РАЗКАЗ ЗА МИСИРКИ

РАЗКАЗ ЗА МИСИРКИ
Видях ги и много ги харесах двете бели пуйки (мисирки) – Гобъл и Уодъл, които Тръмп щял да помилва преди Деня на благодарността. Пуйките били избрани чрез анкета в офиса на Първата дама. Помилваните пуйки щели да се пенсионират  в Държавния университет в Северна Каролина.
Това почти го преписах от съобщения в интернет и съм доста объркан за пенсионирането им в университета, но както и да е – с мисирките се случват и чудеса. 
Страхотна новина е това. След усилията за мир в Украйна спасяването на двете бели пуйки е другото най-важно нещо. 
Има такава традиция в Америка – за Деня на благодарността се ядат пуйки. Но президентът има право да помилва две от тях. 
По тоя повод се питам дали трябва да има милост за нашите мисирки. Журналистическите такива, политическите такива и най-вече – дали трябва да има милост за тези мисирки, които са наясно със света, но се правят на ударени. 
Пуйките са много чувствителни същества. Най-малкият удар в главата завършва трагично за тях. Това ме принуждава да мисля, че мисирките се нуждаят и от милост. 
Състоянието „мисирка“ е присъщо на младостта най-вече. Кой като млад не е бил надут пуяк и коя млада хубавица не е приличала поне малко на надута пуйка? 
Въпросът е кой ни помилваше тогава, кой опрощаваше грешките ни, кой ни разбираше най-добре?
Мислех, че Христина Христова (мисля го и сега) е умно момиче и  заедно със синеокия си партньор в сутрешния блок на БНТ се опитват, доколкото е възможно, да са обективни, да балансират. По някакъв особен начин ми харесва бълбукането в гласа на Христина Христова, нищо, че според мен има малко нужда и от логопед. И ако е възможно, без това: „Първи сме, първи сме!“ Малко напомня на „гулю-гулю-гулю“. И не сте първи, не сте.
Всички млади имат нужда от логопед – и в прекия, и в преносния смисъл. 
Тази сутрин обаче Христина Христова без какъвто и да е логопедичен дефект демонстрира пред Костадин Костадинов колко много харесва режима в Киев и колко много се тревожи за режима в Москва. Дори му пожела, ако иска, да отиде да живее в Русия. 
Журналистическите мисирки много добре знаят за какво става дума, наясно са. Но по вечните и непреодолими закони на оцеляването и благоденствието са наясно и как трябва да реагират, и какво да кажат. Наясно са, че Русия е лоша по произход и по природа, а Киев е ситуационно добър. И тогава те вече не са даже мисирки, защото истинската мисирка не знае на кой свят е, а са просто хора, които си треперят за хляба, намазан с черен хайвер. 
Да си изкарваш хляба с думи е трудна работа. Този, който ще ти плати за думите, накрая вместо трохи от хляб или царевични зърна, може да ти хвърли отрова или да те изгони от кокошарника. 
Хлябът, изкаран с думи, е или препечен и горчив, или клисав и недопечен. И човекът на словото трябва да е наясно с това.
Чудно е как в човешкото съзнание, в новините и в живота ни навлизат неща от различни пластове и различни вселени. Удивително е и как детайлите и подробностите вземат връх над главното и съдбовното. 
Войната в Украйна, пепелищата в Газа и двете помилвани пуйки във Вашингтон се събират в едно и по някакъв странен и невидим начин сякаш се изравняват. 
Смъртта на една животинка и смъртта на едно дете се изравняват в новините. 
Беднотията и гладът някак си се напасват с лукса и позьорството. 
И затова не са виновни нито мисирките журналистки, нито тези пуйки, които ще бъдат помилвани в Америка. 
По-нагоре написах, че пуйките, особено пуйчетата, са много крехки животни и при най-малкото чукване в главата умират. И сега, в момента,са ми пред очите детските шантави дни в Ловеч. Пред очите ми е и една сцена, когато, въоръжени с прашки, пет-шест момчетии скитосвахме по брега на Осъма. И там, точно срещу Ветеринарната лечебница на брега на Осъма, пасяха пуйки с малки пуйчета. По-нататък се сещате, нали? – Прашката, в прашката има камъче, камъчето полита и край с пуйчето. 
Винаги е било така – първо с прашки, после с пушки и куршуми, после с балистични ракети и дронове – хората избиват каквото им пречи, а понякога – и каквото им е пред очите. И никой не помилва никого.
Много жесток разказ и жестока история е това.
И въобще не е разказ за мисирки.