Бивш специален представител на Франция за Афганистан и Пакистан при президентството на Никола Саркози, специалистът по международните въпроси и отбраната Пиер Льолуш анализира пред “Фигаро” историческото значение на унижението на САЩ в Кабул и неговите много тревожни последици за Франция и Европа. Пиер Льолуш е бивш държавен секретар по европейските въпроси и бивш председател на Парламентарната асамблея на НАТО.
- В края на 2001 г., след като талибаните бяха прогонени от власт в Афганистан, американците обявиха целта си да изградят демократична държава и институции. Тази амбиция за “държавно изграждане” (state building) току-що беше разбита. Кога се роди тази концепция?
- Концепцията за “държавно изграждане”, заедно с афганистанския народ, действително е основната жертва на победата на талибаните. В телевизионното си обръщение от 16 август президентът Байдън не се поколеба да излъже открито, казвайки: “Нашата мисия в Афганистан никога не е била изграждането на нация. Никога не е имала за цел да създаде единна централизирана демокрация”. При все това именно така, под знамето на освобождението на афганистанските жени, бяха пробутвани на западното обществено мнение последните 20 години на напълно безполезната война в Афганистан, мъртвите в редиците на западните армии и на редовната афганистанска армия и 1000 млрд. долара, потънали в илюзорното изграждане на демократична държава там.
В основата на тази концепция е старата идея, че “цивилизованите” велики сили имат правото да използват сила, за да донесат цивилизация, дори демократично управление на “изостанали” или понасящи тирания страни. Президентът Маккинли защитаваше през 1898 г. “задължението на САЩ” да заменят “произвола с правото и справедливостта” в зараждащата се колониална империя. Но ако великите сили налагаха своя империум (imperium) на колонизираните територии, вместо да се стремят да изградят автентични демократични правителства в тези страни, то през 1945 г. видяхме прилагането на концепцията за “държавно изграждане” върху руините на победените страни, Германия и Япония. И в двата случая американските победители въвеждат военни проконсул В Германия бяха приложени 3Д: демилитаризация, денацификация и демократизация.
- Как да си обясним, че след дълго отсъствие след 1989 г. и падането на СССР идеята за “държавно изграждане” отново се налага във Вашингтон?
- По време на Студената война целта беше да се възпира СССР и да се управлява надпреварата в ядреното въоръжаване. Едва след рухването на Съветския съюз броят на външните операции в страни в криза или смятани за “фалирали” започна да се увеличава. От 55-те външни операции между 1945 и 2003 г. (датата на втората война в Ирак) 41 са извършени между 1989 и 2003 г.
По време на Студената война неоконсервативното американско течение, парадоксално произлязло от левицата, понякога дори троцкистко (Ървинг Кристол, Натан Глейзър), отхвърляше всяка идея за разведряване с Москва. То се бореше за краха на съветския режим чрез съперничество в новите военни технологии (“междузвездни войни”) и подкрепа за антикомунистически “борци за свобода”, като афганистанските муджахидини, въоръжавани и финансирани от ЦРУ, Бин Ладен включително, чрез пакистанските разузнавателни служби ISI. На първо време стратегията беше печеливша. СССР напусна Кабул през 1989 г., след което се разпадна.
През 90-те г. се появи ново поколение (Робърт Кейган, Пол Уолфовиц): те бяха убедени, че Америка трябва да изнася демокрация, ако е необходимо с оръжие, започвайки от Близкия изток, който ще се умиротвори само чрез демократизация на арабските общества. Тези привърженици на интервенционистка, едностранна, “заредена с Уилсън” Америка (Пиер Аснер), се противопоставят на републиканците от “реалистичната” школа (Кисинджър, Джеймс Бейкър), които нямат вкус към подобни авантюри.
Примерът на Германия и Япония след 1945 г. вдъхнови американските неоконсерватори след 11 септември. И какво по-добро от демокрацията, за да се избегне войната или да се победи тероризма? Защото, както всеки знае, демокрациите не воюват…
- Откъде идва успехът на тази теория във Франция, при някои интелектуалци и дори във външно министерство?
