Тези двамата семейни педерасти трябва да бъдат добре запомнени. Те заслужават много повече памет от хилядите им споменавания във „Фейсбук” и от репортаж по „Дойче веле”. Заслужават да влязат на бял кон в Най-новия завет и да останат в него като половинчат табун с гей конници на най-новия Апокалипсис.
Най-малкото заслужават да бъдат вкарани в списъка с почетните гости на погребението на Европа. И заради изключителните си заслуги към скоротечната смърт да оглавят авангарда на хамалите, носещи ковчега с останките на континента.
Тези двама семейни педерасти – Дирк и Марио от Берлин, са абсурдните Sisters of Mercy на безумното ни време.
Те събират в апартамента си бежанци от арабски кол и африканско въже, пазаруват им, готвят им, перат ги и като цяло се раздават за комфорта им. Помагат им да стъпят с изморените от бягане крака върху европейска земя и го правят сякаш напук на последните трохи здрав разум по тази земя – на него му се подиграват, че милите гости още не са ги заклали.
Либералните загубеняци са във възторг от нечовешката човещина и им пишат - „Бог да ви благослови семейството”. А тя работа на мъжките сестри на милосърдието е такъв педерастки номер, че повече й отива да крещиш „пази боже”.
Пази боже, но това прилича да е онагледеният край на всички досегашни концепции за човешки дълг. Прилича на някакъв педерастки ерзац, чиято мярка за историчност е колкото един човешки гъз.
Да върви в кучи гъз следващото неродено поколение. Не можем да се занимаваме с него и да мислим за деца – просто не е в сложната ни природа. Както не е по репродуктивните възможности на задника ни да мислим в перспективата на внуците и правнуците ни - на какво парче земя ще живеят и как ще се казва съседът им. Малките досадници няма да видят бял свят, следователно с нищо не сме им длъжни - как може да си длъжен на някого, който никога няма да съществува.
Някога съществуваше идеята за поколенчески дълг, но иди я търси днес.
Загуби се, може би защото по-старото поколение го е срам какви млади педерасти е развъдило и по-добре да не му се мяркат в семейната къща, може би, защото (като в нашия случай) идеята беше заместена с култа към емиграцията. Ние тук ще се оправим, важното е младите да са добре, пък, ако ще и да заминат на другия край на света. И младите заминават – нали на никого нищо не дължат, нали трябва да се погрижат за още младия си гъз.
Още по-умряла е идеята за дълг към Родината. За последно тя едвам креташе под формата на задължителна военна служба, но последните караулни не бяха сменени с абсолютно нищо смислено. И постепенно казармената отживелица се превърна в бунище, заринато от претенции за все повече човешки права и никакви задължения. Така Дългът към Родината заприлича на травестит, сменил си името на Дълг на Родината. Тя е вечно задлъжняла към нечий гъз, щото гъзът й плаща данъци и очаква да му целува задника. Нещо като клиентът винаги има право, понеже отношенията между гражданин и държава могат да бъдат единствено комерсиални.
Ако искаш да правиш деца, да се грижиш за старата си майка или да ходиш войник – върши го, щом ти се занимава. Но това вече не е смисълът на живота, а благословени вече са бунтовниците срещу природата – и човешката, и родовата, и националната, и континенталната. Блажени вече са вярващите в края на кръвта, свързваща различните поколения и обединяваща нациите.
Живите светци вече са хомоханджиите на Различното. И те нямат нужда от дългосрочно планиране, защото животът е кратък и трябва да го живееш за мига и за гъза. Те съществуват сами за себе си в човешката история и им е през всички дупки какво е било и какво може да бъде.
Какво от това, че в епилога на третата си възраст Европа се занимава със строителството на тоалетни за третия пол, които най-вероятно ще се използват от Третия свят. Не е ли по-важно, че си поживяхме добре и направихме всичко възможно в името на гъза си. Това и ще остане след нас – какво друго може да остане след един гъз.
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.