ПСИХЕДАЛИЧНО (ИСПАНИЯ, 2003)

Това е текст на Мартин Карбовски, писан през 2003-та. Публикуван е като част от книгата му "Пътеписите".

*****

Пътувайте бе, маскари!

Българите са страхливи хора.

Нация от страхливци, домоседи и домосери.

Те се плашат от света, който започва веднага след прага на кочината им.

Българите са обратното на пътешественици, те са анти-магелановци.

Да се сещате за поне един български пътешест­веник?!

Някой, който да е отишъл до съседното село и да е измислил нещо по-различно от приказката за ламята?!

Сякаш по презумпция в другото село има ламя, жените са мустакати, а мъжете – импотен­тни.

С една дума, стойте си в къщи и не ходете никъде у нас си е най-добре.

Всяко лято от всички страни на планетата през границите из­лизат едни хора, които не са обикновени туристи, не са обикновени пенсионери, не са и секстуристи - те са на средна възраст 20 години и тръгват нанякъде (сами или по двама, не повече, защото тогава стопът не върви).

Чехи за Амстердам, чукчи за Мадрид, руснаци за Париж, италианци навсякъде, млади французи в Созопол, англичани в Триград, португалци в старото Едо, немци в единствената бирария в Диарбакър.

Светът е подреден и малък и всички са навсякъде.

Българите обаче отиват на село.

Нямали пари.

Не знаели езици.

А то никой на планетата няма пари - тези, които имат пари, или нямат време, или практикуват военен туризъм със самолетоносачи.

Освен това хората рядко говорят добър английски - особено ако са кокни-пичове от старата част на Сохо в Лондон.

Какъв ви е пробле­мът, не мога да разбера?!

Светът е далече само в психиката ви.

Точно това си мислех, когато тръгнах за музеите на Салвадор Дали във Фигерас и Порт Лигат, Испания.

За осем дни не срещнах нито един българин освен един емигрант в бара на Фигерас, който майка му го е завела в Испания, когато се оженила за италианец.

А в Барселона, например, срещнах индианец от племето навахо.

Срещнах и всякаква младеж с колела, мотори и с вдигнати палци.

Пътуват, защото не ги е страх да опитат.

Защото имат идея да отидат някъде и заминават с бюджет от 100 евро, събиран цяла зима.

Да имаш идея и малко смелост е спорт, който българите не прак­тикуват.

Замислете се как е изглеждал Гауди, когато в началото на XX век е нахвърлял пред испанските общинари някакъв проект за ужасно огромна и вечно строяща се катедрала и им казал - ето така ще изг­лежда, няма да прилича на нищо познато и ще я кръстим на свещеното семейство на католическия Исус.

Сто процента са му се смели, както биха ви се смели и в България.

Историята трудно търпи мечтатели и хора с идеи.

Но пуска почти всички, които са решили да се пробват и които не ги е страх да не им падне катедрала на главата.

У нас така казват - защо ни е катедрала, ще вземе да ни падне на главата...

Ако днес у нас се роди човек, подобен на Гауди, ние ще му се смеем до припадък, ще се опитаме да го напием и понеже той ще започне да носи камъни и да ги слага един върху друг, ние ще го арестуваме и ще го пратим в Курило, където е пълно с такива архитекти.

Архитекти, полудели не защото мечтата им е голяма, а защото хората у нас са малки.

Малки са и вместо да се променят, те предпочитат да се псуват и да работят като чистачи на канали във Венеция, щата Айдахо.

Гауди също е луд.

Разбран от каталунците луд, който е започнал да строи една катедрала, а днешните испанци не знаят как да я достроят вече 70 години.

 Салвадор Дали и той е луд.

Гений, култ, кич и кошмар, успял да продаде на света всичките си объркани сънища поради една проста причина - че не го е било срам да ги разкаже.

Когато той почина през 1989 година, аз бях в казармата и незнайно защо се сдухах от репортажчето във в-к Народна армия.

Същата не­ясна мъка за непознат човек изпитах по-късно и за Фреди Мъркюри.

Просто усетих как култовите те, двамата велики, свързани по разли­чен начин с Барселона, си отиват.

