За забравената древна слава на Християнството в българските земи

За забравената древна слава на Християнството в българските земи
10-07-2017г.
535
доц. Веселина Вачкова

Миналото на Българската църква е сред най-пренебрегваните теми в нашата история. За християнството в България се говори като за късно и насила наложено при управлението на княз Борис (864 г.), а за християнската ни култура – като за един вид „провинциално издание“ на византийската.

Обстоятелството, че още кан Кубрат, след него – Тервел, а по всяка вероятност и Омуртаг са били покръстени просто се пренебрегва, или снизходително се обяснява с политическите или стратегически мотиви на българските владетели.

Опитите паметта за споменатите владетели да бъде редактирана, за съжаление издават сериозна неграмотност в областта на Християнството. Такъв опит е наскоро откритият паметен знак на кан-кесар Тервел до баня Мадара в София. Освен че е масово неизвестен дори за софиянци, този знак  се отличава с изключителна еклектичност. Достатъчно е да се спомене недопустимото изобразяване на Тервел с резервирания за Христос нимб с кръст и възхваляването му като убиец на 32 000 сарацини.

Паметният знак на св. Тервел в Мадарската градина (София)

Що се отнася до историята на християнството в българските земи до княз-Борисовото време, тя на практика не се познава, сякаш е било възможно Църквата от 9 век да се развива без връзка с предходната религиозна традиция. Ярък пример за това незнание е редовно изтъкваният „факт“, че първият християнин мъченик в българските земи е бил св. Дасий Доростолски (Силистренски), загинал през 292 г. Всъщност Църквата до днес помни и християните до днес честват тържествено празника на св. Потит(ий) Сердикийски, убит век и половина преди св. Дасий (около средата на 2 век). Проблемът е, че св. Потит, роден и загинал в Сердика (дн. София), е почитан не в Православната, а в Католическата църква и не от българите или поне от съгражданите си софиянци, а от… италианците.

Сребърна статуя на св. Потит (ок. 145-ок. 160) от църквата му в Асколи Сатриано, 17 в.

Делото на  св. Потит в хоризонта на апостолската традиция в българските земи

Всъщност в хронологичен план план първият християнски светец-мъченик, който устойчиво е свързван със Сердика, е св. Климент – един от 70-те апостоли.

В християнската традиция до 19 в. постоянно се изтъква, че преди да стане папа на Рим и мъченик, св. Климент е бил основател на Сердикийската църква и неин пръв епископ. Апостолското основаване на Сердикийската църква не е изключние за българските земи: Църквата на Филипопол (Пловдив) е основана от св. ап. Ерм, на Одесос (Варна) – от св. ап. Андрей Първозвани, на Сирмиум (дн. Сремска Митровица в Сърбия) – от св. апостоли Андроник и Юния, на Никополис ад Нестум (до Неврокоп, днес Гоце Делчев) – от ап. Павел… Все пак първият християнски светец, който не само е свързал живота си с българските земи, а е бил роден в тях, е св. Потит от Сердика.

Неговата биография и разпространението на култа му са изключително важни за разбирането на християнската история на българските земи и в частност – на днешната българска столица София. Колкото и странно да изглежда един сердикийски светец да бъде почитан днес, както стана дума, в Италия, в контекста на историята на Сердикийската църква това е повече от естетсвено. През 3 и 4 век Сердика е един от най-мощните църковни центрове. През 311 г. тук е издаден Едиктът на толерантността, спрял гоненията срещу християните.

Малко по-късно св. Константин Велики ще заяви: „Сердика е моят Рим“.  През 343 г. в Сердика заседава Вторият вселенски събор. Както отбелязва известният историк на ранната Църква Жак Зейлер, в това време Сердика разполага практически с примат (върховенство, за каквото от 5 век започва да претендира Рим). Нейният диоцез обхваща забалежителна територия, която включва и Южна Италия. Неслучайно на Първия вселеснки събор (Никрея, 325 г.) епископът на Сердика св. Протоген се подписва и от името на калабрийските епископи.

Диоцезът на Сердикийската църква според св. Геласий Кизически

Св. Потит Сердикийски юношата мъченик в житийната литература

Според всички ранни версии на житието му, св. Потит е роден към 145 г. (или 137) в град Сердика, в Дакия. Св. Потит от Сердика, около 13-14 годишно дете, бил син на богат местен езически жрец.

