Пътуване към Лангобардия

АВТОР: Александър Кертин

В моята предишна статия, след ироничната класификация на групирането вътре в  националното общество добавих, че тя е вече остаряла, защото в момента някой произвежда нещо ново.

Още на другия ден разбрах кой е този „някой“ - известният млад консерватор Кристиян Шкварек. 

Той бе публикувал предложение да преместим основаването на средновековната българска държава от 681-ва на 632 година. И да се готвим за честване на кръгла  1400-годишнина. Аргументът му бе, така да се каже, концептуален: преместването на границите било „типично за повечето държави в историята“. Ето я съществената част от него:

    „България на Кубрат просто мести границите си на запад, постепенно и типично за повечето държави в историята. Няма прекъсване, камо ли отделящо двете държави със значителен времеви, географски или друг промеждутък. Всъщност идентични примери на изместване на една страна от земите върху които възниква — на друга територия, може да се даде с още много държави като ранносредновековните кралства на вестготи, остготи и лангобарди, като Унгария и дори като съседна Сърбия…“  И т.н.
   
От всички посочени „страни“ годишнина от основаването на лангобардското кралство е най-близка до днешния ден – крал Албоин завладява северна Италия през 589 г. , така че в Лангобардия ще имат годишнина, макар и не кръгла, през 2029 г. В такъв случай би трябвало българската държава още сега да командирова г-н Шкварек там, за да ни запознае от първа ръка с европейския опит в честването на годишнини. 
  Няма държава Лангобардия, така ли?...Добре, в такъв случай нека видим защо няма такава държава. 
 
Лангобардите са едно от германските племена, участвали във Великото преселение на народите. Към средата на VI в. те се насочват към територията на бившата Западна римска империя. 

По това време лангобардите, както и други племена, се намират в предържавно състояние:  обединени на кръвнородствена основа, те познават само временни, ситуационни и силно обвързани с личности обединявания /„харизматично господство“, според класификацията на Макс Вебер/. Вождовете, наричани „херцози“ приемат върховното водачество на един „крал“, но запазват висока степен на автономия.  Основната социална и военна единица се нарича „фара“. Според немския изследовател в областта на историческата социология Щефан Бройер тази социална и военна единица e хомогенна и компактна група семейства, която „успява да се организира в контингент с военни функции на проучване, нападение и окупация на територии по време на Великото преселение на народите, която води лангобардите от балтийската зона, до Панония и чак до Италия.“
/Щефан Бройер – „Държавата. Създаване, типове и организационни стадии“, С. 2004 г./
   
През 568-569 лангобардите завладяват някои важни градове в Италия, след които и Милано. Постепенно се формират в държава, като приемат най-напред арианството, а след това и ортодоксалното християнство. Преминаването от преддържавна към държавна организация обикновено е плавно и зависи от контекста. А в този контекст се явява един едновременно и външен, и вътрешен фактор – Папството. На римските папи не им харесва присъствието на лангобардите. Те действат против тях в съюз с франкските Каролинги,  вече християнизирани и сравнително отдалечени от италианските територии. Пипин Къси успява да подобри отношенията си с Папството, изострени от одържавяването на църковни земи при предишния крал. Според постигнатия компромис, земите, раздадени от Карл Мартел отново се признават за църковни, но не са отнети от бенефициентите, а те са задължени да плащат на Църквата данък за тях. По-късно Пипин предприема поход против лангобардите и принуждава техния крал да върне под папски контрол Равенския екзархат. 
   В това отношение главният пропаганден инструмент на папите е т.нар. „Константинов дар“ – фалшив документ, в който се твърди, че император Константин Велики е предал на римския първосвещеник върховната власт над Западната римска империя, следователно, над цяла Италия.
   „Ранният конкретен резултат от Дара е създаването на правна основа за териториалните придобивки на папите, предоставени им от Пипин и Карл Велики – пише Авро Манхатън. - Докато Пипин и Карл Велики ги бяха утвърдили като суверени de facto, „Константиновия дар“ ги направи суверени de jure - много важно различие от първостепенно значение при претенцията за бъдещи териториални владения…Макар да няма доказателства, че документът е бил изфабрикуван от самия папа, все пак е безспорно, че стилът на Дара е този на папската канцелария в средата на осми век. Освен това, фактът,  че документът се е появил за първи път в абатството „Сен Дени“, където папа Стефан прекарва зимата на 754 г., е допълнително доказателство, че папата е бил лично замесен в неговото създаване. Първата зрелищна материализация на Дара се явява сравнително скоро след първата му поява, когато Карл Велики, най-могъщият монарх на Средновековието, предоставя допълнителни територии на Папската държава и през 800 г. отива в Рим, за да бъде тържествено коронован в църквата „Свети Петър“ от папа Лъв III като първи император на Свещената Римска империя. Големите папски мечти за (а) признаване на духовното върховенство на папите над императорите и (б) възкресяване на Римската империя, най-накрая се сбъдват“.
 / Авро Манхатън – „Милиардите на Ватикана“ /

