Похитената държава

19-12-2020г.

Лентата

Автор: Николай Слатински

Прокуратурата: В „онези“ записи няма нищо.

МВР: В побоя над журналиста е нямало насилие.

Така е в похитената и присвоена държава с покорените и покорните институции.

Властта е волна да прави каквото си поиска, отговорните институции никога няма да предприеме нищо, което да засегне интересите им.

Можем да наричаме политическия режим демокрация, ако от това ще ни стане по-леко.

А всъщност това е автократична система на недосегаеми изборни (избрани) аристократи.

Система, запазила лошото от соца и взела лошото от демокрацията. От демокрацията като сляпа и формална процедура. От фасадната, симулативната, имитационната, фейк-демокрация.

И така постепенно ние затънахме в едно уродливо политическо блато – без правила, без норми, без ценности, без изход.

Властта има всичко, за да се възпроизвежда още дълго на власт – милиарди (нищожна част от тях прелива от чекмеджетата), медии, държавни и „улични“ силови структури, правила, при които тя печели още преди първия съдийски сигнал.

Обществото се е разделило на 90%:9%:1%.

90% са безразлични към начина, по който ги управляват, апатични към случващото се, дистанцирали се от всичко, което не е свързано със собственото им оцеляване, страхуващи се от промяната, да не би да доведе до нещо по-лошо от лошото сега.

9% са много критични към властта, но на кухните, край масата, в личния си живот и във фейсбук. И това тяхно отношение им стига, за повече нямат нито време, нито желание, нито мотивация, нито сили.

1% са активните, всеотдайните, неуморните, протестиращите.

Но те са се окопали в своите радикални разбирания и са непримирими едни към други почти толкова, колкото са към властта. Не желаят да правят компромиси. Не искат да изменят на принципите си. Не могат да преглътнат недоверията си. Не са способни да се обединят в името на главната цел.

А главната цел е да се пресуши блатото на некомпетентното управление, на лишаването на страната от бъдеще, на арогантния и циничен език, на апокалиптичната корупция.

Даже тази главна цел не може да ги сплоти, да ги накара да си подадат ръце, да тръгнат заедно, да се борят с общи усилия.

Затова те, макар и единствените съпротивителни сили срещу бездарния и безпросветен начин, по който ни управляват всички нас и и срещу онези, които злостно, злорадо и злобно злоупотребяват с властта, абсолютно неволно стават съучастници в поддържането на този проклет политически режим, който мнозина от нас по инерция продължават да наричат демокрация…

Ако разсъждаваше като тях, великият Чърчил никога не би направил историческия си компромис, да се съюзи със самия кръволок Сталин, за да бъде победен другия, още по-страшния кръволок Хитлер.

Ако разсъждаваше така големият Кисинджър, никога не би убедил лидерите на САЩ в най-опасните и непредсказуеми с последствията, до които могат да ни доведат, години на Студената война, да разиграят китайската карта, като се сближат с едната тоталитарна, комунистическа и опасна за Запада държава срещу другата тоталитарна, комунистическа и още по-опасна за Запада държава…

Докато плащаме емоционален данък на нашите фундаменталистки по същността си възгледи, докато робуваме на нашите крайни и несломими убеждения, докато разсъждаваме, че може да сме малко, но да сме истинските, докато не намерим сили да потърсим вместо онова което ни разделя, това, което ни сплотява, няма да променим нищо.

А България плаче с горчиви сълзи за промяна.

Тя по-добре от всички нас осъзнава, че така повече не може да се продължава. И тя жадува промяната не заради себе си.

България е много високо над това.

Тя жадува промяната заради всички нас, българите. Защото никой не ни обича всички нас, българите толкова, колкото ни обича България.

Но всички ние изглежда обичаме себе си повече, отколкото нея.

Затова не искаме да ѝ помогнем.

И така да помогнем на себе си.