“Попаднах случайно на това писание във фб, авторката не е в приятелската ми листа, нито я следвам..."

“Попаднах случайно на това писание във фб, авторката не е в приятелската ми листа, нито я следвам.
И останах потресена и от него, и от коментарите под него. И много се натъжих. Кога станахме толкова “ергенски” /като манталитет и послания на пошлото риалити/, настроени и програмирани “да се надскочим” с една чанта, да станем “по-добрата версия на себе си”…с една чанта?!?!?
Тази женица с поста си ми заприлича на една друга - бивша мис, понастоящем “успешна бизнесдама” /е, бизнесът е на мъжа й и беше обект на журналистическо разследване по повод смъртоносни последствия от него/, която занимава аудиторията от “скъпи мои” с гардероба си, с покупките, пътуванията, успешния си брак, раждането си и прочие.
Хора, аз ще ви разкажа за изпита си по детски болести през далечната 1991 година. Беше в клиниката по детска онкохематология в ИСУЛ. Асистентката не ни допусна в три стаи, за да изследваме пациенти /това е практическата част на всеки изпит по клинична дисциплина/, защото бяха терминални /умиращи деца/ и близките бяха с тях. В четвъртата стая имаше две деца, едното пред изписване, с чиято майка разговарях, и едно към 12-годишно момиченце с огромни сини очи, които никога няма да забравя. Разпитах майката, поиграх си с детето, беше 3-годишно, и жената отиде да й подготвят документите за изписването. Голямото дете стана от леглото, беше с клин и се видяха деформирани стави /вероятно от основното заболяване/, заговори книжката, която четеше, погледна ме и каза “Лельо, може ли нещо да те питам”. “Ама, разбира се, питай”, казах, смятайки, че ще е нещо, свързано с книжката. А то, гледайки ме с огромните си сини очи, без косичка, без мигли и веждички, едно лице, едни очи, ми попита “ Лельо, аз още колко ще живея”
Изхвърчах от стаята, после се явих в друга клиника на изпит.
Не можах “да се надскоча”, “да стана по-добрата версия на себе си”. Но винаги, когато има и най-леки продроми, че съм станала “велика” и съм се надскочила или повярвам, че съм станала “по-добрата версия на себе си”, заради това, че съм попаднала случайно под светлините на прожекторите или пък съм се отъркала о силните на деня, се сещам за тези сини очи и излизам моментално от филма. И не уведомявам аудиторията как съм се извисила през материалното. Няма да ми отива на годините да се излагам толкова.
Нека бъдем просто хора, стига сме се надскачали и стига сме били разни версии на база притежание на предмети и материален статус!
СТИГА!!!!
Докато пиша този пост, слушам “Фалшив герой” на Тодор Колев 
И аз оставам….версията, която градя вече 60 години и спазвам първия основен принцип на медицината “Primum non nocere!”
Ето безумният пост
“4 години носих една чанта от Виена първата ми от Louis Vuitton. 
Чанта, която тогава беше извън възможностите ми… но я избрах въпреки това.
Днес… дойде време за Dior.
През годините съм инвестирала милиони в активи, правила съм големи сделки, купувала съм какво ли не… 
но когато стане дума за МЕН 
да си купя нещо красиво, скъпо, желано…
се включват всички гласове: 
„Не сега“ 
„Не го заслужаваш“ 
„За тия пари можеш нещо по-разумно“
Точно пред магазина на Dior ми прилоша. 
Буквално. 
Толкова силни бяха тези вярвания.
Но… направих това, което винаги правя: 
стиснах зъби и влязох.
И това беше моментът, в който пречупих себе си. 
Не за първи път… но един от най-силните.
Истината е 
най-трудно е да надскочиш себе си.
Чантата? 
Тя е просто символ.
На избора. 
На растежа. 
На това да си позволиш.
И да, ще ѝ се радвам. 
Дълго. Истински. С благодарност.
Но най-ценното, което си купих днес… 
е нова версия на себе си. Аз не съм същата!”"