В следващите векове Папската държава служи на Католическата църква, като основа за нейните претенции за власт над цяла Западна Европа. Папството става стожер не само на духовната, но и на светската власт. Тя осигурява опитен в писменото администриране персонал, подкрепя владетелите при разпределяне на имуществото и длъжностите на църквата, а също и със своя собствен военен потенциал, който по времето на Отоните представлява до две трети от имперската армия. 
Изводът от изложеното дотук ще направим с помощта на един от най-изявените и авторитетни италиански журналисти в миналото Индро Монтанели: 
 
„Така завърши лангобардска Италия и никой не може да каже дали това бе щастие или нещастие за страната ни. Албоин и неговите наследници бяха неудобни господари, по-неудобни от Теодорих, докато оставаха варвари, лагеруващи в завладяна територия. Но те се асимилираха в Италия и можеха да я превърнат в нация, както направиха франките във Франция.

Но във Франция нямаше Папа. В Италия имаше.“ 
/Индро Монтанели, Роберто Джервазо – „Италия през тъмните векове“/

А сега следва да разберем защо има държава България. 
Преди всичко трябва да разполагаме с достатъчно ясна, идеално-типична дефиниция за държава. Ще използваме класическата дефиниция на Макс Вебер, която перифразирам така: държавата е териториална организация с централна власт, която упражнява легитимно насилие /или принуда/ върху цялата територия. Легитимирането обикновено става чрез някакъв „договор“, чиято конкретна форма варира според съответния исторически контекст.

Такъв договор е сключен между прабългарите на Аспарух и славянските князе на седемте славянски племена и северите. Изразът в документа /Теофан Изповедник/ се транслитерира като „ипо пактон“ и се тълкува по два различни начина. Можем да предположим, че във византийския гръцки по това време е използвана латинската дума „pactum“, която означава „споразумение“. Но това в случая няма значение – значение му придават събитията, които ще последват.
Този договор не прави автоматично териториалната организация системна, но вече очертава едно „агрегатно пространство“, в което постепенно, по време на войните, ще се утвърждава една централна власт с правото си да упражнява своя юрисдикция. Ключов момент в тези войни е победата на „българите“ при Върбишкия проход. 

Ще стане ясно защо поставям скобите след малко. Тази битка е описана в Анонимен ватикански разказ, от който ще цитирам само най-същественото:
„Българите били направили от големи дървета страшна и мъчнопроходима преграда, подобна на стена. Прочее като намерили удобен случай и като от планините, че /ромеите/ обикалят и се лутат, българите наели срещу заплата авари и околните славянски племена, въоръжили по мъжки жените…и ги нападнали докато почти още спели…
Онези /от ромеите – А.К./, които се надявали да избегнат гибелта в реката, стигнали до преградата, която българите били съградили и която била много яка и твърде мъчно проходима. Тъй като те не можели да я прекосят с конете си, оставяли конете, покатервали се с ръце и крака и увисвали на другата страна. На външната страна обаче имало изкопан дълбок ров и когато те се прехвърляли от височината, крайници им се разкъсвали….“ 
Това е точно начинът, по който воюват славяните, както го описва Псевдомаврикий в „Стратегикон“: „Обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости, като денем и нощем изобретяват различни начини на действие.“

Във връзка с тази битка научаваме и за прословутия череп на Никифор, който сам по себе си днес предизвиква противоречиви емоции: Крум извършва това действие като своеобразно легитимиране на установената власт, в която славянските вождове участват като част от „коалиционно правителство“. Така името „българи“ вече се утвърждава като политоним. 

