Пиер Льолуш: Всеки път, когато Западът искаше да смени чужди режими, беше катастрофа

Пиер Льолуш: Всеки път, когато Западът искаше да смени чужди режими, беше катастрофа
30-09-2022г.
0
Ронан Планшон, “Фигаро”

"Путин отчасти е продукт на нашите грешки от 30 години насам. Вместо да разглеждаме Русия като страна, освободена от комунизма и следователно като приятел, ние я третирахме като победена страна, в най-добрия случай като “регионална” сила без голямо значение, както казваше Обама. “Голяма бензиностанция с атомни бомби” според сенатор Джон Маккейн. По този начин бе подхранено озлоблението на руснаците към Запада и към демократичната система като цяло... За съжаление, човечеството никога не запомня уроците от историята, трудно научени от предишните поколения. През изминалите месеци конфликтът се превърна в истинска необявена прокси война между САЩ, а зад тях НАТО, и Русия. Свидетелство за това е успешната контраофанзива на украинската армия в района на Харков, успех, който по собственото признание на Зеленски, никога не би могъл да бъдат постигнат без помощта на САЩ. Най-висшите представители на Пентагона сами потвърдиха, че тази контраофанзива е била тясно подготвена и планирана от Вашингтон с украинския Генерален щаб. Тази изключително сериозна ситуация няма прецедент след Втората световна война", предупреждава Пиер Льолуш, бивш председател на Парламентарната асамблея на НАТО, в интервю за "Фигаро".

 

- По време на речта си в сряда Владимир Путин отново нападна международната общност (“Целта на Запада е да унищожи страната ни”) и размаха заплахата с ядреното оръжие. Може ли в отговор САЩ да приложат стратегията на “смяна на режима”, възприета някога от консерваторите?

- В речта на Путин, която всички критикуват, но която много малко хора са прочели изцяло, лидерът на Кремъл се връща към дългогодишното си убеждение, превърнало се в натрапчива идея, че разпадането на Съветския съюз през 1991 г. е “най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век”. Този път Путин твърди, че точно както преди тридесет години Западът е предизвикал и постигнал разпадането на СССР, (което очевидно не е вярно, тъй като Съветският съюз се разпадна отвътре, поради собствените си слабости), така, използвайки настоящия украински конфликт, Западът се стреми този път премахне самата Русия, да я разруши.

За Путин това разпокъсване на Русия е започнало през 2014 г. със свалянето на режима на Виктор Янукович, украинският президент по онова време, което според него е било организирано от ЦРУ. Пак според Путин, идването на власт на Петро Порошенко, след това на Володимир Зеленски, са резултат на западните маневри. При тези условия Русия нямала друг избор, освен да се намеси: тази война не била нищо повече от война за оцеляване.

Основните лидери от западна страна, Байдън, Макрон, Шолц повтарят кой от кой повече, че “ние не сме във война срещу Русия”. Те се обявяват единствено за защита на териториалната цялост на Украйна и, следователно, за изтегляне на руската армия от окупираните територии. Проблемът е, че много други политически личности казват нещо друго: като се започне с американския министър на отбраната Лойд Остин, който представя американския ангажимент в Украйна като начин да се попречи на Русия да заплашва отново съседите си… В обкръжението на президента Зеленски, дори личности като Лех Валенса, президент на Полша между 1990-1995 г., лидерите на балтийските страни, както и много интелектуалци и коментатори, дори отиват по-далеч: трябва да се сложи край на авторитарния, дори тоталитарен режим на Путин. Според тях трябва да се създаде ситуация, която да принуди Путин да напусне властта. И това минава през истинска победа над руската армия. Тъй като поражението на Русия бил единственият начин тя да се “излекува” веднъж завинаги от своя “империалистически вирус”, както казва Гари Каспаров.

Следователно тази война, и именно това ме тревожи, премина от класически териториален спор за източната част на Украйна, дори за неутралния статут не на страната, в много по-фундаментален сблъсък - цивилизационен сблъсък между империалистическата по своята същност Русия и западния демократичен свят като цяло. Следователно тотален, исторически сблъсък, в който сега няма никакво място за преговори.

- През март Джо Байдън вся смут, като каза за своя руски колега Владимир Путин: “За Бога, този човек не може да остане на власт!”. След това Белият дом даде заден ход. Как да го тълкуваме?

- Централният въпрос в цялата тази история е следният: какви са целите на войната? Дали се стремим да се върнем към границите от 23 февруари 2022 г., в навечерието на нахлуването на Русия в Украйна? Или да се върнем към границите от 1991 г. и следователно към завладяване на Крим? Или да се отървем от Путин?

