За живите – нищо. За мъртвите – краткотрайно добро.

За живите – нищо. За мъртвите – краткотрайно добро.
26-08-2016г.
175
Екатерина Дачкова

Следващите редове със сигурност ще са груби, граничещи с цинизъм. Затова, бих искала, предварително да се извиня на всички хора, които наистина страдат от загубата на близък човек.

На всички останали, не се извинявам, защото те трябва да се извинят за лицемерното си държание и може би точно един груб шамар ще е повод да размърдат закоравелите и зобминараните си мозъци.

По един начин се държим, докато хората са живи и по съвсем различен, когато умрат.  

Обаче кому е нужно това държание след смъртта на мъртвия, на близките или на самите нас? 

Създали сме нещо отвратително и то е на принципа: 

За живите – нищо, за мъртвите –  краткотрайно добро. 

Често се чудя, РЕАЛНО, възможно ли е да си съпричастен с нечия смърт на някакъв известен човек, само защото е известен?

Можеш ли да скърбиш НАИСТИНА за музикант, с чийто репертоар никога не си бил запознат? 

Можеш ли да скърбиш НАИСТИНА за актьор, когато никога не си гледал филмите му, а просто си чувал за тях?

Можеш ли да скърбиш НАИСТИНА за журналист, когато никога не си следил работата му, а просто си го чувал?

 Мъртъвците, които днес величаем и хвалим, някога са били живи и точно там някъде е бил моментът да им го покажем.

Още нещо отвратително, което превърнахме в мода – чакаме някой да умре, за да изкажем публично възхищението си  към него.

Откакто почина любим за мен човек си извадих твърди изводи, които никой не е в състояние да ме накара да променя. 

Първо – не ме интересува, че цяла опашка ще се реди пред ковчега, ако тази същата опашка не е присъствала в живота му.

Второ – не ме докосват добрите ви думи, хвалебствия и превъзнасяния след смъртта, ако приживе сте причинили болка и обида на този човек или още по-лошо, забравили сте за неговото съществуване. 

Трето – никога няма да простя нито на себе си, нито на останалите, че не оценихме този човек, докато още беше жив. 

Когато починалият е неизвестен, обикновено лицемерното съчувствие идва от по-малък брой хора, но, виж, когато е известен, нещата стават по-мащабни, но ВИНАГИ са краткотрайни. 

Да, съболезнованията имат срок на годност и той е до три, четири дни след смъртта. После всичко се забравя, смъртта спира да е сензация.

И още нещо – съболезнования към близките, идващи от хора, които не са били близки с починалия, нямат тежест.

Съжалявам, но е факт.

Да не мислите, че семейството на починалия ще усети някаква подкрепа в такъв момент? 

Не. 

Хората от семейството на починалия са затворени в една тъмна, отчайваща, скърбяща и гневна матрица, в която чуват гласовете само на други близки хора.

Тогава, какъв е смисълът да заливате виртуалното пространство?

Близките не следят Фейсбук, мъртвият също.

За сметка на това пък, всички останали го следят.  

Вече е въпрос на престиж да изкажеш публично съболезнования.

Да ви имам престижа! Всъщност, не, да ви го нямам е по-добре!

Автоматично, по български, всеки починал известен човек, СЛЕД смъртта си става велик, единствен, неповторим и още куп лицемерни клишета.

Къде бяхте, вие, бе, докато живееше този човек?  Що не говорихте тогава колко велика личност е?

Ще ви кажа къде бяхте и какво правихте – или го плюехте, или бяхте забравили за неговото съществуване.  

Трябваше ли един Валери Петров да умре, за да цитирате стиховете му?

Трябваше ли един Никола Анастасов да умре, за да се сетите за него?

А сещате ли се, че всички ние отдавна погребахме българското кино и българското театрално изкуство? Не е модерно да се ходи на театър, при това български. Къде, къде, по-модерно е да се тагнеш от МОЛ-а, че си на кино и гледаш американска простотия.