Тепърва предстои то да се превърне в етноним. Най-напред в тази посока действат общите Крумови закони. Дали Свидас, съставил Лексикона около век и половина след Крум е предал коректно познатите ни законови постановления, в момента не е важно, съществено e наличието на централна инстанция, която може да делегира тяхното изпълнение. Делегирането става с посредничеството на административните области /комитати/, създадени от хан Омуртаг. А през 865 г. княз Борис приема християнството от Константинопол, като отхвърля претенцията на римските църква за юрисдикция върху диоцеза Илирик, в който те включват и територията на Българската държава.  
Добре известно е, че конфликтът между двете църкви придобива най-остри форми във връзка с настойчивите опити на Папството да включи в своя диоцез новопокръстените българи. 
На събора в Константинопол през 879 г. е изложена тезата, че първенството „по чест“ на папата не му дава право да упражнява и върховна юрисдикция. На този събор Българската църква приема върховенството на Константинополския патриарх и получава архиепископски ранг. Но не рангът е най-важното: Константинополската църква допуска „етничността“ като езиков носител на универсалната християнска идеология. В отговор на това действие Йоан VIII за пореден път публично произнася анатема против Фотий, а в негово лице – и против славяноезичната християнска култура и нейните първи създатели. /Добре знаем каква съдба отреждат на Методий и неговите ученици католиците-триезичници./ 
Изразът „славяноезична християнска култура“ се нуждае от обяснение, което ще определи съдържанието на понятието „етничност“ в настоящия текст.  
Когато се занимаваме със Средновековието, трябва да приемем, че освен с езика на „високата“ култура на предмодерната държава, с други езикови идентификатори не разполагаме. 

Първо, не може да бъдат установени такива езикови граници в Средновековието, каквито е чертаел ретроспективният национализъм в миналото. Липсва и постулираният единен „старославянски език“ – има неизвестен брой южнославянски говори, които никой не познава, защото те нямат писмени форми. „Там, където няма текст, няма и обект на изследване и размишление“, казва Бахтин. А „ниските“ народни култури са оставяли доста бледи и нетрайни писмени следи, при това – косвени следи, които намираме в текстове на техните културни /идеологически/ антагонисти.
Това, което може да се познава като пълноценен обект на научни изследвания, е най-напред църковнославянският писмен език /текстове/, произвеждан на две нива. 

На първото, в плана на изразяване, са изработени знаци за записване на звукове, съответно на думи /славянската азбука/; и след това с превода на богословска книжнина, тоест в плана на съдържание, е създаден втори код за внедряване на християнски светогледно-ценностни значения в съзнанието на новопокръстените славяни, най-напред във Великоморавия, а после и на „българите“ /със значение на политоним/. Културолозите семиотици от Тартуската школа Юрий Лотман и Борис Успенски наричат тези културни /изкуствени/ езици „вторични моделиращи системи“. 

И формулират тезата, че „в реално-историческото си функциониране езиците са неотделими от културата – не е възможно съществуването на език /в пълното разбиране на думата/ извън контекста на културата и култура, която да не съдържа в сърцевината си структури от типа на естествения език“.