Целите на войната непрекъснато еволюираха с течение на месеците, с течение на все по-масивните доставки на оръжия и на ситуацията на място, тъй като войната поражда свой собствен механизъм… Да отбележим, че същият въпрос стои и за западните санкции: дали тяхната цел е да накажат Русия и да скъсат окончателно всякакви отношения с нея? Или трябва да послужат утре за разменна монета в рамките на уреждане на конфликта?

Това объркване в целите на войната, това стремглаво втурване към проклятията и от двете страни е причина за тревога. Защото не бива да забравяме, че най-малко четири ядрени сили са замесени в този конфликт: Русия, САЩ, Англия и Франция.

Да си припомним, че през 1914 г. никой не беше чувал за Босна. Първоначално конфликтът беше много локализиран. След това, чрез играта на съюзи и грешните сметки на различните страни, той се превърна в опустошителна световна война. Знаем продължението: 70 години война в Европа и няколко десетки милиона мъртви.

- Без военната опция имат ли средства да постигнат амбициите си привържениците на “смяната на режима”?

- Без военната опция се съмнявам. Тези, които се обявяват за смяна на режима в Москва, тези, които искат да изправят Путин пред международен трибунал, искат военна победа. Идеята им е, че поражението на руската армия ще доведе до революция в самата Русия, а след това и до смяна на Путин с уж по-разумна личност. Тук според мен се навлиза в особено опасна логика: не само защото хипотезата за демократична смяна на властта в Москва по никакън начин не е гарантирана, но най-вече защото перспективата за революционен хаос в държава, разполагаща с няколко десетки хиляди ядрени бойни глави съвсем не е успокояваща.

Както всички конфликти, тази война ще приключи един ден. Но за да помислим за следвоенния период, за да подготвим основите за евентуално прекратяване на огъня, трябва да разберем, че няма да има решение, докато не признаем, че грешките в този конфликт са най-малкото споделени.

Не беше казано, че постсъветска Русия неминуемо ще изпадне в путинизъм. Подобно на неговия режим, Путин отчасти е продукт на нашите грешки от 30 години насам. Вместо да разглеждаме Русия като страна, освободена от комунизма и следователно като приятел, ние я третирахме като победена страна, в най-добрия случай като “регионална” сила без голямо значение, както казваше Обама. “Голяма бензиностанция с атомни бомби” според сенатор Джон Маккейн. По този начин бе подхранено озлоблението на руснаците към Запада и към демократичната система като цяло. Вместо да я третираме като партньор, включително в сферата на сигурността, ние непрекъснато приближавахме Атлантическия алианс към нейните граници, без самите ние да сме безупречни в многобройните си външни интервенции. Всичко това, докато обезоръжавахме бюджета си и буквално се упоявахме с евтиния руски газ.

Въпреки това, когато му дойде времето, ще трябва да направим нашата инстроспекция на грешките през изминалите 30 години. Дори само за да не ги повторим, когато дойде време за възстановяване след войната.

Засега всички са в ескалацията на проклятията. Джо Байдън и Урсула фон дер Лайен наричат стопанина на Кремъл “военнопрестъпник”. Тези обвинения са обосновани в морално отношение, но как може един ден да се преговаря с военнопрестъпник?

Силно се опасявам, че този тип дискурс не позволява излизане от кризата. Историята показва, че всеки път, когато Западът искаше да смени съществуващите режими, както в Афганистан, Либия или Сирия, това неизменно водеше до катастрофа. Впрочем тази стратегия, защитавана някога от неоконсерваторите, сега е възприета от американските демократи на власт. Докато в Европа левицата, включително Зелените, се превърнаха - щях да кажа "както обикновено" - в най-шумните войнолюбци.

- Според вас отрицателният опит от Ирак, Афганистан или Либия не е послужил като ваксина на Запада?

- Не. За съжаление, човечеството никога не запомня уроците от историята, трудно научени от предишните поколения. През изминалите месеци конфликтът се превърна в истинска необявена прокси война между САЩ, а зад тях НАТО, и Русия. Свидетелство за това е успешната контраофанзива на украинската армия в района на Харков, успех, който по собственото признание на Зеленски, никога не би могъл да бъдат постигнат без помощта на САЩ. Най-висшите представители на Пентагона сами потвърдиха, че тази контраофанзива е била тясно подготвена и планирана от Вашингтон с украинския Генерален щаб. Тази изключително сериозна ситуация няма прецедент след Втората световна война.

Парадоксът впрочем е, че досега американското население не проявява голям интерес към украинския конфликт. Това не е негова тема. С наближаването на междинните избори то се чувства много по-загрижено от решението на Върховния съд за абортите и икономическото положение в страната. Що се отнася до политическите и икономически ръководители, тяхната тема е Китай, а не Русия.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: “ГЛАСОВЕ”

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.