Трябваше ли един Васил Пармаков да умре с чувство на недооцененост? Не е модерно да се слуша джаз в България, обаче е модерно да се правим на съпричастни с нечия смърт, особено, когато става въпрос за популярна личност.

Трябваше ли Димитър Цонев да умре, за да се сетите, че така се правела журналистиката? 

Сега говорите, че бил пример за журналист, бил велик журналист, поствате си негови снимки, поклони и съболезнования. 

Обаче, я кажете честно, колко от вас следяха работата му приживе и колко от вас просто са чували за него като име?   

Да ви кажа, оставам с впечатлението, че ние не ценим хората си, докато са живи, защото просто не можем. Не умеем, не знаем как. 

Дори и да сме почитатели на някого, ние нямаме представа как да го изразим.

Ето ви пример. Разказвам ви по спомени, не дословно.  

Преди време гледам видеоклип, в който Карбовски заедно с Лили Иванова представяха книгата за нея в някакъв град, не помня точно кой беше градът.  

Идва ред за въпросите към нея и всички мълчат. 

Той им казва: "Хора, ето я, тя е дошла за вас, за да отговаря на въпросите ви, тя стои пред вас, питайте я нещо. " .

Пълно мълчание.

Лека-полека някои се престрашиха да се изправят, но не задаваха въпроси, а говореха колко много я харесвали.

Тук-там имаше въпроси, но забележете въпросите...  

Въпросите бяха от типа на вярно ли било, че през далечната еди си коя на еди си кой конкурс били объркали песента на Лили Иванова и пуснали друга.

Тя отговаря, че това не е вярно и че песента не е сбъркана, а са сбъркали националната ѝ принадлежност, вместо за българка са я помислили за друга.

Обаче госпожата, която задава въпроса спори с Лили Иванова и ѝ обяснява, че явно тя нещо се бърка, понеже така пишело през тази същата еди си някоя година във вестника и тя си го пазела даже.

Други пък, я питаха за личния ѝ живот, настояваха, че дължала обяснение все за важни неща, като колко мъже е имала през живота си. 

Трети, на премиерата на нова книга, питаха кога ще излезе следващата...

Затова ви казвам, не можем и не знаем да ценим, а още по-малко да го показваме на ЖИВИТЕ. 

Чувстваме се безсилни и малки пред големите таланти. Не знаем какво да ги правим, не знаем какво да ги питаме, не знаем как да ги обичаме, невежи сме пред силата на таланта и характера. Ето защо е по-лесно да изразим почитта си към тях, когато вече ги няма.

Още колко хора трябва да умрат, за да ги превърнем в икони? 

Още колко трябва да се доказват, за да ги ценим приживе? 

Ето ви една ситуация, която моя болен мозък създаде.

Представете си само – аз не съм популярна личност, правя жалки опити да се занимавам с журналистика. 

Обаче умирам. Още не съм умряла де, но се боря за живота си, да кажем.

Естествено, първо гръмват знайни и незнайни медии, ето някои примерни заглавия:  

"Шок и ужас! Млада българска журналистка умира недооценена в чужбина",  

"Ексклузивно: българската журналистка била проститутка в чужбина?! ",

"Авторката, работила в "Лентата" бере душа в болницата, от сайта я притискали психически ".

След заглавията умирам. Ето и следващите публикации от хора, които не са ме познавали, нито са чели нещо мое или ако са го чели са изсипали върху мен всичката злоба, на която са способни:

"Поклон пред Екатерина Дачкова, един велик журналист! ",

"Една велика българка си замина, поклон! ",

"Покажи уважението си към една достойна българка, сложи това на стената си, ако ти пука!"

След това, всички простотии, които съм споделяла във Фейсбук се превръщат във ВЕЛИКИ и философски цитати.

Три дни скърбяли и си поствали по стените... и край на драмата.

Защото, само така можем ние: за живите – нищо, за умрелите – краткотрайно добро.

Докога така?

„Аз питам ви и отговор не искам, защото истината страшна знам...”.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.