Големите си отиват, а ние седим в казармата на живота и чакаме да дойде великото уволнение, за да се оплачем и на най-големия култ - на самия Господ: „Господи, и една катедрала не можах да ти измисля - просто нямах време и другите ми пречеха. Пък и аз се отказах, защото така и не разбрах защо ти е трябвало, Господи, да създаваш човек като мен.“

През живота си човек трябва да направи поне едно поклонение.

За останалите култът на това поклонение може да е смешен, може да е Господ, сграда, дърво или Южния полюс - няма значение.

Трябва да се направи.

Аз го направих.

Никога не съм знаел, че това може да ми се случи.

Струваше ми 15 евро в едната посока (трябва да има ценоразпис, защото първата реплика на малкия българин е „човек като има пари, всичко може да направи“).

Истината е, че животът не струва пари, така както и мечтата в главата ти никой не иска да я чарджва.

Силно ядосан на групата българи, с които слязох до Барселона (защото веднага седнаха да пият кафе на площад Каталуня, сякаш не могат да го правят и в центъра на Пазарджик), разгледах Саграда Фамилия и си купих билет до Фигерас.

Два часа и половина път, 3,50 евро.

Влакът е с музика и климатик.

Полупразен, но затова пък пътниците сякаш са взети от вавилонско стълпотворение - почти по един от всяка нация, за която можете да се сетите.

Във Фигерас, на гарата, влизам в първия бар и искам минерал­на вода.

Струва 29 евроцента, но аз съм закъсал за вода и ще платя малко повече ог едно евро.

Искам си вода на английски, момчето не ме разбира.

Казвам му „агуа фриа“ на изключителен каталунски и той вади студено шише.

В същото време се обръща към възрастната жена на бара до него с думите „Колку беши водъта ма, майко, идин и двайсе ли беши?“

Казва се - то е ясно - Мартин (17) и живее във Фигерас с майка си и втория си баща-италианец от три години.

Как е в България, пита, но по-скоро от учтивост.

Мартин „по принцип е от Габрово“ и е доволен от Испания.

Само дето няма гадже - седи си седемнайсетгодишен, млад, красив, рус даже, но каталунките нещо не му се връзват.

Сигурно заради религията им.

Мартин и той не пътува много, но се гордее, че живее в род­ния град на Дали и ме упътва към музея.

Дано да греша, но ми се струва, че всички уредили се емигранти се държат леко нащрек с минаващите българи - да не им поискат подслон или нещо друго без пари.

Това е също толкова гадно, колкото и да поискаш подслон или нещо друго без пари.

Намирам си пансион от хубавите - 22 евро, с баня, по-хубава от моята вкъщи.

Има пансиони и по 10 евро с обща баня, има и хотели по 100 евро стаята.

Уморен съм и за срам вече нямам сили да отида до музея, но вечерям със собственоръчно направения си сандвич, сглобен и откраднат от закуската на голе­мия хотел в Барселона.

Лягам си.

От София ми звънят.

Казват, че пият.

Самотно е някак.

На сутринта вали, но музеят е близо.

Докато го отворят, отивам да слушам неделната католическа проповед в катедралата на пло­щад „Гала и Салвадор Дали".

Католическата религия е убедителна, но това е защото съм гледал много филми за стигмата.

На излиза­не от службата с изненада установявам, че пред музея на Дали във Фигерас се събира тълпа, която се самоконструира като опашка.

Отварят вратите — 8 евро билет за музея, платими на фондация „Гала и Салвадор Дали".

И в смъртта си Дали остава меркантилен мръс­ник, биха казали Арагон и Елюар за стария си приятел.

Повече от сто души правят митинг на малкия площад, където има три еднакви статуи на Дали, изправени високо върху постамент от тракторни автомобилни гуми Пирели.

Влизаме вътре като овце, като се бутаме, все едно сме на сезонна разпродажба.

Първо правило на гения:

Ако си гении, а дори и да не си, организирай си музей приживе, защото няма да има кой да ти го направи, след като умреш (особено ако си в България)

О, чудо!

