Българската бедност - маскирана като „хипария”!

И видях цяло едно поколение, удавено в алкохолното си спасение. На място, където красотата е порок, а свободата – зле маскирана безизходица. Това са съвременните български хипита.

Можете да ги срещнете на безлюдните черноморски плажове или по пейки и градинки в София...

„Хипита”. Изродени от творческо и житейско безсилие и от жалък опит за адаптация към условията на реалността. Гордостта и хипарското безумство у нас приличат на дом за душевно болни и нарко (основно алкохолно) зависими. Свободата е лъжа, под която се крие истинската причина за животa, лишен от ангажименти, отговорности и смисъл – бедността. Любовта към природата е всъщност тяхната невъзможност за безплатно съприкосновение с нито една друга форма на удоволствие. Опиатите не служат за духовно извисяване и достигане на други светове, а са бягство от този свят, забрава, крах на личността, какъвто може да причини само трагедията от трайната неудовлетвореност и окончателната невъзможност за нещо различно.

„Хипи, наричано още хипи движение или хипарство е наричано от някои социолози "Фройдистки пролетариат" поради сексуланата си освободеност и някои иноваторски идеи. То придобива ярък политически оттенък заради протестите срещу войната във Виетнам, но същевременно с това има културни и философски импликации, защото диктува нови тенденции в модата, музиката, изобразителното изкуство и литературата. Влечението към източните религии, мистиката и шаманизма придават на хипарството и религиозно измерение. То оказва огромно влияние върху цялостното развитие на обществото и много негови идеи постепено и незабелязано си пробиват път като биват внедрявани в ежедневието - музикалните фестивали, промяната на моралните норми, здравословната храна, защитата на природата и други.”

Ето това е определението в Уикипедия. Това е и, което търсим като образ, когато говорим за свобода, мир, любов, мистика, природа, бунт срещу установеностите.

A eто ЕДНА ЧАСТ от действителността у нас.

Иракли 2014. Мастика. Боб. Скъсани дънки – 15-ти сезон. Едни и същи лица, за пореден път на същото място... Разказват истории за „когато са били млади” и са идвали тук. Изглеждат поостарели наистина. После се оказва, че са в диапазона – 33-40 и нямам нужда от стимуланти, за да остана с разширени зеници дълго време. Те са сбръчкани, без зъби. Говорят бавно и провлачено. Когато изобщо говорят. Защото през повечето време спят или мълчат, загледани в нищото... Зареяният поглед обаче не е мечтание. И съзерцание не е. Нищо духовно няма (останало) в замъглените неспособни на фокус зеници. Няма музика, която да бъде забавление. Има прекалено висока музика, дразнеща музика, скучна музика – една и съща музика. Всеки опит за настроение се посреща с презрение и досада. Те това са го виждали... нормално – опротивява им всеки див плаж и всяко пътуване на стоп, когато от избор се е превърнал в принуда. Думата приключение е обида, за старите „хипари”, които цяла година очакват единственото си удоволствие в лицето на мастиката под сянката на плажа... И толкоз.

Бедността не е грях. Но не е и хипария. И не бива да бъркаме едното с другото, защото опорочаваме идея, която има ценности и идеали, и принос за целия свят. Хипи е комплимент. И така трябва да си остане.

Тези хора на вярваха в хипарските възгледи. Нямаха убеждения, издигнати над обществените рамки. Напротив – те бяха изхвърлени от обществото, а не доброволно напуснали. Те не бяха решили сами да се лишат от комфорта на чистите чаршафи и скъпото вино... Те се бяха оказали неспособни да водят по-добър начин на живот... и оставаха сирачетата, които природата може да осинови. Мястото, където можеш да бъдеш гол, без да те съдят... но не защото вярваш в светостта на тялото си, а защото нямаш летни дрехи, с които да се разходиш на място, за което нямаш пари – и ти личи до болка, която може да бъде излекувана само от черната дупка, която се крие на дъното на всяка бутилка. Колкото повече бутилки – толкова повече черни дупки, толкова повече упойка за мечтите, които оплакват собствената си гибел...

Все по-тихо с годините се чува хлипането... все по-силна става светлината и шумовете, на другите, които дразнят с напомнянето си, че все още има хора, които живеят... Да.

Разбира се – на дивите плажове, под звездите, около кладата на свободата има много хора, които живеят. И създават. И горят... Те вярват, че са такива, каквито искат да бъдат. И не знаят, че някои от тях се срещат с бъдещето си – в лицето на предалите се, отказали се - първо хора, а после хипита. Не знаят, че днес не е проблем, че нямат пари. Че днес им се струва безкрайно парти да живеят ден за ден, че да не знаеш какво ще пушиш утре и кой ще те нахрани – днес е авантюра. Не знаят, че „По пътя” няма продължение, но в живота историята не приключва, когато си млад и по тази причина – безсмъртен. Не знаят, че утре – идва след броени часове, а там гладът вече не е приключение, липсата на смисъл не е свобода и в опита си да излезеш от една система – си се озовал в задънена улица.

Днес си готин гол човек, утре си жалък гол човек. Въпрос на часове.

Другите пък бяха летните хипита. Аз попадам там, може би, повече от всеки друг. Та – ние летните хипита, използваме лятото и свободата, която то предлага, за да упражним собствената си свобода. За да се откъснем поне за малко от рендето на всекидневните опити за оцеляване, себедоказване, амбиции, успехи, просперитети, заплати, реализация и други неща, които карат всичко чисто и ценно да кашля асматично. Но. Не можеш само 3 месеца в годината да бъдеш хипи. Хипарията е съзнание, дух, начин на живот... в крайна сметка – липса на сигурност и претенция – отдаденост на кауза над частните смисъл и облага. Така че – един месец на пътя си е един месец на пътя – каквито и дрехи да си облякъл и в каквато и роля да си влязъл, колкото и песни да си научил, както и да пропагандираш заучени идеи, оставаш човек с работно време и роб на шефа и егото си.

И ето ги – богатите хипита. Презряните хипита. Те знаят, че скъпата им палатка и удобствата, котио са си подсигурили не се гледат с добро око. Не можеш да имаш стол, при положение, че има камъни и дървета, не може да ти е скъпа плажната кърпа при положение, че има пясък по плажа, не може да носиш слънчеви очила, защото не е в синхрон с природата... и изобщо не можеш да бъдеш красив и поддържан, защото смущаваш изгледа. Онзи изглед, за който говорих по-рано – отчаяният, беззъб и алкохолизиран...

От една страна - хипария, която не се е отказала от материалните блага, е не точно хипария, а от друга – обикаля света. Защото може.

Понякога (рядко), но все пак се случва – появяват се хора само с една раница, със смирена усмивка и весел поглед, които идват отнякъде, за да заминат за другаде и това е просто част от пътя им по опознаване на света без претенция за принадлежност, към която и да било група. Те не прокламират гръмки идеи, не изнасят речи за това как трябва да живеем, какви трябва да бъдем, не се карат на околните за поведението и реакциите им – а съществуват според вътрешния си часовник и в хармония със света.

Ето го истинското съвременното хипи – не бърза, но има ритъм, не воюва, но печели битки, не учи другите, но дава пример със себе си. Не казва „аз – съм”, но въпреки това – е.

Извод: Бедността не е хипария, алкохолизмът не е хипария, отчаянието пък съвсем не е. Само хипарията е хипи. И не се постига с игра на филми, преструвки, прически или себевнушение. Състояние на душата и ума, убеденост в сърцето, разходка, поглед, правене, дишане.