Писмо от една жена без матка

Автор: Жени Димова

Искаш ли да ти разкажа приказка - такава, чийто край е с многоточие...

От теб се иска само да четеш.

Животът може да ни изпитва, да ни се струва труден, да ни събаря, но дишай и поеми въздух. Ако ръката ми хване друга, а другата трета - от ръцете ни ще стане верига, по-силна от стомана.Тя ще удържи и на най-силната буря. А моето „после“, надявам се, не е  прекалено далеч...Не е така недостижимо.

Пиша този текст през сълзи. Как да намеря " утроба назаем"? Никога не съм предполагала, че това ще ми се случи. Но животът се случва, докато правим планове. Няма да пиша моята история, ще пиша за живота.

Отварям очи и си мисля - днес ще го направя! Ще пусна петицията, защото искам шанс. Искам надежда! Искам сълзи от щастие, дъхът ми да спре. Мога да изпиша много, но мислите се блъскат в главата ми и пиша това, което чувствам в момента. Чувствам безсилие, празнота, болка. И за да не остане някой с грешно впечатление - имам син, който безкрайно обичам, но начинът, по който имам правото  да стана майка, отново бе отнет - по жесток и мъчителен за мен начин.

Мисля, че намирам утеха в това и считам за мой дълг и лично убеждение да се боря докрай, за правото на нов живот. Щом в България може да получиш донорска яйцеклетка, можеш да я дариш... Защо тогава не може друга жена да износи детето ти? Хиляди обяви на жени, едните търсещи, другите - предлагащи утроба за 9 месеца, срещу заплащане?

Исках да бъда подготвена, но как може човек да бъде готов за нещо, което дори и църквата отрича? Не ми се слушат тези хипотези и заучени фрази. Не искам да търгувам и да пиша обяви с фалшив профил, трепереща, че това, което правя е незаконно. Искам закон за сурогатното майчинство в България. Ясни и точни критерии, равноправни за всички потенциални и бъдещи такива жени с непродуктивни проблеми. Изконно право на жената е да бъде майка. Не ни отнемайте това право!

Искам надежда и нещо назаем...Една утроба за 9 месеца, за да има радост в домовете ни. За да има на кого да разказваме приказки, за да има кой да ни обича!

Два глагола ме определят най-добре: “страхувам се“ и „разрушавам се“. Хубавото на тежките ми моменти е, че ми дават равносметка. Пресмятам умело колко ценно е всъщност това, което са ми отнели. Лошото им е, че ме вкарват в паралелна реалност, от която трудно излизам. Надеждата е като хронична болест, не знаеш в кой момент ще ескалира и ще те помете напълно. Съдбата има много лица, понякога ни прегръща, друг път ни оставя да вярваме, че няма път напред. Тя е лицето в огледалото, изгубило представа за истинската си същност - променено от болка и гняв, вгледано в мрака на собствената си безнадеждност.

Уморена съм от думи,  които летят в пространството и умират, преди да бъдат чути. Сънят изчезва и отваря реалност, която променя човека. Става част от закуската и вечерята, докосваш я, сънуваш я, до момента, в който не разбереш, че никога няма да свикнеш с нея. Когато има виновни, винаги има и невинни. Връщам се към себе си, лутам се в хилядите мисли и въпроси, настанили се удобно в съзнанието ми. После нарамила тайните си, минавам пътища, които водят до твоето убежище. То често е затвор, в който се срещам със собствените си избори и последствия от тях. Оставам насаме с премълчаното, защото ако позволя болката да проговори, няма да намеря сили да я заглуша. Може би светът ми има нужда от супергерой, някой като нас, който е необходим, от когото да зависи нещо, който да има достатъчно сили да промени хода на събитията, нечия съдба, за да открия смисъл в този ден и тази минута.

Но когато животът те постави в позиция на губещ – искаш да повярваш, че имаш сили да промениш случващото се, да подариш надежда на самия себе си. Предразсъдъците са в природата на човека, който винаги отхвърля, не приема, не отстъпва от убежденията си. Първите стъпки са винаги тихи и трудни. Никога не знаеш къде ще те отведат, но продължаваш да вървиш, защото надеждата е опиат. Когато сме срещали смъртта в очите, живеем с една заблуда - че имаме безкрайно много време, и забравяме, че единственият часовник, който показва точното време, е сърцето ни. Очертанията, в които вместваме живота си, зависят винаги от преживяното. Когато щетите по плещите ни са големи и болезнени, бягаме с устрем напред, защото ни е страх, че миналото може да се повтори, особено ако си жена, изгубила правото да бъде майка.

Знаете ли колко съм уморена? Понякога се чудя кое повече ми вреди - мечтите, който няма да се случат или страховете и преживените моменти, които се връщат като бумеранг към мен всеки път, щом реша, че доброто тепърва предстои.

Нещата, които няма да изживея, думите, които няма да изрека, стоят опънати, като камъни на врата ми и ме теглят надолу ,където все повече потъвам. На човек му е трудно да признае пред себе си, че е развалина и че страхът го следва неотлъчно. Неслучили копнежите си, се обричаме на самота.

Липси - същ. име от ж.р. мн.ч - дълбаят рани, които трудно превързвам с ръце. Лавина, която помита.

Смелост - ед.ч същ.нар. име от женски род - да се срещнеш със себе си и да не избягаш, да приемеш насъвършенствата си и да се научиш да живееш с тях, да приемеш шамар, истина и отпечатакът му да те направи силен.

Дори след толкова време, когато затворя очи, още мога да усетя как морфина преминава през тялото ми. Мога да си спомня за болката, за раните, за иглите, за думите, за страха, за примирението, за безнадеждността.

Спомням си и очите на мама - най-смелите очи на света.

И знаете ли какво осъзнах тогава - че една майка никога не изоставя детето си, нито се отказва от него дори когато то само се е отказало да се бори .След всичко това, вече зная - майките правят така...Жалко, че животът не дава тази възможност на всички.

Днес заставам пред вас гола - само по думи, човек трудно разкрива слабостите си, защото тогава е най-лесно раним.

Имам да разкажа и за видимите белези по тялото ми...Придобити от човешки грешки, чиято присъда ме доведе на този път. А ,може би, това е била съдбата. Раните по тялото и душата са като компас, винаги ни показват накъде сме тръгнали, ако случайно се изгубим.

Както казваше баба ми - “Имала съм още дни на тази земя" - за добро или лошо, животът продължава, въпрос на чест е как ще го изживея. Не всички приказки са с щастлив край. Да кажем, че в тази краят е ново начало.

Жени Димова - жена без матка...

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}