Отвън музеят прилича на крепост с огромни бели яйца по стените, женски фигури и рицари с франзели на главите.

Високите му стени са червени и са налепени със златисти форми от гипс - или лайна, или каталунски обредни хлябове.

Според гидовете са хлябо­ве, разбира се, но като знаем за любовта на Дали към собствените му екскременти, нищо чудно и лайна да са.

Вътре нешата са толкова много и толкова красиви, и причудливи, и еклектични, и кичови, и вечни, че искаш само едно - да си сам една нощ и да разглеждаш, да разглеждаш.

А после може и да си откраднеш.

Нещо малко.

Второ правило на гения:

Ако си гений, а дори и да не си, докато си организираш приживе музея, не прави нито един компромис с това, което ти е хрумнало - направи каквото си намислил, защото няма кой друг да ти го направи (особено ако си в България)

Водопади от зеленина, бойници със златни женски тела, злове­щи фигури над вратите, направени от несъчетаеми материали - бетон, дърво, желязо, стъкло и камък.

В средата седи един огромен стар Кадилак.

Над неговия мотор високо се извисява най-дебелата сексапилна нимфа на света, излята от позеленяла мед.

Гледаш я и разбираш, че ако трябва да направиш женски задник от мед, можеш единствено да го излееш — да не пестиш материала и задникът да не е кух, а плътен и истински.

И това не е всичко — над жената, върху колона, висока десет метра, във въздуха плува кораб, от който се стичат огромни застинали сини капки.

Как се разказва един музей?!

Ето заради това ме е яд, че си седите вкъщи.

Трето правило на гения:

Ако си гений, а дори и да не си, докато си правиш приживе музея и някой майстор на фаянс ти рече, че тази каменна плоча не се съче­тава с онзи стар пън, приличащ на дракон, че за колона не могат да се използват автомобилни гуми или изобщо по какъвто и да било начин прояви съмнение, че си луд - просто вземи камък и убий майстора. Защото иначе той ще те убие {особено ако си в България)

Възхищението е глупава реакция.

Но няма как да не му се въз­хитиш.

Не на гения на Дали, а на превеликата му самоувереност, на автоосъзнаването, че е нещо повече от другите.

Нещо, което вие и аз не можем.

А трябва.

Оказва се, че вътре в кадилака има манекен- шофьор, а на задната седалка има манекени на стар мъж и запазена госпожа, които продължават да пътуват нанякъде, и това не е мета­фора, защото гумите на кадилака са истински, с бял кант, стъпили са на път от миди, а господинът и госпожата са обрасли с изкуствен бръшлян, полазен от пластмасови охлюви.

О, Боже!

Съвършенството не бива да бъде отлагано.

Това разбрах аз от тази инсталация.

Обичам се и действам, без да отлагам.

Вътре в самия театър-музей има огромни пана, които изобразя­ват, но не са най-великите му картини.

Истината е, че репродукци­ите изглеждат по-съвършени от истинските платна.

Точно в това се състои шегата на гения - тиражирай несъвършенството на гланцира­на хартия и ще имаш пари.

Тиражирай гениалността на гланцирана хартия и ще имаш мит.

Дали е направил и двете.

Дали е направил и двете?

Посетителите на музея също са глупави.

Глупави са като крави, които случайно са стъпили върху платното на художник.

С очите си видях как туристите снимаха на тълпи всичко, което им приличаше на картина или инсталация, включително и един пожарен кран.

Вярно, свръхмодерен пожарен кран, от пластмаса с цвят на слонова кост и с фалическа форма, но все пак пожарен кран.

Дали и Гала си­гурно се въртят в гробовете си като вентилатори.

От смях.

Постоях в музея във Фигерас няколко часа.

След това веднага тръгнах към Порт Лигат, недалеч от Кадакеш - там, където Дали и Гала са живели повече от 30 години.

Пътува се със автобус. (4,70 евро.)

Разстоянието от Кадакеш до Порт Лигат може да вземете на стоп или да извървите пеша.

Къщата, в която е рисувал най-продаваният и луд художник на света, е варосана.

На входа има охрана и един кипарис, който расте в лодка като в саксия.