Този културен език е създаден, на първо място, за да бъде разказвана „свещената история“, която е общочовешка /като проект/ и в този смисъл – и българска. В същия смисъл този език е и старобългарски – език на високата култура в средновековната българска държава и на нейната администрация в териториалните ѝ граници. Стандартизирането на църковно-славянския език е продължителен процес. Но той си има своите първостроители. И най-значителния от тях е Св. Климент Охридски.
„По отношение на дидактиката още първия биограф на Климент Охридски Теофилакт отбелязва, че в словата на Климент Охридски „няма нищо дълбоко и мъдро, но за това пък те са разбираеми дори за най-простия българин“. Като оставим настрана въпроса за „дълбочината и мъдростта“, можем да кажем, че структурата на текста на Климент Охридски по отношение на съчетанията от конфигурации с тъждествени семи в едноименни позиции, първо, пряко продължава фолклорната традиция, и второ, назовава в пълнота явленията на новата култура /подч. от мен – А. К./… Тези две черти му помагат да бъде разбираем от „най-простите българи“ 
/М.И.Лекомцева – „Към структурата на текста у Климент Охридски“, 1991 г./
Теофилакт Охридски използва името „българин“. Етноним ли е това, или име, с което той обозначава политическа или религиозна /християнска/ общност, третирана в духа на ап. Павел /проповядвайте на много езици, но не забравяйте, че пророчеството е едно/?
Отговорът на този въпрос идва тук. Княз Борис-Михаил поставя основите на православно-славянската цивилизация, която се развива и утвърждава в границите на Първата българска държава повече от един век преди княз Владимир Велики да приеме християнството в Киев. Така в следващите векове „историята“, както казваме за краткост, ще произведе определена „колективна културна идентичност“, дефинирана от Антъни Смит така:
„Колективната културна идентичност означава не еднаквост на елементите при различните поколения, а наличието в следващите едно след друго поколения на усещане за приемственост на дадена културна цялост на населението, на споделени спомени за по-ранни събития и исторически периоди на тази цялост и на понятия за обща съдба и обща култура, поддържани от всяко поколение“ 
/Антъни Смит – „Националната идентичност“, С. 2000 г./
Тази колективна културна идентичност е едновременно универсална и етническа. Тя придава на името „българи“ значение на етноним. През втората половина на XVIII в. Паисий  преутвърждава културната идентичност като „културна доктрина“ /А.Смит/ на българския национализъм.  
Това прави България европейска страна. Нещо повече – тя е първата страна с европейска идентичност в перспективата на последните три и повече столетия, когото след Вестфалския договор /1648 г./ в Европа започва утвърждаването на системата от национални държави и техните стандартизирани национални /“етнически“/ езици. 
А когато говорим за това, не трябва да забравяме, че „империята на злото“, наречена по-късно Византия, пренебрегва догмата за триезичието или както казва един съвременен гръцки историк,  отказва се от икуменизма на гръцкия език заради икуменизма на християнството и допуска във вероизповеданието и културното строителство и други езици, освен „свещените“. 
Ето затова има държава България. И има, и няма: по волята на едно малцинство тя бе напълно лишена от  суверенитет. Фактически държавния герб бе свален и не неговото място се настани ГЕРБ. 

Вече имаме и „коалиция от желаещи“, които воюват против исторически формираната културно-национална идентичност. Те ни предлагат - „хитро“, както вероятно си мислят - пътуване към Лангобардия: да  станем „велики“ като с комплексарски ентусиазъм  подменяме историческата идентичност с „евроатлантически ценности“ и с неоезически „генеалогии“. Към тях г-н Шкварек присъединява и „космополитен консерватизъм“, както характеризира възгледите му една негова почитателка.       
В случая г-н Шкварек се присъединява към „неоезичниците“ като ни предлага да се обединим около  Palaiá Megálē Boulgaría -  нетрайно племенно обединение, нееднородна част от Западно-тюрския хаганат, която Кубрат успява да отдели по време на борбите между родовете Дуло и Нушиби за властта в хаганата. 

Предполага се, че това отделяне е станало още при вуйчото на Кубрат - Орган, който бил негов „наместник“ /Именник на българските ханове/ докато той навърши пълнолетие. Освен това Кубрат е малко проблематичен: израснал в Константинопол, покръстен, „завързал нечувана дружба“ с император Ираклий – поне две „общества“ ще го обявят за византийски агент. По сигурно е в „обединителните“ си действия да се облегнем на вуйчото.
Орган е името на главният герой и старейшина на род от повестта-легенда „Шареното куче тича край морето“ на съветския писател с киргизки произход Чингиз Айтматов. В тази древна легенда е кодиран смисълът на нашето историческо съществуване. „Шареното куче“ не е куче, а скала, която стои като страж на брега на морето. Тя и Орган живеят в мистично единение. Така и ние, потомците на славния Орган, стоим на брега на Черно море като страж на европейската свобода; като стена срещу „чудовищната руска агресия“, както казва вождът-шаман Бойко Борисов. Тъкмо сега е моментът  в чест на 1400-годишнината да напишем монография със заглавие: „Вуйчо Орган и значението му за Европа“. А на американците ще казваме:  Вуйчо Орган за нас означава същото, каквото за вас Чичо Сам. Вечна дружба между Чичо Сам и Вуйчо Орган!
Така  ще го извъртим – да звучи хем обединително, хем евроатлантически. И даже малко космополитно: море, брегове и пр.
Ако съхраним чувството си хумор, както Джордж VI съветва англичаните в края на Втората световна война, възможно е и да оцелеем. Явно силите ни – умствени и морални – не стигат за нещо повече от това.