Въпреки усилията на бащата да възпита сина си в духа на „здравата вяра    и морал на предците“, Потит приема християнството, повлиян от средата на многобройната местна църква; след като баща му, носещ не особено езическото име Илия, не успява да го върне във „вярата на предците“, самият той е убеден от красноречието на сина си и става християнин. Св. Потит извършва с Божия  помощ редица  чудодейни изцелявания.   

Едно от благодеянията му – излекуването на любимата дъщеря на „император Антонин“, последвано или съпътствано от нейното кръщение в християнската вяра, струва живота на детето-лечител. Понеже никой преди Потит не успял да излекува девойката (която всъщност била обладана от демони), императорът го заподозрял в магьосничество. Обявен за магьосник, и понеже отказал да се отрече от Христос, св. Потит бил обезглавен.

Първите страници на „Мъченичеството на св. Потитус” от един от най-раните му преписи в Libri Sancti Kyliani, Вюрцбург, Германия, 8 в. (факсимиле).

Според някои версии на житието св. Потит получава мъченически венец в родния си град, откъдето мощите му били пренесени по чудодеен начин в Италия. Според други разкази самият Потит, след като обърнал към християнството баща си и извършил много чудеса, бил пренесен по чудодеен начин от Сердика в Италия.

Началните страници от преписа на Животът на св. Потит от Сенгалския манастир, 8 в. BHL 6908, 9 век.

Изричното уточнение в житията, че става дума за Сердика в Дакия, при някои по-неосведомени модерни автори води до отнасянето на св. Потит към „румънските светци”. В редки случаи се задейства механизмът „Сардика” да се чете „Сардиния”. Първият случай не заслужава коментар, понеже очевидно става дума за доста неосведомени автори, които нямат представа къде се намира Дакия след 271 г. Вторият случай е сходен с редовното отнасяне на личности, свързани със Сардика, към малоазийския град Сарди (като св. Мелитон Сардикийски). Тук обаче подобно отнасяне не звучи особено убедително, понеже сардикийския и дакийски произход на светеца, с уточнение, че става дума за днешната българска столица София, се изтъква до днес от вярващите в най-големите центрове на Потитовия култ – Пулийските градове Асколи Сатриано и Трикарико (заедно с комуните Сан Потито Санитико и сан Потито Ултра, също в южна Италия).

Илюминации и карнавал в края на зимния празник на св. Потит (14 януари) в Асколи Сатриано (нач. на 21 в.).

На самия остров Сардиния светецът е известен като сан Потито Санитико или Трикарико. Освен това тамошният Сан Потитус не е бил толкова младеж, вършещ чудеса в римските мегаполиси, колкото отшелник, живял с дивите животни, на когото, съвместно с арх. Михаил, е посветена планината Гарган. Ето защо Сардинската връзка се изтъква единствено в популярната литература и в късно зародилия се, под пряко римско влияние, неаполски култ.

 

Независимо от разминаванията по въпроса къде е загинал св. Потит, всички жития са единодушни, че мъченикът-лечител е починал много млад – около петнайсетгодишен. Напуснал бащиното семейство и отдаден на служене на Бога, той нито се замисля, нито има време да създаде свое семейство. Оттук Потит, без да е монах или отшелник, се превръща в един вид „мъжки еквивалент“ на мъчениците девици-годеници Христови от типа на св. Екатерина, св. Ирина, св. Анастасия (а всъщност и на Вяра, Надежда и Любов в една от най-популярните днес версии на житието на св. София). Неслучайно и неговото име, както и имената на споменатите годеници Христови, на практика е въплъщение на определена християнска ценност: ако Ирина на гръцки език значи Мир, Анастасия – Възкресение, а Екатерина (Катерина) – Чистота, Потитус на латински значи „Можещ“, мощ, издръжливост, способност (в т.ч. знание) за вършене на нещата.

Покъртителната историята на детето лечител и мъченик св. Потит е била известна далеч не само в Южна Италия и е вълнувала далеч не само хората, живели във вековете, близки до неговото време.

Италиански изображения на юношата-лечител и демоноборецсв. Потитус Сердикийски от 19-20 в.

Така един от най-големите ерудити на Ранното средновековие – св. Исидор Севилски (560-636) е силно запленен от фигурата на детето-чудотворец и написва едно от първите му жития.