Снимах спалнята на Дали и Гала.

Бидето на Дали и Гала.

Стаята на Гала - тайна стая, в която се влиза от дрешника, с красива акустика и миндери околовръст.

Във всяка стая имаше камина.

В ателието на Дали имаше прозорци без черчевета и всичко беше бяло.

През един от тези прозорци се вижда това, което виждате в почти всяка негова картина - морето и двете части суша отляво и отдясно.

Дали цял живот е рисувал един и същ втори план - гледката от прозореца си в Порт Лигат.

Рисувал е седнал.

Чакай малко.

Как така е рису­вал седнал, като повечето му картини са пет на пет метра?!

Няма невъзможни неща - в ателието има огромна желязна конструкция от винкели, където е закрепвал картините си.

И понеже е трябвало да се качва на стълба, за да рисува горните им ъгли, той, Дали, по най-гениално мързеливия начин, просто пробива пода на ателието си и така конструкцията сама сваля и вдига пред седналия художник всеки сантиметър от платното.

Върху нея все още стои последната, недорисуваната картина на Дали - синя фигура на гол мъж.

В къщата имаше няколко клетки за птици и ужасни препарирани лебеди.

Това са лебедите на самата Гала, която заповядала след тях­ната смърт птиците да се запазят.

Имаше и няколко малки клетници - за щурци.

В една от стените срещу спалнята под особен ъгъл беше зазидано голямо красиво огледало в махагонова рамка.

Това огле­дало гледа на изток така, че сутрин още първият лъч на слънцето да влезе в леглото и в окото на Дали.

Пълен идиот.

Велик.

На една от вратите, през които нямахме право да влезем, с обик­новено тиксо беше залепена онази снимка на Гала, с голата лява гър­да, по която е правен един от най-великите портрети в историята на изобразителното изкуство.

Излязох от там и отидох на брега.

Това място все още не е ку­рорт.

В залива имаше само няколко обикновени лодки.

Взех първия автобус до Фигерас, а оттам с влак се прибрах в Барселона. (Всичко 11,90 евро.)

В огромния пъстър испански град се огледах за българи, с които да си поговоря за Дали.

Нямаше никой.

Видях как един раста-пич палеше първия си джойнт за вечерта.

Казваше се Мичавила или нещо подобно.

Какво пушиш, питах го.

Поко табако, поко джойнт, поко хашиш.

От всичко по малко.

Питах го дали не е забранено да се пуши трева в Испания.

Той ми обяс­ни къде да си купя, със знаци и усмивки.

Не бе, човек, омбре, не е ли прохибидо да се пуши на улицата.

А-а, светнаха му очите на Мичавила прохибидо е, много е прохибидо.

Дръпнах си и аз и му казах, че съм бил в музея на Дали в Порт Лигат.

На кого?! - попита той.

Не мога да се сетя къде си ходил, аз не съм чувал за такъв музей.

Ела довечера с мен - поко табако, поко джойнт, поко хашиш.

Добре, казвам му аз, като няма с кого да споделя въодушевлението си, поне да дам възможност на въодушевлението ми да се сподели с мен.

Казах на Мичавила, пич, един ден ще си направя музей, музей на себе си, преди да умра.

Като Дали.

„А, така ли?“, пита Мичавила.

„Не е лоша идея. Ти откъде си?“

„От България.“

„А?! Не се сърди, човече, няма значение, просто твойта страна и този музей, за който ми говориш, просто не съм ги чувал... окей?“

Не се сърдех.

Разказах му как веднъж през 1997, леко пиян, ка­зах на едно момиче в една стая на Раковска, където беше първият ми офис (там работехме, там спяхме на пода, там пиехме и водехме жени): „Някой ден отвън на тази стара софийска сграда ще пише: Тук пи, писа и други неща прави Мартин Карбовски (19ХХ-20ХХ), го­лям български хххххххххххх и известен световен хххххххххххх.“

Всъщност още не знам какво точно ше пише, но ще си го нап­равя.

Сам ще си го направя, за да съм сигурен.

Мичавила потвърди, че така трябва да се правят нещата, особено ако си гений.

Особено в България.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}