, че повечето хора не биха искали да имат баба като нея.

Тя имаше много проблеми с нервите и тровеше живота на всеки, който е близо до нея. Когато майка е била бременна с мен, я е гонила през зимата вън на снега и студа. Докато е спяла, е пребърквала джобовете й и е взимала парите й. Когато съм бил бебе, майка е отишла в общината да моли за общинско жилище, но чакащите били много и майка ме е щипала, за да плача, за да могат да й дадат квартира и най-накрая се е изнесла самостоятелно. Когато бях на 5 или 6 години, баба ми идваше няколко пъти и разбиваше вратата в квартирата, докато най-накрая майка не сложи метална врата. Когато бях на 7 или 8 бяхме на гости на баба ми и тя от метър разстояние хвърли метален чук по мен и майка и направи дупка във вратата зад нас. Някъде около този период, веднъж бяхме сготвили печени картофи с пиле във фурната, и докато баба ми беше в банята, опитах няколко резенчета картоф. Баба ми толкова се ядоса, че хвърли цялата тава в мивката и тази вечер никой не вечеря.

В същия този период, майка не виждаше бъдеще за себе си в България, затова отиде да бере маслини в Гърция. Вечерта преди да замине ме остави с една чанта дрехи пред вратата на баба ми и почука на вратата. След това тръгна, преди баба ми да е отворила.

И така голяма част от детството ми мина при баба ми и тя имаше голяма роля в отглеждането ми. Тя винаги се е оплаквала, че има много болести, тъй като 50 години е работила в Бентонит, където е носила чували с въглища, за което й дадоха златен медал, когато се пенсионира. Когато беше на 64 години, виждаше само с едното око заради глаукома, но същата година отидохме на лекар. Той й даде капки за другото око и когато ги сложи, ослепя и с него. И така на около 64 години остана напълно сляпа. Тогава бях на 14-15 години и започнах да ходя да й помагам все по-често. Пазарувах й, взимах си извинителни бележки от училище, когато трябваше да я заведа на лекар. През годините всички от семейството я изоставиха и аз поех изцяло грижите за нея. 

Ходех пеша по няколко километра, за да й занеса храна. Тъй като нямаше електричество, защото не си плащаше сметките, взимах чували с тежки дрехи, тя ми даваше 2лв. за такси, но аз ги пестях и ги носех пеша до вкъщи, за да ги изпера и после й ги носех обратно. Няколко пъти в седмицата ходех по 15 км. на ден, за да й купя всички нужни продукти от различни места в центъра. След 2-3 часа ходене, на връщане с тежки чанти в ръце имах чувството, че някой забива пирони в коленете ми от умора. Тогава мечтата ми беше да имам колело и да имам раница, в която да мога да нося продуктите на гръб, вместо да ми режат ръцете, но нямах никакви финансови средства да си ги купя.

По-късно с много труд успях да си спестя пари и си сбъднах мечтата да си купя раница и колело и вече беше по-лесно. Когато видех приятели, на шега свалях раницата от гърба си и им я давах да я хванат и те увисваха до земята и ме питаха дали нося камъни в нея. Винаги след пазар раницата беше пълна до пръсване с всички нужни продукти и любими храни на баба ми. През последните 10-15 години се грижех за нея и й осигурявах всичко, от което се нуждаеше. Тя продължаваше да има периоди, в които ме проклина да умра, да ме блъсне кола, да вляза в затвора. На 20 години вече в косата ми имаше бели косъмчета от стрес. Имало е моменти, в които съм си тръгвал гневен, заради обидите й и не съм й купувал храна, но след 200 метра спирах от безсилие и се връщах, защото знаех, че ще остане гладна, ако не й напазарувам и сготвя. Почти всеки път, когато ходех, й готвех по няколко от любимите й ястия, така че да не остава гладна.

Аз вярвам, че всеки от нас си избира родителите и живота, защото именно това са хората и обстоятелствата, които могат да ни научат на най-много в духовното ни пътешествие и израстване. Винаги съм бил чувствителен и съм приемал обидите й дълбоко, но се научих да издигам една емоционална бариера и защита, която ме защитаваше от всяка обида и проклятие, която изричаше по мой адрес. Трудностите, пред които ме изправяше, ме направиха по-зрял и увеличиха емоционалната ми интелигентност, така че след всичко, което бях преживял, другите предизвикателства в живота ми се струваха изключително лесни и докато хора около мен се разпадаха емоционално в определени ситуации, аз ги минавах с лекота и тогава научих, че решенията ни определят живота ни и колкото повече правилни решения вземаме, толкова по-щастлив живот ще живеем. Тежките изпитания и стрес, през които ме прекара тя, малко или много ме изградиха в личността, която съм днес. 

Но след всичките й постъпки, много хора не разбираха защо продължавам да се грижа за нея и да преминавам през целия психически тормоз за една неблагодарна жена, която не оценява нищо, което се прави за нея. И аз им отговарях, че защото, колкото и да е лоша, има моменти, макар и редки, в които се появяваше една друга нейна страна – на мила и грижовна баба, която обича внука си. Винаги, когато й носех храна, първо ме питаше „Ти яде ли? Яж, за да не стоиш гладен.“ Тя беше невероятно стисната и дори, когато ослепя, държеше за всяка покупка да й се носят касови бележки, но веднъж си ударих коляното, докато се качвах през терасата на първия етаж, защото не чуваше външната врата, и тя като разбра, веднага изкара 10 лв. и ми каза „Отивай веднага на лекар, за да не ти отрежат крака.“ 

В друг момент се разплака с горчиви сълзи и каза: „Толкова те мъча. Колко грехове си навличам на душата.“