Осем века по-късно знаменитият хуманист Леон Батиста Алберти (1404-1472) няма да се съблазни да свърже вълнуващия разказ за св. Потит с родната му италианска традиция. Алберти ще изтъкне изрично връзката на мъченика както с баща       му,        (екс)езичника сердикиец Илия, така и с традициите на традициите на „многочислената по това време християнска община в Сардика”.

Мъченичеството на св. Потит от Исидор Испански (Севилски), факсимиле.

От ляво на дясно: Титулна страница на изданието на Моралните трактати на Леон Батиста Алберти (1568). Факсимиле; Начало на Житието на св. Потитус (факсимиле);Похвала на св. Потитус (факсимиле).

Предвид подобна, неотслабваща с времето почит към св. Потит, неизбежно се появява и въпросът: Какво е станало с паметта за детето-тавматург и мъченик в родната му Сердика? Защото в днешна София култ към св. Потит не само, че няма, а и никой не подозира за съществуването на разглеждания „италиански“ (т.е. „католически”) светец. При търсенето на възможния отговор на този въпрос на първо място трябва да се обърне внимание на следното обстоятелство: фактът, че днес даден култ не съществува не означава, че той не е бил разпространен през в Късната античност и през Средновековието. Отбелязаната липса на опит от страна на Леон Батиста Алберти да „сардинизира“ по римска мода св. Потитус не на последно място означава, че може би през 15 век култът към светеца е бил достатъчно ярко засвидетелстван както в Сердика (тогавашна София), така и на Балканите. Така или иначе в последвалите векове св. Потит на Балканите е забравен. Или поне така изглеждат нещата на пръв поглед. Картината сериозно се променя при един втори, по-задълбочен поглед на съдбата на вярата и почитта в София и духовния й хинтерланд към детето-чудотворец лечител и мъченик.

Как „изчезва“ местната памет за св. Потит Сердикийски?

Паметта не може да „изчезне“, освен по две причини: 1) избледняване на спомените с възрастта, завършващо с повече или по-малко всеобхватна амнезия; 2) „забравяне“ като реакция на травматично събитие. В случая със св. Потит осемнайсетте изминали века от мъченичеството му не са период, способен да доведе до естествена амнезия: повечето големи общохристиянски светци, които до днес се радват на изключителна почит, са от първите векове на Христовата ера. Изминалото време, обаче, е способно да промени до неузнаваемост оригиналния разказ, в т.ч. и звученето на оригиналните имена. Особено силни са трансформациите, когато дадено житие преминава от една езикова и културна среда в друга. Както ще видим след малко, отчасти тъкмо това се е случило с почитанието към св. Потит. Другото, което се е случило, е общо за всички религиозни персонажи, които някога са били обект на особена християнска ревност в България: по време на Възраждането древните образи методично са били измествани от нови, пряко свързани с основния патос на Освобождението, т.е. от ликовете на новомъченици, пострадали от ислямската власт.

По-късно и новомъчениците, но особено древните християнски светци, буквално са „осъдени на забрава“ от атеистичния комунистически режим. Култът към св. Потит, обаче, изглежда, не е просъществувал в оригиналния си вид достатъчно дълго, за да попадне под действието на описания тип травматично „забравяне“ след 15 век. На това забравяне са били подложени култовете, наследници на Потитовия – култът към св. Пантелеймон, св. св. Козма и Дамян и св. св. Лавър и Флор и др.

Резултатът е споменатата, на пръв поглед абсурдна ситуация: днес в родната му София никой не подозира, че някога е съществувал св. Потит, докато в южна Италия сердикийският светец се радва на огромна популярност.

А. Св. Пантелеймон от едноименната църква в Нерези, дн. Македония; Б. Св. св. Козма и Дамян от Неделишкия манастир „Св. Атанасий“; В. Св. св. Флор и Лавър, руска икона

Св. Потит и св. Пантелеймон

Светецът, в чийто култ и иконография житието на св. Потит прозира особено ясно на всички равнища, е св. Пантелеймон. Вярно е, че повечето достигнали до днес жития на раннохристиянски мъченици звучат необичайно, но официалното „Житие на св. Пантелеймон Никомедийски“ държи своеобразен рекорд по необичайност. Извън чистата реторика, биографията на мъченика се свежда до следното: Св. Пантелеймон живял в Никомидия през трети век. Син бил на заможния, рано останал вдовец езичник Евстрогий. Учил при знаменития лекар Ефросин. След като по чудо възкресил едно ухапано от змия дете с молитвата, чута от християнина Ермолай, Пантелеймон приел християнско кръщение и заедно с него тавматургичен дар. Тогава сменил и името си от Панталеон (силен във всичко като лъв) на Пантелеймон (Всемилостив). Св. Пантелеймон изцелил с дарбата си мнозина, поради което разяреният цар Максимиан заповядал да го подложат на различни мъчения и накрая да го екзекутират.

