Родителите на Рафа остават в България

Майката на Рафа, за който в последните дни спори цяла България, излезе с апел и обяснение на ситуацията. Северина заяви, че двамата с мъжа й остават в България в опит да са отново със сина си и да разрешат създадения от роднините им и институциите проблем. Ето какво написа тя:
Здравейте!
Не смогвам да изчета всички коментари, но дори от половината, искам да отправя апел към вас.
За този месец, откакто дойдох и взех решение какво да правим с Рафа, всички мои близки ми казваха, че действам наивно, глупаво и неадекватно.
Защо?
Защото срещу мен се изливаха ВСЕКИ ДЕН жалби, искове, сигнали, разпънаха ме на кръст по институции да давам отчет как си гледаме детето. Посещения у дома от социалните, че даже и в Банско докато бяхме, звъняха от полиция за дете в риск.
И на фона на всичко това, аз съм напълно бездейна. НИЩО. Стоя в ступор и само се защитавам от всички нападки.
- Защо не преминеш в контраатака? Защо не ги насолиш за всички нередности, които вършат? - питаха ме буквално всички мои приятели.
И тук ще ви отговоря искрено: 
- Защото не вярвах! 
Първо не вярвах, че е възможно най-близките ми да организират това. И в същото време вярвах, че ще можем да се разберем с добро! Да, наречете ме наивна или глупава, но истински вярвах, че с разговор, с писмо, с общуване заедно ще стигнем до правилното решение и всички безумия с МВР-та, СДВР-та, съдилища и прокуратури ще останат зад гърба ни.
Уви, това не се случи. Насреща имаше само стена. Албена, сестрата на мъжа ми, отказа да разговаряме. Майка ми отказа да ме подкрепи и благослови в моя път и избора, който правим за детето си. Сестра ми вдигна ръце, че е безсилна да ми помогне и ми каза, че имам само два варианта - да си тръгвам към Бразилия сама или да оставам в България да си гледам детето. По техните правила.
Дадох един последен шанс. Знаех, че е последен. И дълбоко вярвах, че ще има отклик насреща. 
Обаче не било. Нямаше чуваемост. Нямаше разбирателство. И аз знаех, че край - връщане назад вече няма.
Тогава чак се активизирах и задействах. Подадох и аз на свой ред жалби, защото имаше много нарушения на закона от тяхна страна, а също и целия психически тормоз, на който бяхме подложени цялото семейство. 
В мен се събуди воинът. Не искате мир, искате война. Не искате с добро, искате с лошо. Добре! Щом е така, вадя и аз меча.
Репортажът по БНТ пък преля чашата, за да изложа цялата история пред света. Всъщност, направих го на собствената си стена за моята аудитория - познати и приятели. Писах като за тях, не подозирах, че ще се разрасне толкова тази история. 
Видях как хората по естествен начин започват да се разделят на лагери. Подкрепящите Северина и Константин и подкрепящите роднините. 
Войната се разрастна и излезе от пределите на семейство и род. Стана обществена. Много хора се припознаха в думите, без значение в кой от двата лагера. Започнаха дори грозни коментари и нападки между самите хора.
И осъзнах - това аз НЕ го искам!
Не искам да сея омраза и вражда, било и косвено. Не искам хората да се настройват един срещу друг. Това е деструктивна емоция и няма да доведе до правилните решения. Не искам да потъвам в света на здрача.
Затова излизам с апел: нека не се нападаме и унизяваме публично. Аз приемам и другата гледна точка по няколко причини. Виждам, че привържениците на Албена:
-  са интелигентни хора
- задават разумни въпроси и виждат несъответствия/ неясноти, които искат да разберат
- мислят доброто на Рафа и го подкрепят
Е, защо в такъв случай да се настройвам срещу тях и да ги мразя? Това е като минимум глупаво. 
Аз съм търсач на истината и ви призовавам всички да се настроим на тази честота. Защото истината не може да се модифицира - тя си е една. Просто на този етап не е изплувала цялата.
Допуснали ли сме грешки в отглеждането на Рафа?
100%
Няма безгрешни родители.
Но в момента се взеха най-кирливите ризи и се преекспонираха и се размятаха в колективното пространство. Акт, сам по себе си, доста неприятен. Но явно е трябвало да се случи.
Рафа влезе в нов период от живота си. БУРНО. С гръм и трясък. Той оповести, че вече не е малкото сладко момченце. Той заяви пред себе си и пред света, че вече е младеж с нови потребности, нужди и желания.
За нас, неговите родители, това беше изненадващо, заради начина, по който се случи. В момента повечето институции в България знаят за този случай и са пряко или косвено ангажирани.
Ние, като родители, имаме да вземем предвид цялата тази промяна. Тя пряко повлиява и на нашия начин на живот, защото сме семейство. Няма как да си оставим детето и да си заминем към Бразилия. Това просто не е вариант.
Оставаме в България. Животът явно ни иска тук. Да, кола, къща и багаж останаха отвъд Океана. Но нищо не можем да направим. Детето е с приоритет и явно има(ме) да изживее(м) някакъв цикъл и израстване тук.
Дали ми харесва? 
Ще ви учудя навярно, но ДА! 
На фона на целия кошмар и абсурд, който преживях (отслабнах сигурно десет килограма за месец и се чувствах като в концлагер, докато бях сама, преди Косьо да дойде), една част от мен се радва, че сме в България. 
Колкото и хубаво да е по света, колкото и да е интересно и приключенско, енергията тук, в България, няма с какво да се сравни. Усещането, че си си у дома. Макар сравнително малко да сме отсъствали - година и половина - сякаш цяла вечност ме е нямало. И душата ми пее, че отново сме в България. 
А с Рафа аз вярвам дълбоко, че отново ще се съберем. Просто като майка и родител знам и предусещам, че това е период, който той има нужда да мине и преживее. И че друг като мама и тати няма. Искрено се надявам и роднините да видят това и да го пуснат да си дойде при нас.