Плажни дневници 2

Той имаше небесносини очи и затова всички го наричаха бай Цанко Гълъба.

Слаб, жилав, жизнен… Целият му живот бе минал в това малко троянско селце и… никога не беше виждал морето.

Качихме се на колата и подкарахме.

Скоростта го притесняваше толкова, че стискаше здраво седалката. Никога не бе имал автомобил… Не му трябваше. Скоростта на неговия живот се измерваше с онова постоянство, което го събуждаше винаги призори и следваше ритъма на природата, на домашните животни, на дръвчетата в градината, на сезоните.

Заровихме боси крака в горещия пясък и решихме да се разходим по кея – там гледката беше еднакво отворена и към морето, и към плажа.

Старецът застина и така дълго стоя, наблюдавайки този непознат свят.

Голи силиконови гърди пореха вълните в екстаз. Лъщящи дупета се пъчеха на пясъка като прегорели козунаци. Деца се блъскаха около фризерите със сладолед… А пясъкът не се виждаше от чадъри, продавачи и шумни заведения. Морето кипеше от телеса и гласове...

Може би ние не гледахме с очите на Гълъба, а с едни други, претръпнали очи… Затова думите му дойдоха като ненадеен прилив, като бясна вълна в спокойно море… Обърна се към нас и единственото, което каза бе:

 „Еййй… Свят греховен…”

Небесносините очи на стареца не отразяваха морето. Те бяха пълни с тихо разочарование.

На жена му казваха Гълъбицата. Една удивителна възрастна жена. Тя също не бе виждала морето, беше светлоока и носеше в себе си онзи простичък уют, който ни кара да заспиваме щастливи с малкото, защото сме докоснати от огромна душа.

Гледаше биволици, правеше домашно биволско сирене и печеше на старата си печка на дърва уханен сиренак с домашни яйца. Днес в това селце вече няма биволици. Гълъбицата също я няма. Крадец беше влязъл в  малката им балканска къщичка и я беше уплашил толкова силно, че след това тя бавно угасна.

Често ходехме при нея и си говорехме за живота. Веднъж, когато стана дума за изчезващите села, за младите хора, които напускат България, тя погледна някъде настрани, към стария орех зад плевнята и каза:
- Животът, сине, е деликатен. Както го настроиш...

Изумителната мъдрост на човек, който дори не е виждал морето, може да преобърне вътрешния ти мир. И до днес думите ú тихичко ми нашепват онази истина, която пропускаме по забързания си път - всичко зависи от нас...

Тъй както облакът никога не повтаря формата си, така и секундите на живота образуват един безкраен керван от неповторимости.

Вчера сме били, днес сме и утре ще бъдем, но всякога различни. А отминаващите секунди ще се натрупват в паметта, като албуми със стари снимки, които остават след нас, за да разказват на децата ни...

Животът ни днес е като сух пясък - изтича през пръстите и все не успяваме да го настроим… Затова, може би, се нуждаем от спояващ силикон за нашите пясъчни замъци…

Автор: Лидия Делирадева