Противопоставянето между двете половини на американското общество достигна до опасни - за Америка и за света - размери.

На 20 януари изтича мандатът на президента Доналд Тръмп. Оценките за този мандат се разполагат в два максимално ожесточени и враждбни един към друг полюса - този на неговите ентусиазирани привърженици и този на неговите опоненти (не обичам да използвам думата "врагове", макар, че в този случай може би е по-подходяща). Тръмп бе политическа фигура на властовия връх във Вашингтон, която ще остане в историята със способността си да взима радикални решения, да влиза в конфликт винаги, когато сам прецени това, да бъде еднакво безцеремонен както към противниците си, така и към съветници, членове на екипа в Белия дом, значими фигури от Републиканската партия, която той оглавяваше в продължение на 4 години. Тръмп бе безразличен към това какви чувства или оценки, предизвикват позициите му. Той оспори не просто правилата на поведението, което един американски президент дължи на другите, но и статуквото, което поддържа американската институционална система и системата на международните отношения след Втората световна война насам. Той с лекота навикваше своите партньори - лидери на страните от НАТО, Европейския съюз, създаде прецеденти и загадки на отношението си към авторитарни фигури като президента Путин, северокорейския диктатор Кем чен-Ун, влезе в открит спор с Пекин и промени условията и формата на отношенията между САЩ и всички тези страни. Неговата политическа подкрепа идваше - и ще продължава да идва от способността и успеха му да поляризира двете половини на американското общество, да противопоставя интереса на Америка с интересите на други световни сили и фактори - без значение съюзници или опоненти. Неговите привърженици го боготворят за тази негова способност да разделя, да влиза в битки, да узаконява и най-спорните си решения с аргумента "Америка преди всичко". Противниците му - в Америка и другаде - го отхвърлят с емоционален патос, невиждан дори и в "деликатната" политическа култура на Балканите и Кавказ. Когато човек иска да промени едно статукво, той трябва да му се опълчи. Копгато един лидер иска да промени едно статукво, той трябва да удържа в поведението си две трудно съвместими стратегии - на решителната промяна и на грижата за общественото единство. Президентът трябва да води, но президентът трябва и да обединява. След протестното движение, което разтърси Америка през пролетта и лятото на 2020 г., след многохилядната демонстрация във Вашингтон на 6 януари, част от която си позволи да нахлуе в Капитолия, оценките на Америка и на света за Доналд Тръмп стават все по-острастени и несъвместими. Каква ще бъде оценката на историята за тази фигура на върха на Америка - на 45-ия президент на САЩ? Старата госпожа не обича да бърза. Тя ще каже своята дума тогава, когато прахът от днешните битки ще се утаи и когато днешните две антагонизирани половини на Америка успеят да застанат заедно едни до други в дистанцията на времето, за да успеят да извлекат и споделят помежду си поуките и мъдростта на преживения опит. Тази оценка ще формират и хората от света извън Америка, за които управлението на Тръмп бе най-малкото необичайно - ако не травматично. Едно е сигурно - противопоставянето между двете половини на американското общество достигна до опасни - за Америка и за света - размери. Днес и утре политическият успех на властовия връх във Вашингтон ще се измерва със способността за помирение, а не за противопоставяне. Това се отнася както за новия президент Джозеф Байдън, така и за всички други властови позиции във Вашингтон.

   Автор: Огнян Минчев, фб