Бил убит на 27 юли 305 г. , а вместо кръв от тялото му потекло мляко.

Св. Пантелеймон, стенопис в църквата „Св. Никола и св. Пантелеймон“, Бояна, 1259 г.

Близостта на това житие, където името на починалата майка не се споменава, бащата е заможен езичник, а синът е в много ранна, абсолютно невинна – един вид „младенческа възраст“ (поради което е акцентът за млякото, вместо кръв) – с житието на св. Потит е очевидна. Очевидно е също по-ранното съставяне на житието на Потит, където логическите връзки между отделните биографични детайли, включително причината за екзекуцията му, са много по-убедителни. Накрая връзката между двете жития е прозрачна в момента с кръщаването на детето по един крайно странен начин – името Панталеон се среща единствено тук.

Историята с прекръщаването очевидно е много деликатна и разбираема само за гръкоезична публика. Също толкова прозрачна е основата на Потитовото житие в самата иконография на мъченика, рисуван в православния свят като 13-15 годишно дете.

Св. Пантелеймон, житийна икона от манастира „Св. Екатерина“, Синай, 13 в. и руска икона на светеца от 17 век.

 

Факт е, че и до днес в католическия, навремето латиноезичен Запад, се почита не св. Пантелеймон, а св. Панталеон (т.е. светецът не е сменял името си при кръщението). И този „западен“ Панталеон е знаменит лекар, изцеляващ деца (както впрочем е загатнато и в източното му житие), но самият той е млад мъж, а не дете.

 

Накратко, логическите несъответствия, появили се в житието на никомедийския светец поради заемките от по-ранното житие на сердикийския светец, на Запад са били редактирани по посока на състаряването на Панталеон (спрямо времето, нужно за обучението и практиката му) и запазване на името на мъченика, въплъщаващо тотална мощ, в т.ч. дадената от Бога сила дори да възкресява мъртви. На Изток редакцията става предимно на иконографско ниво (рисува се детето Пантелеймон, а не преуспелият лекар) и символно равнище (потеклото от раните му мляко, вместо кръв).

Какво цели никомедийската редакция на житието на св. Потит? На първо място – подмяна на латинското име, означаващо „(Все)Можещ“ с гръцко, означаващо приблизително същото. Следва комбинирането на новото житие с житието на св. Пантелеймон. Християнски мъченик Пантелеймон действително е живял в Никомидияв в края на трети – началото на четвърти век, но почти всички елементи в биографията му, с изключение на времето на гибелта – в началото на Великото гонение срещу християните, започнало през 303 г. – са допълнения от св. Потитовото житие.

Как да бъде възкресена паметта за св. Потит Сердикийски

Несъмнено самият факт, че подобен въпрос трябва да бъде поставян, е доста симптоматичен за изключително ниското ниво на масовите знания (а в конкретния случай – и за тези на повечето специалисти) относно християнската история на българските земи. Най-адекватният и най-директен път към реанимирането на паметта за великия сердикийски мъченик от втори век е неговото житие да бъде представяно в кратък, но нелишен от драматизма и красотата му вид при беседите в столичните монументи, които са пряко или косвено свързани с него. Такива са не само раннохристиянските храмове „Св. Георги“ и „Св. София“, но и Боянската църква, един от чиито патрони е не друг, а тъкмо св. Пантелеймон. 

Посещавани от десетки хиляди българи и чужденци, тези храмове  биха могли да се превърнат в едни от – ако използваме модерната терминология на Пиер Нора – големите места на паметта за св. Потит Сердикийски. След увод за култа към св. Ппотит всичко, което ще бъде казвано и показвано в например в споменатите храмове, ще изглежда и звучи по различен начин: ще бъде представян не просто архитектурен или иконографски шедьовър, а една Църква, дала на християнския свят свой мъченик още около  средата на 2 в. от Християнската ера.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.