- Във Франция това е стара история, иронична белязана от лявото. Жюл Фери, баща на училището на републиката, беше и голям теоретик на колониализма, срещу Клемансо. През 70-те г., след опита от Биафра* (1967-1970 г.), се появиха “Лекари без граници”, “френските доктори” и “правото на хуманитарна намеса”, скъпо на Марио Бетати и Бернар Кушнер. Интелектуалци от Сен Жермен де Пре ще станат негови проводници, докато “новите философи” ще заемат поза пред камерите по повод на почти всички възможни операции.
След Студената война министерствата на външните работи и на отбраната също преоткриха радостта от работата в единодействие с Вашингтон: Балканите, Близкия изток, Сахел. Бяхме поласкани, че ни смятат за най-солидния европейски съюзник, може би дори повече и от британците. Льо Дриан възхвалява този възстановен алианс: Франция е “лидер” в Сахел и “член на екипа” в Ориента, и обратното за Америка. И тогава ние също с нашите европейски партньори практикувахме “държавно изграждане” в Босна, Косово и без да говорим твърде много за Сахел.
- Каква е равносметката от прилагането на концепцията за “държавно изграждане”?
- Злополучна навсякъде: Сомалия, Хаити, Ирак, да не говорим за Либия и Сахел. Босна и Косово са изключение, ако се задоволим с привидностите. Босна е истинска фалшива държава, с три мини-държави вътре в нея в непрекъсната борба, три правителства и значителни европейски средства, за да поддържат всичко това. С Косово е още по-зле, непризнато от няколко членки на ЕС, известно с корупцията и широкоразпространения трафик, въпреки присъствието на няколкостотин експерти, изпратени от Брюксел. Само илюзорната перспектива от бъдеще присъединяване към Евросъюза поддържа подобие на граждански мир.
- Защо толкова добри намерения в Афганистан не бяха достатъчни?
- Видях със собствените си очи страшен бюрократичен безпорядък, бъркотия от много международни организации, десетки повече или по-малко замесени страни, неправителствени организации, да не говорим за хилядите консултанти - оптимисти по професия -, всеки със своя програма, всичко това, водещо до дублиране и масова корупция на местните. Парите никога, или много малко, стигаха до селата, където макът и талибаните бяха господари.
Илюзорно е да се стремим да измисляме отвън политически елити, парламенти, да си мислим, че организирането на избори е достатъчно, за да работи демокрацията. Както е илюзорно да се фабрикуват отвън работещи администрации по проекти, замислени в Европа или САЩ, и най-често откъснати от местната реалност.
- Какви са последствията за Европа от победата на талибаните и американското изтегляне?
- Това е ужасен удар върху онова, което Западът трябваше да представлява като производител на универсални ценности за народите по света. Руските, китайски, турски или ирански ревизионистки сили, да не говорим за ислямистките организации, ще бъдат насърчени да оспорват така отслабената западна система и да запълнят празнотата, оставена от американците в този регион и в Близкия изток. Така че ни очаква много смутен и опасен период. Наложителен е преглед на нашите стратегически приоритети и външна политика, така както спешно трябва да стартира план за превъоръжаване на национална отбрана, за да се изправим пред рисковете от възпламеняване, които могат да възникнат по всяко време.
* Република Биафра е самопровъзгласила се държава под ръководството на полковник Оджуку, просъществувала от 1967 г. до 1970 г., без да получи международно признание. Разположена в югоизточната част на Нигерия, тя разполагала с богати залежи от нефт. Република Биафра възниква в хода на гражданската война в Нигерия (1967 - 1970 г.). Блокадата на Биафра от правителствените войски предизвиква глад в региона, за който се смята, че е довел до смъртта на един до два милиона души. Тази война е широко отразена от чуждестранните медии, особено след като фотожурналистиката излага през западната публика бедността на Третия свят. Една от последиците ще бъде еволюцията на доктрината за хуманитарна помощ, която се обявява за интензивно медийно отразяване на конфликта и пряка намеса в помощ на бежанците, увенчана с основаването през 1971 г. на благотворителната организация "Лекари без граници" (бел. ред).
Превод от френски: Галя Дачкова
Автор: Гийом Перо, "Фигаро"
Източник: "Гласове"