Разбирах, че това е израстване, както за мен, така и за нея. Така че през годините, вместо да я гледам като авторитет, се научих да гледам на нея като на малко дете. Научих я да казва „Благодаря“, когато й купувах любимите й храни. Научих я да си плаща сметките. Пуснах й електричеството, така че да не мръзне зимата и да не се налага да си топли измръзналите стъпала с буркани с гореща вода. Благодарение на адвокат изчистихме близо 6 000 лв. задължения, които имаше за вода, ток и данъци и платих остатъка от 2 500лв. със средствата от продажбите на първата ми книга „По-велик от живота“.
Тъй като всички хора в живота й я бяха изоставили или избягали, често водех мои приятели при нея, за да си поговорят, и тя истински се радваше и плачеше като малко дете от щастие. Понякога й купувах торби с храни и й казвах, че съм видял нейни стари познати и те са й напазарували подаръци. Тя отново се радваше и казваше: „Виждаш ли? Като те уважават хората, те помнят за цял живот.“

Заради малките подобрения през годините, имах надежда за доброто в нея и вярвах, че грижите ми не са напразни и нещо в духа й, онази безсмъртна частица, ще напусне този свят с малко повече любов и спокойствие. Аз бях последния човек в живота й, на когото можеше да разчита и  ако не бях тук, тя просто щеше да си отиде.

През всички тези години, заради болестите й, тя се изпускаше в леглото, но можеше да става и лека по лека отиваше в банята и прекарваше по 1 час там. Оттам идваха и огромните й сметки за вода. Плащах по 100 лв. почти всеки месец само за вода. Но последните месеци й ставаше все по-трудно да върви и започна да губи равновесие и да пада. Често сутринта я откривах да лежи на земята в хола, в коридора или в банята. Съседи са ми звъняли в 02:00 ч. сутринта, защото крещяла: „Помооощ!“ с цяло гърло.

Преди 2 месеца за пръв път колабира и беше на прага на смъртта. Приятелката ми беше с мен и й казах да излезе от стаята, защото не исках да вижда как баба ми умира. Езикът на баба ми се беше подул, не можеше да диша и грачеше, сякаш се задушава. Линейката дойде с две млади сестри, половин час се опитваха да й измерят пулса, накрая ми казаха, да й дам айрян, за да й се вдигне кръвното и си тръгнаха. След това баба ми беше много слаба и едва говореше. Но успях да й възвърна силите и тя лека по лека се възстанови, обаче започна, без да усеща да се изпуска и по-голяма нужда в леглото и грижата за нея стана още по-тежка и натоварваща. Хранех я в устата, перях по няколко перални на ден, 2 пъти на ден я къпех и преобличах. В тези моменти нещо ми направи впечатление. Отново имаше моменти, в които псува и обижда, но през повечето време беше по-спокойна и когато й казвах, че тръгвам, тя казваше с едно спокойствие или извинение: „Тръгвай, тръгвай, за да не те мъча повече.“

В тези моменти, повярвайте ми, ми ставаше толкова жал за нея. Самичка жена, изстрадала толкова много от живота, заради характера и решенията си, но в последните й дни около нея витаеше спокойствие и смирение. И да, в един момент си изплаках очите от съжаление и мъка, но ако не друго, баба ми ме беше научила именно да бъда силен в най-трудните моменти.

Преди месец синът й, моят вуйчо, се прибра и му казах, че не й остава много и е време да поеме грижите за нея, тъй като вече съм на 29 г., скоро втората ми книга, върху която работя от 8 г., излиза от печат, с приятелката ми мислим за общо бъдеще, и ми става все по-трудно да отделям на баба ми нужното внимание и грижа. Той се съгласи и през този последен месец от живота й, баба ми постоянно викала: „Искам Хакан. Викни Хакан да дойде. Той се грижеше по-добре за мен.“ През тези дни я посетих няколко пъти и не можех да повярвам каква разлика имаше за толкова кратко време. Беше отпаднала, слаба и едва говореше. Питах я нещо и тя не ме разбираше. Повтарях й няколко пъти, а тя продължаваше да гледа без да разбира. Последните й думи към мен бяха: „Не ме оставяй. Не ме оставяй.“

Казах й, че ще дойда да я видя отново и я попитах коя любима храна иска да й донеса. През следващата седмица сбъднах една от големите си мечти и романът ми „Пътят на героя“, в който съм писал и за нея, най-накрая излезе от печат. Канех се да отида да й съобщя, но днес вуйчо ми се обади и каза, че баба ми е починала. Каза ми, че през последните 3 дни постоянно повтаряла да ме викне да отида при нея, сякаш е усещала, че не й остава време. Може би е искала да се извини за всички тези години, може би е искала да си вземе сбогом... Не зная. Вярвам, че ще се видим на по-хубаво място на някоя красива поляна и тогава ще имаме много да си говорим и да си спомним и лошите и хубавите моменти от животите ни. Със сигурност ще й споделя за успехите ми в този живот и ще й благодаря за всичко, което ме е научила, защото вярвам, че никой друг не би могъл да ме прекара през толкова трудности и изпитания, така както тя го направи, така че тя си свърши перфектно работата и ми помогна да се каля и да израстна. 

Защо ви споделих всичко това? Исках да си взема сбогом с нея  и да предам едно простичко съобщение от нейно име:  Всеки заслужавa шанс да поправи грешките си. И това става, когато има един упорит човек, който се оповава на доброто в него, колкото и да е малко, колкото и рядко да се среща... Докато има капчица добро, има и капчица надежда.

Сбогом, бабо. Надявам се всичките ти страдания да са приключили. Аз ще те запомня само с доброто.